Проклятието на инките

12.

Андите, Перу

50 км северозападно от Куско

05:15 ч.

17 януари 1908 г.

Беше малко след пет сутринта, когато пълният мрак на нощта най-сетне започна да отстъпва. Уил­сън не беше спал повече от петнайсет минути на­веднъж, толкова много се тревожеше. Веднага щом видя най-слабите признаци на зазоряване, той стана, облече сухите си дрехи и започна да се готви за път. През първата част на нощта в бараката беше топло, докато огънят не догоря и мразовитият въздух отвън проникна през тънките дървени стени. След това сту­дът се настани за остатъка от нощта, както правеше винаги в близост до покритите с лед планини дори и през лятото. Предимно северни ветрове духаха пра­во над ледените върхове на планините и разреденият въздух беше студен почти до точката на замръзване. През лятото разликата в температурите през деня и нощта можеше да достигне до трийсет градуса.

Погледна навън през вратата, но не видя почти нищо от мъглата и тежките облаци, които се бяха спуснали до земята, щом взе да се развиделява. И въпреки това продължаваше да ръми. Утрото беше много тихо, всичко навън изглеждаше напълно не­подвижно. Уилсън пое дъх и усети дъха на мократа гора в гърлото си. Дъхът излизаше на пара от уста­та му. Магаретата на прага като че ли бяха заспали прави - нещо, което не бе виждал досега. Всичко изглеждаше наред, но Уилсън имаше някакво лошо предчувствие, което не можеше да обясни.

Хайръм лежеше на пода по парцаливите си долни гащи. Главата му бе неудобно притисната в седло­то, вълненото одеяло се беше увило около единия му крак и едва покриваше тялото му. Беше гушнал празната бутилка уиски с едната си ръка и шапката си за сафари в другата. Хъркаше, от устата му излизаше пара и Уилсън неволно си помисли що за жалка глед­ка представлява.

- Ставай - каза той и го побутна с ботуша си. Хай­ръм не помръдна и се наложи да го побутне отново.

- Ставай, казах!

Хайръм изстена, отвори очи и погледна с отврате­на физиономия към Уилсън.

- Махай се! - каза пресипнало той.

- Ставай, преди да съм излял кофа вода на гла­вата ти.

Хайръм отвори едното си око.

- Нямаш кофа. - После оправи одеялото и го при­дърпа под брадичката си. - Което те прави лъжец.

- Ако искаш да видиш Вилкапампа, ставай и се обличай. - Уилсън го срита в крака.

- Добре де... добре! - Хайръм остави празната бу­тилка на пода и тя се олюля и падна. - Ще ми пода­деш ли дрехите?

Уилсън свали дрехите и ги метна към него.

Хайръм подуши материята, преди да напъха ръце в ръкавите.

- Защо не запалиш един хубав огън и да хапнем нещо?

- Няма време за мотаене. - Уилсън събра послед­ните си неща и ги прибра в чантата си, след което се зае да събира раниците.

- Няма ли да закусваме?

- Трябваше да хапнеш снощи. - Уилсън метна една консерва към скута на Хайръм и тя го улучи в корема.

- Какъв ти е проблемът, Уилсън?

- Не бива да се обезводняваш... и трябва да тръг­ваме.

- Никога не ставам толкова рано - промърмори Хайръм. - Между другото, колко е часът?

Уилсън погледна часовника си.

- Пет и половина.

- Пет и половина! - Хайръм отново се отпусна на една страна, придърпа одеялото, сви се на кълбо и затвори очи.

Уилсън грабна завивката и я захвърли настрани.

- Какво правиш, по дяволите? - извика Хайръм.

- Трябва да тръгваме!

Хайръм изруга и навлече панталоните си.

- Това е нелепо! Това, че се съгласих да тръгна с теб, не означава, че ще позволя да ме гониш като роб ден и нощ! Каза „никакви носачи“ и ето че сега трябва да се трепя на студа и дъжда. Направо не е за вярване, честно.

