Проклятието на инките

9.

Андите, Перу

„Хайръм Бингам експрес“

50 км северозападно от Куско

14:02 ч.

17 януари 2014 г.

Странното усещане, че влакът върви назад, накара Хелена рязко да отвори очи. Вагон-ресто­рантът беше пълен с хора и във въздуха се носе­ха ароматите на изискани ястия. Хелена се пона­дигна, свали слушалките и постепенно започна да възприема звуците на хората и движението около себе си. Явно беше спала доста време - и не беше сънувала, което бе изненадващо - и сега Чад седе­ше на масата срещу нея. Отвън продължаваше да вали проливен дъжд и стъклата на прозорците се бяха запотили.

- Наблюдателният вагон се наводни - обясни Чад и посочи назад. - Всички пътници трябваше да се преместят.

Пабло се наведе през пътеката.

- От тук нататък влакът се движи надолу. Прибли­жаваме долината на Урубамба - ентусиазирано рече той. - Времето може да станеmuchoлошо, докато се спускаме от планината.

Хелена избърса прозореца и надникна навън. Те­ренът се спускаше стръмно надолу и имаше много дървета и зеленина - много повече, отколкото по ви­соките равнини. Тя се огледа и видя, че сервитьорите забързано поднасят напитки и храна. Всички бъбре­ха, цареше суматоха.

На бялата покривка пред нея имаше спретнато подредени сребърни прибори и две чинии от китай­ски порцелан с позлатен ръб с емблемата на експре­са. Хелена отпи глътка газирана минерална вода.

- Няма ли да ядеш? - попита тя, когато забеляза, че пред Чад няма нищо.

- Ще ям после - отвърна Чад, докато оглеждаше вагона. Влакът постепенно спря и след няколко се­кунди отново потегли напред. От предната част на ресторанта се чу бурно „Ура!“. Голямата група от последния вагон се бе настанила на първите четири маси и сега обръщаше една след друга чашки текила.

Чад забеляза, че Хелена гледа към групата.

- Бизнесмени и проститутки, предполагам - тихо рече тя. - Мъжете са добре облечени, със скъпи кос­тюми. Жените изглеждат евтино и са млади. Високи токчета, което не е добра идея в планината, особено през дъждовния сезон.

Хелена кимна - това беше групата, която пееше по-рано.

- Съдейки по етикетите на куфарите им, мъжете са перуанци - продължи Чад. - Жените са от различ­ни места. Аржентина, Гватемала и Бразилия - това са акцентите, които разпознавам със сигурност. - Чад се наведе още повече към нея. - Причината да посещават толкова често тоалетните е кокаинът. За­беляза ли колко пъти отскачат дотам?

Веднага щом Чад го спомена, Хелена си даде сметка, че е права.

- Намерих следи от него около мивката. Предпо­лагам, че се опитват да не го показват, но не е тол­кова лесно, когато поемат такива количества. Някои направиха поне пет курса до тоалетната, откакто се качихме на влака.

- Много често пътуват с този влак - каза Пабло и се наведе още напред в усилието си да бъде дискре­тен. - Те са от много влиятелна перуанска фамилия. Всички ги познават, така че е най-добре да не им се бъркаме.

- Вземат наркотици - каза под нос Чад. - Ако про­дължават в същия дух, скоро няма да са влиятелна фамилия.

- Стига да не пеят и да стоят по-далеч от нас, да правят каквото си искат - прошепна Хелена.

- Избягвай да ги поглеждаш - посъветва я Чад.

Хелена кимна. Бръкна в сака си, отвори аптечката за из път и лапна два аспирина. Главата я мъчеше ужасно и се нуждаеше от нещо, за да успокои болката.

- На слизане линията минава през три серпентини - каза Пабло в опит да смени темата. - На някои места това е най-стръмната част от пътуването.

