Проклятието на инките

32.

Андите, Перу

Цитаделата Мачу Пикчу

16:10 ч.

19 януари 1908 г.

Небето бе наситено синьо и в него не се виждаше нито един облак. В далечината дъгоцветните лъчи оза­ряваха стотиците дълбоки, покрити с гори долини, над които минаваха. През целия си живот Уилсън не беше виждал нещо толкова поразително и в такива мащаби. Андите бяха наистина зашеметяващи, както и потоци­те светлина, пронизващи тънещата в сенки пустош.

Заради жегата Уилсън и Хайръм бяха вързали гор­ните си дрехи около кръста и бяха разкопчали ризите си. Влажността бе убийствена и правеха всичко по силите си да се разхлаждат, докато се катерят.

- Можеш ли да повярваш? - рече Хайръм, загле­дан в далечината. - Ако Микеланджело можеше да види това, сигурно щеше да пренарисува рая на тава­на на Сикстинската капела. Така де, виж планината - това трябва да са две хиляди и петстотин стъпки от върха до реката, при това отвесна пропаст! И начи­нът, по който реката прерязва планината и заобикаля върха... - Той демонстрира с ръка.

- Онзи връх, който гледаш, се нарича Уайна Пик­чу - каза Уилсън, сложил ръце на кръста си. - Реката го заобикаля и защитава града от три страни. А тук над нас - той посочи наляво към буйната зеленина - е Мачу Пикчу.

- Името, с което ще стане известен и градът - каза Хайръм.

Първите часове от изкачването бяха много труд­ни, но Уилсън и Хайръм най-сетне стигнаха осно­вата на земеделската зона. Там откриха каменна пътека, която водеше нагоре под ъгъл от петдесет градуса през високите десет стъпки тераси. Древ­ното стълбище на инките беше грубо издялано и пътеката беше силно обрасла, но представляваше огромно подобрение в сравнение с лазенето на че­тири крака по хлъзгавия склон. Преценяването на разстоянията беше трудно при толкова буйна рас­тителност, но според Уилсън вече бяха горе-долу преполовили терасите.

Той посочи към залязващото слънце и тясното било между двата върха.

- Град Вилкапампа е ето там, зад вековната гора.

- Не виждам никакъв град - рече Хайръм.

Изведнъж на Уилсън му се стори, че някой ги на­блюдава от руините горе. Огледа пътя, но през зе­ленината не можеше да види друго освен първите няколко реда тераси.

- Какво има? - попита Хайръм.

- Имам чувството, че ни наблюдават - отвърна Уилсън.

Хайръм се загледа в гъстите папрати, високата трева и бамбука и се намръщи.

- Това да не е начин да ми кажеш, че Вилкапампа не е тук?

Уилсън опря ръка върху стената на терасата до него.

- Наистина ли трябва да те убеждавам?

Хайръм посочи.

- Виждал съм подобни стени в Торонтой. Това оп­ределено не означава, че Вилкапампа е горе. - Той изпуфтя. - Пълзях над и под клони, през джунгли, пресякох буйни реки, нахапаха ме гадини, коленете ми са обелени, краката ми са в мехури...

- Вилкапампа е горе, Хайръм.

Великолепният черен кондор още кръжеше над планината в синьото небе, огромните му криле ся­каш не помръдваха. Слънцето се спусна още мънич­ко и стана по-тъмно и хладно, ярката светлина, коя­то се лееше между дърветата, сега бе блокирана от стръмния склон към билото пред тях.

На Уилсън не му оставаше друго, освен да на­ложи равномерно темпо нагоре по стълбите между бамбука и достигащата до кръста планинска трева. Когато излизаше на открито, ускоряваше крачка, но неизменно се принуждаваше да намали отново, щом попаднеха на поредното препятствие. Изкачваха се тераса след тераса по склона. През оредяващите дър­вета в цялото си великолепие се извиси внушителни­ят връх Мачу Пикчу.