Уилсън отвори вратата и се загледа напрегнато в гъстата мъгла. Сигурен бе, че ги наблюдават, макар почти нищо да не подкрепяше увереността му. Ви­димостта беше само няколко крачки, така че който и да ги наблюдаваше, трябваше да е наблизо. Един­ственото потвърждение беше настръхналата кожа по ръцете му и нервният ток в краката, от който не мо­жеше да се отърси. Откакто беше пристигнал в Перу, го връхлитаха мисли и усещания, каквито не бе из­живявал преди. Каза си, че трябва да овладее емоци­ите си. На всяка цена трябваше да остане позитивно настроен и в настоящия момент. Той беше пътешест­веник във времето, беше виждал много неща - неве­роятни неща - и нямаше да си позволи да излезе от равновесие без основателна причина.

- Затвори вратата, за бога! - извика Хайръм. - Ще замръзнем!

Уилсън затвори.

- Искам само чаша чай. - Хайръм седна на сед­лото и започна да увива дебела ивица плат около глезена си. Продължи нагоре по прасеца и го нави поне дузина пъти, след което захвана края под ко­ляното с помощта на ластик. Своеобразните навуща отлично предпазваха ботушите му от дъжда и калта, а също донякъде от змии. - Направи ми чаша чай и обещавам, че през целия ден няма да ме чуеш да мрънкам.

Уилсън погледна купчината подпалки от снощи и сухите дърва.

- Обещаваш ли, че ще хапнеш нещо?

Хайръм започна да увива другия си крак.

- Обещавам.

Уилсън се отпусна на коляно, извади ножа си и разви кухата дръжка, за да извади кремъка от нея. Натрупа подпалки върху угасналите въглени на им­провизираното огнище.

- Разреденият въздух е сериозно изпитание за тялото ти и е много важно да го държиш заредено. - Още при първия удар на кремъка в ловджийския нож изскочиха искри и подпалките лумнаха. След няколко минути огънят се разгоря, а малко по-късно в едната метална кутия кипеше вода, а в другата се грееше боб.

- Дано да знаеш къде отиваш - каза накрая Хай­ръм, докато отпиваше от горещия си чай. - Показах забележително доверие към теб, не мислиш ли? Да те оставя да ме замъкнеш чак тук, насред нищото. Не че си направил нещо, за да докажеш, че знаеш къде отиваш. Прекалено съм доверчив, това ми е пробле­мът. Майка ми винаги ме предупреждаваше. Каза, че ще има да патя от доверчивостта си.

- Знам къде отивам - отвърна Уилсън.

- Корава жена беше майка ми. - Хайръм порови в боба с вилицата си. - Както и да е, още не разбирам защо трябва да тръгваме толкова рано. Ако изчакаме още няколко часа, ще се стопли. Става много приятно, когато слънцето е високо в небето. - Той лапна малка хапка боб. - Ако Вилкапампа наистина е останал скрит четиристотин години, както твърдиш, не виждам какво значение имат няколко часа повече или по-малко.

Уилсън сгъна одеялото на Хайръм и струпа рани­ците до вратата.

- Ще ни трябват най-малко два, ако не и три дни път от тук до Вилкапампа, особено с тези твои инатливи магарета. Последното, което искам, е да се заба­вим с цял ден, защото не тръгваме достатъчно рано.

- Има логика - призна Хайръм, като ядеше бобе­ните зърна едно по едно. - Трябваше да го кажеш по-рано. Знаеш ли, странна работа. - Той бутна недоядената чиния и започна да си свива цигара. - Не ми харесва да ставам рано сутрин, но когато се случи, се радвам, че съм го направил. - Той вещо облиза цигарата и я залепи. - Мисля, че така животът става доста по-продуктивен.

Уилсън изсипа остатъка от боба в огъня, събра празните консервни кутии и също ги метна в огни­щето.

- Взе ли всичко? - попита той и се огледа.

Хайръм върза червената си вратовръзка в някакво подобие на възел и нахлупи шапката си.

- Готово. - Той взе пушката и я нагласи под миш­ница. - Как изглеждам?

Уилсън дори не погледна към него.

- Фантастично.

Хайръм помъкна седлото зад себе си и отвори вратата.

- Къде са магаретата? - попита той с незапалена цигара в уста.

- Как така къде са магаретата? - Уилсън се втурна към вратата до него и погледна към гъстата мъгла.

Четирите животни бяха изчезнали.

Хиляди мисли преминаха за миг през главата на Уилсън. Беше проверил въжетата само преди поло­вин час и знаеше, че животните трудно биха могли да се освободят, без да отворят вратата.

- Това да не е някаква шега? - попита Хайръм.