В същия момент влакът рязко наби спирачки. Всички политнаха напред, няколко чаши изпопадаха от количките и вагоните се разтресоха от внезапното спиране. Чу се мърморене и недоволни викове, ко­гато скъпоценният алкохол се разля по покривките. Хелена едва успя да удържи чашата си да не се изплиска.

Влакът стоеше на място, а сервитьори и серви­тьорки сновяха из вагона с кърпи и бършеха разля­тото. Дъждът продължаваше да барабани по покрива като милион малки барабанисти... Времето бавно се изнизваше, но влакът не помръдваше.

Персоналът често поглеждаше през прозорците и Хелена заключи, че не е обичайно влакът да спира тук. Намираха се на сравнително равен участък - до тях имаше открито пространство с проста дървена колиба в средата. Червеникави канари с различни форми и размери - някои масивни, издигащи се на около три метра височина - осейваха пейзажа. Пабло избърса прозореца от своята страна, от която имаше отвесна гранитна стена, надвиснала страховито в мъглата. Гигантските канари се бяха откъртили от скалата някъде в далечното минало и бяха паднали по сегашните си места.

- Мястото не ми се вижда особено подходящо за спиране - обяви Чад.

- Las rocas estan bloqueando camino!-обади се мъжки глас.

- По релсите има нападали скали - преведе Пабло и ги погледна разтревожено.

Хелена знаеше достатъчно езика, за да разбере.

Дискусията на испански продължи, след което ня­кой извика:

- Todos los hombres deben ayudar a moverlas!

- Викат персонала да излезе навън - преведе Па­бло. - Ще разчистват камъните.

Главоболието на Хелена се засилваше все повече, докато влакът продължаваше да не помръдва. Тя зна­еше, че аспиринът ще подейства след време, и реши да стане и да се разходи. Избърса отново прозореца и погледна съборетината в далечината - беше цялата обрасла в бурени, вратата бе паднала от пантите си, няколко дъски на покрива липсваха.

- Скоро ще продължим - добави Пабло. - Подоб­ни инциденти са се случвали и преди.

Хелена стана и оправи жилетката си.

- Ще изляза да поогледам - обяви тя, мъчейки се да звучи по-добре, отколкото се чувстваше.

- Не бива да излизаш - отвърна Чад. - Може да има нови срутвания, особено при дъжд като този.

- Трябва да изчакате тук - обади се Пабло. - Мно­го по-безопасно е.

- Излизам - каза Хелена. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне. - Достатъчно дълго седях завряна тук.

Чад и Пабло се спогледаха.

- Наистина не мисля, че идеята е добра... - започ­на Чад.

- Определено не е - съгласи се Пабло.

- Чад - сурово рече Хелена. - Излизам. Това гла­воболие ме подлудява и имам нужда от глътка чист въздух.

Чад кимна.

- Ще станете вир вода - каза Пабло. - Същински потоп се излива от небето. За секунди ще подгизнете до кости.

Хелена посочи към задната част на вагона и тръгна.

- Имам нужда от чист въздух.

- Ще взема чадър - каза Чад.

Началник-влакът любезно се опита да попречи на Хелена да излезе, но тя нареди на Чад да отвори задната врата и двете излязоха на свързващата платформа между вагоните. Беше неприятно топло в сравнение с прохладата вътре и въздухът беше леп­кав от високата влажност. Шумът на дъжда бе оглу­шителен. Хелена отвори мижавия чадър, който наме­ри във влака, слезе по стълбата и стъпи на шистите, образуващи насипа на линията. Дъждът пердашеше толкова силно по чадъра, че едва не го изтръгваше от ръката ѝ, и тя усети как панталоните ѝ бързо подгизват от коленете надолу.

Напред смътно различи силуетите на десетина души, които работеха здравата, за да махнат камъ­ните, нападали върху релсите. Зад тях не можеше да се види нищо през сивата дъждовна завеса, но­сеща се от долината нагоре към влака. Чад скочи на плочите до Хелена, навлякла червено найлоново пончо и с ловджийски очила, тип маска, с яркооранжеви стъкла.