Хайръм изоставаше все повече и Уилсън непрекъс­нато се обръщаше да се увери, че още го следва. Най-сетне излезе отново на слънце. Нужна му бе секунда да свикне със светлината и заслонил очи от яркото слънце, той се огледа за някакви признаци на движение.

Точно отпред, от другата страна на дълбоката пропаст, се издигаше Наблюдателницата - внуши­телна каменна сграда без покрив и с три трапецовид­ни прозореца, гледащи на изток.

Най-сетне беше пристигнал.

Уилсън спря да огледа обраслите руини на Вил­капампа, лежащи пред него на билото. Закърнели дървета и бамбук покриваха града. Внушителните каменни сгради в Жилищния район бяха покрити с мъх и лишеи, от които изглеждаха кафяви и мръсни. Всичко останало бе обрасло с папрати, висока трева и лиани. Никъде другаде на света не можеше да се види растителност, оцеляла на такава височина.

Уилсън неволно се почувства като откривател - пред него се намираше процъфтяващ някога град, изгубен за векове. И въпреки изминалите години времето с нищо не можеше да намали мащабите и красотата на това необичайно място.

В средата на Наблюдателницата растеше чворесто старо дърво. Корените му бавно разместваха сте­ните и внимателно положените ашлари започваха да се отделят един от друг.

Когато го прехвърлиха тук, Уилсън бе прескочил пропастта в тъмното, преди да продължи по Пъте­ката на инките към Куско. Сега погледна надолу и изпита благодарност, че не е видял колко дълбока всъщност е тя.

Тежките стъпки на Хайръм приближаваха наред с пъшкането.

- Не мога да повярвам... Изминах целия път... - Не можеше да каже цяло изречение, толкова не му достигаше въздух. - Къде е... градът? - Той се преви и опря ръце на коленете си, а шапката му падна на земята. От челото и носа му капеше пот. Хайръм откачи манерката от колана си и махна ка­пачката. - Ще излееш ли това... на главата ми - по­моли той.

Уилсън взе облечената в плат манерка и изля съ­държанието ѝ върху потния врат и косата му.

- Великолепно! - Хайръм се изправи и остави вода­та да потече по гърба му. Яркото слънце светеше в очи­те му и той замижа към долината на Урубамба, после към върха Мачу Пикчу. - Е, къде е невероятният град, който ми обеща? Боже мой!- прошепна Хайръм.

Единствено откриването на гробницата на Тутанкамон от Хауърд Картър в началото на 20-те можеше да съперничи на този момент.

- Толкова се радвам, че не си лъжец! - извика възхитеният Хайръм, грабна Уилсън в мечешка пре­гръдка и го завъртя в кръг, като подскачаше развъл­нувано. -Не си лъжец! Не си лъжец!- запя той.

Уилсън се радваше за него, но го хвана за рамене­те и го отблъсна.

- Вземи се в ръце.

- Не си лъжец!

- По-тихо - прошепна Уилсън.

- Но аз съм щастлив! - Хайръм вдигна ръце. - Виж само това място! - Той се загледа с почуда и възхищение към руините на Вилкапампа. - По-невероятно е, отколкото си представях. Направо великолепно!

Той пристъпи към руините, без да забелязва про­пастта пред себе си. Уилсън го сграбчи за яката и го дръпна назад, при което Хайръм тупна на земята.

- Това пък защо го направи? - ядосано рече той, докато ставаше и разтриваше задника си. - Не искаш да съм щастлив ли?

- Не искам да си мъртъв - отвърна Уилсън.

Хайръм погледна в пропастта, стигаща до джунглата далеч долу. От гледката му се зави свят и трябваше да се подпре на едно дърво, за да дой­де на себе си. Уилсън току-що отново беше спасил живота му.

Акла и Сонтане се криеха по-нагоре по склона на върха Мачу Пикчу сред ниските дървета и папратите при една пукнатина в гранита. Лежаха по корем, оста­вили късите си лъкове до себе си, за да могат да стре­лят с минимално движение. От позицията си можеха да виждат всичко, което правят Уилсън и Хайръм - и което беше по-важно, да чуват всяка тяхна дума.

