Проклятието на инките

45.

Андите, Перу

Град-крепост Питкос

08:15 ч.

22 януари 1908 г.

Още щом се събуди, Уилсън се замисли за Лучо Гонсалес и младото му семейство. В бъдещето на Хелена той беше убиец на невинни и колкото и да ненавиждаше идеята, трябваше да помисли какво би се случило, ако има някакъв шанс да промени съд­бата си.

Огледа стаята и безпокойството се надигна в гър­дите му. Всичко в помещението тънеше в мрак, ако не се броят тесните ивици светлина, проникваща през пролуките на вратата. Акла и Чиело ги нямаше, както и броните им. Явно се бяха измъкнали, докато е спял.

Нямаше съмнение, че Кубът на инките е опасен. Нуждаеше се от цялата си изобретателност, ако ис­каше да го върне във Вилкапампа, без да се превърне в негов слуга. Беше задължително никога да не го докосва пряко, в противен случай можеше да изгуби контрол над действията си.

Мамаконите наричаха Куба на инките Империум, което на латински означаваше „върховна власт“. Ми­сия „Неемия“ не споменаваше Куба по този начин, но нямаше причина да се съмнява в твърдението, че Кубът наистина носи в себе си жизнената сила на мъртвите.

Загледа се в двускатния таван. Толкова много неща бяха неизвестни - историята, която бе изучавал, се бе променила и този път нямаше бележки към мисията, които да ръководят действията му. Поне можеше да се надява на някакъв шанс с напътствията на Хелена. Но въпреки опитите му да остава позитивно настро­ен, Уилсън не можеше да прогони мисълта за собст­веното си тяло, ръководено от някакво извратено зло.

Размърда се в леглото и до носа му достигна ха­рактерният аромат на секс и силните феромони, кои­то вървяха с него. Посегна между краката си и докос­на болящите го слабини. Изпита облекчение, че е все още цял. През нощта на разврат се беше питал дали всъщност ще оцелее след свирепата среща. Никога досега не бе участвал в нещо толкова грубо и физи­ческо. В един момент беше сигурен, че амазонките ще се опитат да го убият, след като приключат с него, също като паяка черна вдовица след съешаване - из­тощаваше мъжкаря и после го поглъщаше.

Седна, посегна към другото легло и придърпа пан­талоните си. Спусна крака на пода, обу се и стана. Отново преживя страха, който го бе обхванал, когато Акла внезапно се появи на прага с меч в ръка - по вида ѝ си беше помислил, че наистина ще нападне.

Прокара пръсти през косата си, въздъхна и отново седна.

Не беше сигурен дали се радва на преживяното с двете жени, или го презира. Физически беше неве­роятно, но абсолютната липса на нежност го караше да се чувства незадоволен. В края на краищата те са амазонки, напомни си той.

Седнал на леглото на Чиело, Уилсън осъзна, че е безкрайно далеч от света на белите коридори на „Ентърпрайз Корпорейшън“, безбройните учени, поли­тиката и параноята, холографските екрани, колайдерите и имплодерите, от техническата сложност на всичко. Спомни си медицинската миризма на Меркуриевата лаборатория и вибрирането на кристалната сфера за прехвърляне - оригинална конструк­ция, каквато не бе виждал никога дотогава. До края на живота си щеше да помни трепета, който го беше обхванал, докато влизаше в капсулата. Характерното усещане от включването на лазерите и последвалото мъчително молекулярно разлагане. После умът му се плъзна в бездънната пропаст на времето - секундите се точеха като часове, крехкото му съзнание биваше раздирано на парчета, докато молекулите му се пръс­кат по цялата човешка история, преди внезапно да се съберат отново във вихрушка от свръхнажежена енергия, дим и огън.

Това беше моментът, когато пристигна в Мачу Пикчу. Преди осем години.

Дори сега на Уилсън му беше трудно да разбере ролята си на Надзирател. Но ето че беше в миналото и правеше всичко по силите си да изпълни мисията „Неемия“ - като същевременно се опитва да поддър­жа приемствеността на самото време.

Мисия „Неемия“ вече му бе струвала толко­ва много - осем години откъсване от света и хора­та, които познаваше. Осем години самота, без нито веднъж да се отпусне дори за момент от страх, че ще остави отпечатъка си върху този свят по начин, който неизбежно ще промени бъдещето. Осем години със съзнанието, че никога няма да се върне обратно при Хелена, колкото и да му се иска.