- Идвам с теб - каза тя и кимна.

- Там има някаква стара къща - посочи Хелена. Имаше цел, върху която да се съсредоточи. - Да идем да я огледаме.

- Моля да се върнете след пет минути! - извика началник-влакът.

Хелена и Чад тръгнаха по мократа земя към ста­рата колиба, която изглеждаше така, сякаш стои там от сто години. Намираше се на петнайсетина метра от влака и Хелена реши, че вероятно са я построи­ли като склад по време на строежа на железопътната линия. В долината зловещо изтътна гръм. Хелена за­тъна до глезените в калта и трябваше да извади мно­го внимателно крака си, за да не си изгуби ботуша. Чувстваше се по-зле от всякога и започваше да се пита дали аспиринът изобщо ще ѝ подейства.

- Направо обожаваш дъжда! - извика Чад. - Да се надяваме, че няма да ни тресне гръмотевица.

Небето над тях беше толкова тъмно, че изглежда­ше по-скоро вечер, отколкото ранен следобед. Ста­рата колиба като че ли бе построена от австралий­ски евкалипти. Местните власти ги бяха засадили из цяло Перу в края на XIX век, защото растяха бързо дори на тези височини и бяха достатъчно яки, за да издържат през дългия сух сезон. Колибата определе­но бе виждала по-добри времена и ако човек се вгле­даше добре, можеше да забележи, че е леко килната настрани.

Хелена пристъпи към зейналия вход, но Чад сло­жи ръка на рамото ѝ и я спря.

- Аз влизам първа. - Тя извади глока, който дър­жеше на кръста си. - Може да има животни. - Вдигна оръжието и пристъпи предпазливо вътре.

Слепоочията на Хелена пулсираха. Тя се обърна към влака и видя, че неколцина пътници надничат през прозорците към тях. Силен порив на вятъра из­тръгна чадъра и в ръката ѝ остана само дръжката.

Дъждът зашиба лицето ѝ и Хелена скочи вътре, за да се скрие.

Веднага изгуби ориентация. Започна да ѝ причер­нява и трябваше да впрегне всичките си сили и чув­ство за равновесие, за да се задържи на крака. Опита се да се противи на това, което вижда, но колкото повече усилия правеше, толкова повече светът около нея се променяше.

Във внезапната ярка светлина видя пътешестве­ника във времето Уилсън Даулинг, седнал на пода пред буен огън. Хелена едва се сдържа да не извика от изненада. Срещу него седеше някакъв мъж. Виде­нието беше толкова ясно, сякаш и двамата бяха точно пред нея! В този миг Хелена дори нямаше време да се запита как е възможно това.

Двамата мъже бяха само по бельо. Седяха облег­нати на нещо като седла от кафява кожа. От греди­те над тях висяха мокри дрехи. Уилсън седеше по турски и ядеше сардини от правоъгълна консервна кутия.

Пращящият огън гореше в средата на пода, буй­ните оранжеви пламъци подскачаха нагоре към ско­сения таван на колибата. Дървото беше мокро - към гредите се издигаше гъст бял пушек.

Хелена се вгледа в лицето на Уилсън. Изглежда­ше малко по-стар, отколкото го помнеше. Говореше - разговорът изглеждаше сериозен - но тя не може­ше да чуе гласа му или каквото и да било, свързано с видението, само барабаненето на дъжда по покрива и тежките стъпки на Чад по гнилия под до нея. Усе­щаше, че Чад е до нея, но виждаше единствено кар­тината в главата си.

Мъжът срещу Уилсън пушеше цигара и пиеше уиски направо от бутилката. Беше много слаб, напра­во хилав. Лицето му изглеждаше познато, но Хелена не можеше да се сети къде го е виждала. На стената беше облегната пушка „Спрингфийлд“. Баща ѝ има­ше същата в оръжейната си колекция.