Уилсън предпазливо излезе в мъглата и огледа мократа земя. Ситният дъжд продължаваше да ръми, което беше и добро, и лошо - мъглата в крайна смет­ка щеше да се разреди, но мократа земя можеше да заличи следите. За щастие му бяха нужни само ня­колко секунди да открие ясната следа, която се отда­лечаваше в мъглата.

- Чакай тук - тихо каза той.

- Идвам с теб - отвърна Хайръм, докато мята­ше безгрижно пушката си на рамо. - Не може да са отишли далеч. И преди се е случвало, между друго­то. Нали те предупредих?

Уилсън посочи човешките следи и очите на Хай­ръм се разшириха.

- Стой тук и пази багажа - прошепна той.

- Ако случайно не си забелязал, аз съм човекът с пушката! - Хайръм тромаво свали пушката от рамо и я насочи напред. - Трябва да са някакви местни момчета. Ще ги подплашим...

Мъчителният писък на смъртно ранено животно внезапно прониза студения въздух някъде съвсем наблизо. Уилсън и Хайръм се спогледаха объркано. Събраха смелост и предпазливо тръгнаха през калта към смразяващите кръвта крясъци.

- Сигурно някое от магаретата е попаднало в ка­пан - прошепна Хайръм.

Уилсън извади ловджийския си нож и стегна ре­мъка на чантата, за да е плътно долепена до тяло­то му. С всяка стъпка ужасните писъци ставаха по-силни. Уилсън трескаво се вглеждаше в мъглата във всички посоки. Писъците бяха толкова силни, че беше невъзможно да се чуе нещо друго.

Пред тях започна да се откроява някаква голяма закръглена форма. Беше със застрашителни разме­ри, по-висока от човек и близо два пъти по-широка. Двамата забавиха крачка, като отчаяно се мъчеха да разберат какво може да представлява тъмната фигу­ра пред тях.

- Да стрелям ли? - попита Хайръм и вдигна пуш­ката.

Уилсън поклати глава и сложи пръст на устните си. Навсякъде около тях мъглата се стелеше в леде­ния въздух. Уилсън пристъпи предпазливо и осъзна, че нещото, което приближават, е огромна гранитна канара с формата на хипопотам. Писъците идваха от другата ѝ страна. Той изтича до камъка и долепи гръб към него.

От мястото си едва успяваше да различи силуета на Хайръм.

Без да се отлепя от студения камък, Уилсън се запромъква сантиметър по сантиметър около него.

И видя кръвта.

Яркочервената течност се беше събрала на локва в калта пред краката му.

Уилсън се оттласна от земята и полетя нагоре, прескачайки с един скок огромния камък. Това бе невероятна демонстрация на сила и ловкост. Докато летеше, ясно видя пищящото магаре, което леже­ше безпомощно в калната трева. Сухожилията и на четирите му крака бяха жестоко срязани. Щом се приземи, Уилсън заби ножа в тила на женското ма­гаре и натисна, за да прекъсне гръбначния стълб. За първи път от около минута се възцари мъртвешка тишина.

Във всички посоки се виждаше единствено бяла мъгла. Кръвта се беше събрала в отпечатъците от чо­вешки стъпки около животното - съдейки по следи­те, хората бяха най-малко трима и които и да бяха те, целта им бе да причинят колкото се може повече болка на магарето, без да го убият веднага.

Уилсън внимателно измъкна ножа от главата на магарето и назъбеното острие остърга костта. Избър­са кръвта с палец и показалец. Чуха се приближава­щи тежки стъпки и Уилсън позна Хайръм по харак­терното джвакане на ботушите му в калта.

- Не стреляй! - извика той.

Хайръм се появи с пребледняло лице иззад камъка.

- Да не би да прескочи тази канара? - Той изгледа високия два и половина метра камък, мъчейки се да намери обяснение на онова, което бе видял току-що. - Прескочи ли го?

Уилсън посочи с ножа трупа.

- Виж.

По краката на магарето имаше дълбоки разрези, яките сухожилия се бяха навили и стърчаха от зей­налите рани.

- Джени е мъртва? - Хайръм изглеждаше така, ся­каш всеки момент щеше да му прилошее. Той рухна на колене до тялото, все още опрял пушката си на рамо. - Защо му е на някой да прави това?

- Следите водят натам - посочи Уилсън.