Взе ризата си и откри под нея шапката за сафари. Беше изчезнала във Вилкапампа, когато скочи от поддържащата стена в джунглата.

През затворената врата чуваше ромона на дъждовната вода, която се стичаше по покрива и падаше на земята. Утринният въздух бе прохладен заради надморската височина, която според преценката на Уилсън беше доста над три хиляди и шестстотин метра. Върза обувките си и грабна якето, което беше изсъхнало, въпреки че бе прекарало нощта смачкано на топка в ъгъла.

Погледна към леглото на Чиело и изведнъж му натежа на сърцето. Как се вместваше Хелена в тези шантави събития? Каква лоялност можеше да има към нея? Шансовете да бъдат отново заедно бяха нищожни. Разделяше ги цяло столетие. Най-доброто, на което можеше да се надява, бе Хелена да му помогне при откриването на Куба на инките - всяко друго желание беше блян. Уилсън дръпна простото дървено резе и отвори вратата. Очакваше да види стража отпред, но нямаше никого. Дъждът продъл­жаваше да се лее неуморно. Уилсън вдигна високата яка на якето си, нахлупи шапката и излезе в пороя, като затвори вратата след себе си.

На дневна светлина всичко беше различно. Ка­зармите изглеждаха по-големи и внушителни, от­колкото предишната нощ. Тръгна напред и островърхата сграда на храма постепенно придоби форма на фона на сивото небе. Той също беше по-голям, отколкото си мислеше. Уилсън изкачи стъпалата към средната врата и се огледа. Не видя нито една жена воин.

- Не бива да влизаш! - извика познат глас.

Уилсън се обърна и видя крачещата към него Акла.

- Времето винаги ли е такова? - попита той.

- Питкос е над нивото на облаците - безстраст­но отвърна тя. - Времето е винаги непредсказуемо. - Акла носеше наметало с качулка, изработено от нещо като опушена вълна от лама. - Мамаконите ми казаха да ти дам това. - Тя му подаде лъскав кожен тубус с капак, за да предпазва съдържанието му от стихиите.

Уилсън погледна в тъмните ѝ очи и отново си при­помни как го беше яхнала гола. Протегна ръка и взе тубуса.

- Какво е това? - попита.

- Държиш в ръцете си свещените слова на Пачакути, прокламацията, с която отсъжда Кубът на ин­ките да бъде затворен в Храма на слънцето. Това е най-скъпоценният ни документ.

- И Мамаконите искат аз да го взема?

- Не искат да се срещат отново с теб - и това е дарът им в замяна. Изглежда, че бъдещето на света е стеб, Уилсън Даулинг. Надеждата е, че мощта на ня­когашния ни владетел, чия то воля е била достатъчно силна да овладее Куба на инките, по някакъв начин ще те вдъхнови, за да покажеш същата сила, помог­нала на него да победи.

- Сега ли да го отворя? - попита Уилсън.

- Сам си решаваш.

Уилсън се вгледа в лицето на Акла и видя един­ствено съсредоточена решимост, която обобщаваше всичко у нея, от блясъка на бронята до силата на мус­кулите на голите ѝ крака.

- Написан е на кечуа - каза Акла, докато изкач­ваше стъпалата, за да се махне от дъжда, и сваляше наметалото, показвайки още повече от изумителното си тяло.

Уилсън внимателно развърза връвта, извади сви­тъка и го разви. Учените твърдяха, че инките нямали писменост - а ето че той държеше техен документ в ръце. Коленичи и разви меката кожа по сухия каме­нен под, разкривайки приблизително правоъгълната му форма.

Акла коленичи до него.

Уилсън внимателно разгледа древния документ и бе изумен от изящно изписаните черни букви, които сякаш бяха прогорени в светлата повърхност от нещо горещо. Изпълнението беше забележително - никога досега не бе виждал подобни символи, но видя, че няма никаква пунктуация.

Акла се погрижи водата от дрехите ѝ да не капе върху документа.

- Ще ти го преведа - каза тя и посочи текста. - За­почвам... „Това е най-безценният предмет на тази ве­лика земя. Мъже ще се мъчат цял живот да се сдоби­ят с него, без изобщо да разберат защо. - Гласът ѝ бе спокоен и равномерен. - Дори намекът за съществу­ването му ще кара хората да извършват невъобрази­мо ужасни и извратени престъпления. Блясъкът му ще запленява душите и на най-чистите и културните, които с готовност ще измъчват невинните в мръсния си поход за притежаването му. Без изобщо да се за­мислят, ще обрекат хиляди на глад, болести и смърт - толкова могъща е силата му.“

Звучният тон на Акла не трепваше.