Видението беше повече интригуващо, отколкото плашещо. Толкова много пъти си бе мечтала да види Уилсън отново и макар да знаеше, че сцената пред очите ѝ всъщност не е тук, Хелена изпита облекче­ние, че помежду им все още съществува връзка, кол­кото и шантава да е тя. Уилсън набучи мазна сардина с малката си вилица и я поднесе към устата си.

Стените на бараката бяха чисти и нови, така че действието явно се развиваше по времето, когато е била построена. Хелена пристъпи напред в халюци­нацията си. Макар огънят да гореше буйно, не усети топлината му. Тя се вгледа в лицето на Уилсън и в косата му, която беше по-дълга, отколкото последния път, когато го видя. Ръцете му бяха точно каквито ги помнеше, движенията му - уверени и силни. На пода до него имаше кожена чанта. Ботушите му бяха по­ставени внимателно до огъня, обърнати към пламъ­ците, за да изсъхнат по-бързо.

Познато усещане изпълни стомаха ѝ, докато ги гледаше как разговарят - но въпреки това не може­ше да чуе нито звук. Помнеше множеството разго­вори, които бяха провели, и колко ѝ харесваше зву­ченето на гласа му. Искаше ѝ се да му извика, да му каже, че го гледа, но знаеше, че той не би могъл да ѝ отговори.

Уилсън се изправи. Беше гол от кръста нагоре. Започна да обръща окачените на гредите влажни дрехи. Тялото му беше абсолютно същото, каквото го помнеше Хелена, и тя откри, че пристъпва през огнището към него.

Внезапно погледът му се насочи право към нея!

По очите му личеше, че я разпознава!

„Може ли да ме види?“ - запита се стоящата сред пламъците Хелена.

Уилсън протегна ръка право към нея, като че ли се опитваше да я докосне. Изглежда се канеше да каже нещо... но после се намръщи и отпусна ръката си, сякаш връзката беше прекъснала.

Гласът на Чад внезапно изтръгна Хелена от кон­центрацията ѝ.

- Добре ли си?

Видението се стопи и Чад се появи до нея. Колко­то и да се мъчеше да се фокусира, Хелена не можеше да върне невероятната сцена.

- Добре ли си? - отново попита Чад.

- Добре съм - най-сетне отвърна Хелена. Едва сега се вгледа по-внимателно в колибата. На места стените бяха изгнили, между гредите на покрива имаше паяжини. Другаде между изметнатите дъски имаше процепи, през които проникваше светлина. От дупките в покрива течеше дъждовна вода. През изгнилите дъски на пода растяха туфи трева и всичко под краката ѝ бе покрито с дебел пласт пръст.

- Вони отвратително - с отвращение рече Чад. С върха на ботуша си Хелена разрови пръстта и оголи дъските на пода. Пристъпи в средата на колибата, къ­дето беше огнището от видението ѝ, и отново разро­ви мръсотията. Не се учуди, когато видя, че дъските са почернели от големия огън, горял някога на това място.

Чад погледна навън.

- Ще станеш вир вода на връщане. Така не може. - Тя прибра пистолета в кобура си, свали червеното си пончо и го подаде на Хелена. - Как е главоболието ти?

- Все същото - отвърна Хелена.

- Трябваше да пийнеш повече от онзи чай с кока. Нали казват, че помагал при височинна болест. Пабло се кълне, че действа. - Чад избърса капките от оранжевото стъкло на очилата си. - Би трябвало да подейства и на теб.

Ясно беше, че само Хелена бе получила неверо­ятното видение с Уилсън. След повече от година, в порутена железопътна колиба насред Андите връз­ката, която бе търсила, най-сетне беше открита. Противно на всяка логика, инстинктът ѝ да дойде в Перу бе оправдан. Пътешественикът във времето Уилсън Даулинг отново влизаше в живота на Хелена. Сега въпросът беше защо?