Проклятието на инките

39.

Андите, Перу

Планината Амарупата

20:05 ч.

21 януари 1908 г.

Отново валеше силно. Уилсън стоеше в подно­жието на Амарупата, загледан към отвесните скали, които се губеха нагоре в бурния мрак. Опитваше се да реши дали да пробва да се изкатери на един кило­метър по трудната стена, която не можеше дори да види. Другата му възможност бе да опита да стиг­не до Питкос от запад по каменната пътека, която беше много по-лесна, но вероятно се охраняваше. Постави ръка на гранитната стена и усети тежестта на водата, която се стичаше по нея. Беше съмнител­но, че ще може да се задържи на такава хлъзгава повърхност.

След като напусна Мачу Пикчу, Уилсън заведе Хайръм при отец Маркос в скромното сиропиталище „Богородица милостива“ на бреговете на бушуваща­та Урубамба. Трябваше им почти цял ден да изминат краткото разстояние през хребета до тясната пътека, която се спускаше на зигзаг по коварните склонове към реката.

Отец Маркос ги прие радушно и им даде първа­та топла храна, която Уилсън и Хайръм бяха яли от близо пет дни - голяма купа свинско с картофи. За огромно облекчение на Хайръм, отецът имаше бу­тилка уиски и достатъчно тютюн, така че можеше да успокои разклатените нерви на американеца с питие и повече цигари, отколкото можеше да изпуши. Си­ропиталището се ръководеше от три испански мона­хини, които се грижеха за около четиресет деца с метиска кръв на възраст от две до шестнайсет години. Почти всички бяха изоставени, но предпочитаха да вярват, че родителите им са загинали в планините. Уилсън беше толкова благодарен за гостоприемство­то на отец Маркос, че му даде три монети от чисто злато, за да му помогне за църквата. След това даде на свещеника четвърта монета и го помоли да уреди водач, който да отведе Хайръм до Куско колкото се може по-скоро.

Отец Маркос отказа парите, но Уилсън знаеше, че причина за отказа е гордостта му, а не нуждите на си­ропиталището. Накрая Уилсън настоя отеца да вземе парите в името на Всемогъщия Бог.

- Познавам един планински водач на име Омпета, който минава от време на време по този път - каза отец Маркос. Дребният кльощав свещеник беше об­лечен в просто кафяво расо и носеше дървен кръст на врата си. Изглеждаше на петдесет и няколко и имаше кожа с цвят на шоколад и широк нос и лице, издаващи индианския му произход. Сиропиталище­то му бе чисто и подредено и децата, изглежда, го обожаваха. - Омпета ни носи продоволствия и дрехи от Куско - продължи отец Маркос с усмивка, която показа потъмнели от тютюна зъби. - Когато се вър­не, ще му кажа да заведе приятеля ви у дома. Добър човек е, макар да не изповядва нашата вяра. Той е връзката ни с външния свят и всеки ден се молим да се завърне жив и здрав, независимо какви богове почита.

Сестрите около него кимнаха.

- Винаги се радваме да го видим - каза сестра Маргарита.

- Носи ни вестници, когато може - добави сестра Даниела.

Откакто напусна сиропиталището, Уилсън се бе придвижвал много бързо. Имаше време, когато коп­нееше за компанията на други, но то отдавна бе от­минало. Ролята му като Надзирател и идващият с нея опит се бяха заели да елиминират простото му желание за близост. Беше се настроил да стане са­мотник - така беше най-лесно да оцелее на местата, на които се бе озовавал, както емоционално, така и физически.

Погледна отново към отвесната гранитна стена, извисяваща се нагоре в проливния дъжд. Дори той не бе достатъчно храбър да опита толкова коварно катерене. Единственият му избор бе да заобиколи хребета и да приближи Питкос от западната страна на Амарупата, както бе споменала Хелена.

Ослепителна светкавица озари небето и го нака­ра да стисне клепачи от болка. Чувствителните му очи вършеха отлична работа в тъмното, но шокът от ярката светлина всеки път го зашеметяваше и го караше да замръзне. Отвори очи и се наложи да изчака известно време, докато светът отново се фокусира.

Пътят пред него бе осеян с големи канари и шис­ти, очевидно откъртили се от скалите през хилядо­летията. Придвижването по камъните беше много по-лесно, отколкото през гъстата джунгла, и Уилсън затича напред, прескачайки от скала на скала.

През цялото време си мислеше за Хелена. Иска­ше му се да може да се върне в момента, когато тя изчезна в мрака, докоснала с ръка бялото гранитно стъпало. Ако можеше, щеше да ѝ каже колко много означаваше за него да я види отново, но годините на раздяла бяха взели своето и той не можеше да из­питва дълбоки чувства, колкото и да се опитваше.

Срещата им го беше сварила напълно неподготвен и в резултат не успя да каже какво изпитва в действи­телност. Едва сега, след цели два дни, започваше да си дава сметка за чувствата си. През годините се бе утешавал, че нещата никога не са същите, когато се опиташ да съживиш миналото. Бяха изминали осем дълги години, откакто я беше видял за последен път, цял живот в толкова много отношения, но пък за нея бе изтекла само година.