- „Не се заблуждавайте. Посвещаването на този най-гнусен стремеж живее у всеки мъж. Няма вгра­дена защита срещу силата му. Защото този блестящ, изпълнен с енергия предмет е уловил част от нас в своята податлива и същевременно неразрушима об­вивка. Империи ще се издигнат и ще рухнат заради това обсебване - дори най-малка част от него може да доведе до лудост, да не говорим за цялото. Изко­ван от бога слънце Инти по негово подобие, това е върхът на планината, фар, в който обитава самата похот. Този предмет и въздействието му не могат да се контролират без огромна жертва. Дори аз с моите върховни знания, божествена мъдрост и безгранична власт се мъча да се отделя от онова, което днес е в ръцете ми. Омагьосан съм, но въпреки това зная как­во трябва да сторя.“

Уилсън гледаше сложните символи, докато Акла прокарваше пръсти по тях.

- „За да защитя блестящия предмет, ще построя град в облаците - продължи тя. - На свещения цен­тър на Оста на света ще бъде издигната естествена крепост с несравнима чистота, в която се надявам този ужасен предмет да бъде изолиран до края на времето. В това защитено убежище той ще бъде на­глеждан от зорките очи на кондора, държан с кристална магия и пазен от армия, която вечно ще бъде на стража. Армия, която няма да се поддаде на дъха на силата, който се носи във въздуха сладък като аромата на цъфнало цвете, а всъщност е коварен като най-черната мисъл, появила се в ума на човек. От този ден нататък всичко писано ще бъде унищо­жено, всички карти ще се изгорят. Всички спомени ще бъдат заличени. Този златен предмет не бива да бъде споменаван никога повече; наказанието само за споменаването му иде бъде смърт чрез обезглавява­не, както и смъртта на всички роднини и близки на обвинения. Нищо не може да бъде оставено на слу­чайността. Слава на бога слънце Инти, върховния владетел на вселената, даващия и отнемащия живот. Ще ти служа завинаги.“

Акла отдръпна ръката си.

- Това е написано от владетеля Пачакути преди почти четиристотин и петдесет години - каза тя.

Уилсън продължаваше да се взира в съвършено гравираните черни символи върху светлата кожа.

- Пачакути говори за злато, така ли? „Посвеща­ването на този най-гнусен стремеж живее у всеки мъж“ е стремеж към злато, нали? Това е била причи­ната конкистадорите да дойдат в Перу.

- Това е могъщо вещество. - Акла се изправи и погледна отвисоко Уилсън. - Когато излял божестве­ността си в Куба на инките, Инти подценил жаждата за злато, която вече живеела в мъжките сърца. Това е причината Кубът да е прокълнат.

- И Девиците на слънцето са защитници на Куба - каза Уилсън.

- Защото сме жени и не можем да бъдем повли­яни от духа, който обитава в мрачната вътрешност на Куба. Но въпреки това можем да умрем от ръката на въздействието му.

Акла се загледа в проливния дъжд.

- Мамаконите предсказват, че Кубът на инките не може да види в твоята душа, Уилсън Даулинг. Те самите не могат и подозират, че същото по някакъв начин се отнася и за Куба. Дори след като вкусиха кръвта ти, те са могли да видят само части от мина­лото ти, но нищо от бъдещето.

Уилсън изведнъж започна да усеща много ясно силния вятър и дъжда, който се сипеше върху пла­нинския връх.

- Сигурни ли са, че Кубът на инките е сляп за действията ми? - попита той.

- Изглежда логично да се предположи.

- Но дали са сигурни? - отново попита той.

Акла поклати глава.

- Не, не са. Но това обяснява защо капитан Гон­салес и хората му бяха пратени след теб, след като напусна Куско.

Сърцето на Уилсън заби по-бързо.

- Капитан Гонсалес ли? - Това беше името, което се надяваше никога да не чуе.

- Капитан Гонсалес е най-старшият офицер в Ку­ско. Когато спяхте в онази барака при железопътната линия, Гонсалес и дузина войници бяха само на ня­колко часа след вас. Заповядано му беше да ви зало­ви и да ви отведе при епископ Франсиско, който е знаел точно къде ще бъдете. Мамаконите усещат, че духът в Куба на инките се страхува от теб, защото не може да вижда в душата ти чрез другите мъже. По този начин Кубът упражнява влиянието си.