Хайръм се стегна и насочи пушката в същата по­сока.

- Да тръгнем ли след тях?

Пронизителните писъци на второ магаре внезап­но изпълниха въздуха точно пред тях. Хайръм ряз­ко скочи на крака. Измъчените крясъци на още едно животно бяха повече, отколкото можеше да понесе.

- Какво става, по дяволите?

Уилсъи го сграбчи за ръкава и го дръпна в обратната посока.

Със сълзи в очите Хайръм се вслушваше в ужас­ните писъци зад тях.

- Трябва да избавим животното от мъките му! - каза той, докато поглеждаше през рамо назад. - Струва ми се, че е Диабло!

Уилсън продължи да мъкне Хайръм напред.

- Те искат да направим точно това.

- От самото начало не харесваше магаретата ми! Това е ясно, но не можем да допуснем подобно нещо! - Хайръм се опита да се отскубне, но Уилсън не го пусна.

- Няма да се връщаме и в бараката - заяви той. - В тази посока има скали, над железопътната линия. Видях ги снощи. Ще им бъде по-трудно да ни про­следят на каменист терен.

Писъците на раненото магаре постепенно започ­наха да заглъхват зад тях.

- Ами нещата ни? - попита Хайръм.

- Няма време.

- Но уискито ми е там!

- Ще се наложи да минеш без него.

- Но запасите ни трябват!

Уилсън рязко дръпна Хайръм към себе си.

- Чуваш ли онези писъци! Това са писъците на смъртта. Това те чака, ако се върнеш за уискито си.

Хайръм се заслуша за момент, после поклати глава.

- Прав си. Да се връщаме в Куско.

Уилсън излезе на тесните релси на железопътната линия.

- Никакво Куско. Продължаваме кьм Вилкапампа. Хайръм спря.

- Магаретата ми бяха убити! Трябва да съобщим на властите, на военните, на някого!

- Бил съм в тези планини и преди - каза Уилсън, докато изкачваше насипа от шисти. - Можем да се изхранваме от земята, докато стигнем дотам.

От мъглата изникна висока гранитна стена. Дъждовната вода се стичаше по неравната ѝ повърхност, разкривайки ярките нюанси на червено, розово и алено в камъка. Уилсън задържа устата си отворена под една струйка вода, за да отмие ужасния вкус на смърт от гърлото си.

- Как успя да прескочиш онази канара? - отново попита Хайръм. - Сякаш полетя направо нагоре. Не­възможен скок.

- Привидяло ти се е от мъглата - отвърна Уилсън.

- Не съм глупак - възрази Хайръм. - Видях те.

- В момента има по-важни неща, за които да се тревожим. Например защо някой ще тръгне да убива магаретата ти по този начин?

- Никога не бях чувал или виждал подобен ужас - призна Хайръм. - Горката Джени. Горкият малък Диабло. Не го заслужаваха.

- Който и да е, определено иска да ни отклони от Вилкапампа - каза Уилсън.

- Кой изобщо може да знае, че сме тук? - попита Хайръм.

- Писъците сигурно са били за заглушаване на стъпките им. Някой иска да ни попречи да влезем в Свещената долина на инките.

- Свещената долина ли?

- Най-прекият път до Вилкапампа е по този маршрут. Това е свещена за инките долина, за която се говори, че е пазена от древни воини, които са на­половина хора, наполовина духове или нещо такова. Целият район не е отбелязан на картата на Раймонди.

- Водиш ме в изгубена долина, пазена от духове?

- За това място има много легенди - каза Уилсън, докато вървеше бързо по насипа. - Говори се, че ду­ховете кечуа пазят пътеката, водеща към столицата на инките. Трийсет и пет години след идването на конкистадорите в Перу имало голяма битка точно тук, на това място, и испанците били отблъснати от воини, за които твърдели, че са невидими.

- Невидими воини?

- Знам само едно. Онези, които убиха магаретата, са босоноги, така че трябва да са най-малкото мест­ни индианци. А съдейки по следите им, са много ви­соки, което е необичайно по тези краища.

- Какво правя тук? - промърмори Хайръм.

- Можеше и да е по-лошо - добави Уилсън. - Убийците на магаретата спокойно можеха да убият и нас, докато спяхме. Щом могат да откраднат живот­ните от прага ни, бих казал, че сме големи късмет­лии, че сме живи.