Нямаше съмнение, че появата на Хелена беше светъл лъч в мрака. Начинът, по който русата ѝ коса падаше върху очите ѝ, беше великолепен, също като класическата усмивка и мелодията на гласа ѝ. Едва сега Уилсън започваше истински да оценява възможността, която му бе дадена. Беше невъзможно да каже дали ще я види отново, но се надяваше, че във връзката им има нещо повече от нейното предупреждение. Той знаеше, че тя има същата биологична способност като неговата да пътува във времето - личеше си в изумителните ѝ сини очи. Искаше му се да ѝ разкрие, че прите­жава същите качества, но какъв беше смисълът? Нямаше полза да знае, че генетичната ѝ структура е една на десет милиарда и че може да бъде прех­върлена по космическа нишка. Малко вероятно бе да ѝ се отвори възможност да пътува през четвър­тото измерение. Най-добре беше някои неща да си останат тайна, реши Уилсън. За нея беше по-добре, че не знае.

Пътеката свърши и не му остана друг избор, ос­вен да скочи от един голям плосък камък в гъстата джунгла. Дъждът се сипеше през дърветата, докато той продължи през гъстите листа, оплескан в кал до раменете.

Помисли си за предупреждението на Хелена - че ще убие и ще се гаври с жената и децата на капитан Лучо Гонсалес. Извършването на подобно гадно де­яние бе немислимо за него. Но въпреки това истори­ята, която бе посочила Хелена, като че ли диктуваше тъкмо това. Можеше ли да промени бъдещето, което му беше предсказала тя? Опитът му показваше, че историята може да бъде възстановена, но съдбата има начин да прави така, че повечето важни събития да не бъдат променяни. Според бележките към ми­сията Кубът на инките трябваше да остане в Храма на слънцето. Всичко случило се след вземането му бе отклонение от хода на историята, включително и разпъването на Корсел Сантияна. Неочакваният контакт между Уилсън и Хелена със сигурност също бе свързан. Ако Кубът на инките не беше напуснал хранилището си, той несъмнено нямаше да се види с нея.

Във всичко това имаше както добро, така и лошо.

Мислите му се насочиха към Акла и Девиците на слънцето. Каква беше тяхната роля във всичко това? Можеха ли да му помогнат да върне Куба на инките, или бяха негов заклет враг, както преду­преждаваше Хелена? Несъмнено задачата им бе да защитават Куба, самата Акла го беше казала. И те се бяха провалили, защото сестрата на Акла бе из­дала тайната за местоположението на Куба на Кор­сел Сантияна.

Гъстата джунгла се разтвори отново, разкривай­ки тясна пътека. Уилсън избърса водата от очите си, придърпа чантата колкото се може по-плътно до тялото си и нагласи ножа в колана така, че да може да го извади лесно. Предстоеше му да тръг­не нагоре по тесния подстъп към скритото селище Питкос.

Приближи изсечено в стръмния гранит стълби­ще, водещо нагоре към града. Нямаше представа какво го чака напред, но ако искаше да намери Куба на инките, му трябваше информация от во­ините, които го бяха защитавали през последните петстотин години. Ако те искаха смъртта му, тряб­ваше да разчита на силата и ловкостта си, за да се измъкне.

Хлъзгавата пътека се изкачваше на зигзаг по ко­варния склон и минаваше през множество пукнатини в гранита. С увеличаването на височината времето ставаше все по-сурово. Вятърът на моменти дости­гаше до осемдесет километра в час, което правеше трудно дори стоенето на едно място. На всичкото от­горе ледените дъждовни капки го шибаха с такава сила, че му бе трудно да държи очите си отворени за повече от една секунда, без да ги затвори отново. Направо не беше за вярване, че някой би живял на подобно място, толкова високо, оставен на милостта на стихиите - а сега бешелято. През зимата тук със сигурност бушуваха свирепи виелици.

Уилсън продължаваше напред по тесния ска­лен корниз, плътно долепен до гранитната стена. Изсечената пътека бе широка само няколко санти­метра и беше опасно хлъзгава. Нямаше представа колко високо се намира, но се изкачваше вече по­вече от час.

Каменната платформа накрая се изравни и в гра­нитната стена отпред се появи широка близо метър пукнатина. Разцепената скала несъмнено беше вхо­дът към Питкос. Застанал там, мокър до кости и из­тощен, Уилсън нямаше как да се запита дали Деви­ците на слънцето знаят, че идва. Съдейки по всичко видяно дотук, трябваше да приеме, че те знаят как да защитават твърдината си.

От другата страна на пукнатината се виждаше от­крито пространство.

„Как човек с мирни намерения влиза в това сели­ще?“ - запита се Уилсън.

Изпъна се, изправи рамене и тръгна право на­пред към града-крепост Питкос. От всичко, кое­то бе правил през живота си, това му се виждаше най-тъпото - щеше да влезе в света на амазонки главорези. Чарът нямаше да им подейства, нито бруталната сила. Отговорът щеше да е някъде по средата.