- Ако открием Куба, можете ли да го пренесете безопасно? - попита Уилсън.

- Никога не сме виждали златния Куб с очите си - отвърна тя. - Бил е затворен много преди да се ро­дим всички ние. Дори Мамаконите не са го виждали, но разполагаме с ученията на предците си. Била е построена кристална кутия, която да позволи прена­сянето на куба, но тя е само временен затвор за него. Според ученията жените не могат да докосват Куба - всеки директен контакт ще доведе до моментална смърт, така че трябва да бъдем много внимателни. Имаме специални щипци, с които да вдигнем Куба, да го пуснем в кутията и да я затворим.

- Какво е Оста на света? - попита Уилсън. - Тер­минът, използван в текста на Пачакути.

- Естествен енергиен вихър - отвърна Акла. - Място, където излиза душата на Aпy, духа на земята и планините. Място на изцеление, на което според легендата има и портал към други светове.

С двете си ръце Уилсън внимателно нави свитъка на Пачакути и го прибра в тубуса. Изправи се, сложи капака и подаде цилиндъра на Акла.

- Документът е твой, Уилсън Даулинг. Ти ще им го дадеш, след като Кубът на инките бъде върнат.

Уилсън погледна кожения тубус.

- Не мога да го приема. Мястото на този документ е тук, в Питкос. - И отново го протегна към нея.

Акла с неохота взе тубуса.

- Тъй да бъде. - Тя метна наметалото на раменете си, за да предпази бронята, вдигна качулката и излезе на проливния дъжд. - Хайде, Уилсън Даулинг. Дойде време да напуснем това място.

- Трябва да хапна нещо - каза Уилсън.

- Ще има храна - отвърна Акла, без да забавя крач­ка, и Уилсън трябваше да забърза, за да не изостане. Тя рязко зави наляво и тръгна по тясна алея, водеща към централния двор. Излязоха между майсторски положените ашлари и се озоваха на широкото откри­то пространство. Пред тях в безупречен строй стояха жени воиии, в две редици по двайсет. Всички носеха еднакви наметала с качулки; материята се открива­ше отпред, показвайки същите украсени брони като тази на Акла. Всяка имаше меч на голото си ляво бе­дро и къс лък на рамото. Бяха като статуи, насочили вниманието си изцяло към своя трибун. Нито един чифт очи не се обърна към Уилсън, сякаш изобщо не беше там.

Сонтане се приближи до партньорката си.

- Готови са - докладва тя.

Акла ѝ подаде свитъка на Пачакути и се обърна към воините.

Уилсън остана от лявата ѝ страна и една стъпка зад нея. Акла посочи към амазонките.

- Тези воини са готови да умрат за онова, което са обучени да защитават. Всяка от тях обвинява теб за изчезването на Куба на инките, също като мен.

Акла се обърна към воините си.

- Девици на слънцето - извика тя. - Настъпи най-мрачният ни час. Кубът на инките попадна в света на хората и е пуснал корен в земята на живите. - Акла стоеше с ръце на кръста и изпънати рамене. - Няма по-голяма трагедия... и по-голямо предизвикател­ство. Всички чухме за ужасните убийства, извърш­вани в Куско. Те със сигурност са дело на Куба. - Тя изгледа воините си една по една. - Дойде време да си върнем изгубеното. Дойде време да възстановим реда. Този мъж до мен ще открие местоположение­то на Куба. Тогава и само тогава ще атакуваме. Ще ни превъзхождат многократно. Войниците, срещу които ще се изправим, ще използват модерните си оръжия срещу нас. Въпреки тези пречки ние трябва да победим.

Акла тръгна покрай първата редица.

- Ще защитавате този мъж на всяка цена. - Тя из­вади ножа си и посочи с него Уилсън. - През идва­щите дни ще отнемаме живот и ще даваме жертви, но този човек не трябва да е сред тях. Той е единстве­ната ни надежда. - Тя отново се обърна към отряда. - Слава на Мама Окло!

- Слава на Мама Окло! - отвърнаха едновременно жените воини.

- Ще се движим под прикритието на лошото вре­ме - продължи Акла. - Ако се разясни, ще продъл­жим само нощем. Моля се всички да имате куража да умрете за онова, в което вярвате. Защото без вас сме обречени.

Акла пристъпи към Уилсън.

- Ако Кубът на инките може да погледне в душата ти, Уилсън Даулинг, значи със сигурност влизаме в капан. Да се молим заради света Мамаконите да са прави и ти да си същата загадка за Куба, каквато си за тях.