На стотина крачки от тях Ореле и Илна се криеха сред руините на двореца Нуста и чакаха да бъдат по­викани. Ако двамата бели се прехвърлеха през про­пастта до Наблюдателницата, лесно щяха да бъдат обкръжени.

- Кльощавият се държи като клоун - прошепна Сонтане. - Едва не падна в пропастта.

Женският кондор продължаваше да кръжи бав­но в ясното синьо небе над обраслата цитадела на Вилкапампа. Сега летеше малко по-ниско, може би само на около петстотин стъпки над тях. Слънчеви­те лъчи осветяваха хищната птица отдолу и можеха да видят огромните ѝ силни нокти и ярката бяла яка от пера.

- Aпу гледа - прошепна Сонтане.

- Предците ни са с нас - отвърна Акла.

Под тях Уилсън отстъпи пет крачки назад, след което спринтира към пропастта. Докато летеше, тя­лото му се обърна във въздуха към страничната гранитна стена в средата, стъпалата му докоснаха от­весната повърхност и краката му се свиха, за да го оттласнат нататък. Скокът му много приличаше на техниката, която използваха Девиците на слънцето, когато искаха да скочат максимално далеч.

Уилсън се приземи елегантно на метър и полови­на от пропастта. Опря длан върху стената на Наблю­дателницата и погледна в обраслата постройка, за да види дали не са останали някакви покривни греди, които да прехвърли през шестметровата пропаст.

- След малко се връщам - извика той, докато слизаше по идеално изсечените каменни стъпала към гъсталака от бамбук, като в същото време се оглеждаше за следи или счупени клонки, оставени от някой, пристигнал преди тях тук. Взе един голям камък, извади ножа си, опря острието в основата на един бамбук и заудря с камъка по другата му страна. За нула време се сдоби с пет идеално прави пръти, които помъкна със себе си. Върза ги с лиани, изпра­ви творението си и го остави да падне през пропаст­та. Получи се относително сигурен мост.

- Да вървим - каза Уилсън и подкани Хайръм да премине.

По изражението на Хайръм беше ясно, че идеята никак не му допада.

- Не обичам височините, да знаеш - извика той, но след малко увещания се отпусна на четири крака и бавно изпълзя през моста, като през цялото време стенеше и пъшкаше. Когато стигна другата страна, Уилсън му помогна да се изправи.

- Сега се намираш във Вилкапампа - обяви Уил­сън. - Толкова важен град, че всеки, участвал в строежа му, бил убит, за да остане местоположени­ето му в тайна. Град, заради който била унищоже­на цяла писменост и всичко записано с нея. Твоята роля е да представиш това място на света, Хайръм Бингам.

- С най-голяма радост ще споделя славата с теб - каза Хайръм. - Не съм толкова алчен, колкото си мислиш.

- Скоро ще трябва да те оставя - отвърна Уилсън. - Ти ще направиш карта на това място и после ще се върнеш сам в Куско.

Хайръм го погледна сащисано.

- Ще ме оставиш? Как ще се върна в Куско от това място, по дяволите?

Уилсън посочи към залязващото слънце.

- На около три мили натам, зад онзи хребет, има малка църква на брега на Урубамба. Нарича се „Бо­городица милостива“. В нея има свещеник на име отец Маркос, който ще ти помогне. Сигурен съм, че ще успееш да се върнеш сам в Куско.

- Църква...тук?

- Отец Маркос ще ти намери водач, който ще те отведе обратно у дома.

- А ти къде отиваш?

- Нали ти казах, аз също си отивам у дома.

- Следвах те през онази джунгла, Уилсън, през всичко това. - Хайръм посочи надолу към гората на облаците. - И сега ще се разделим? Та аз тъкмо започнах да те харесвам!

- Така трябва.

- Харесва ти да ме държиш на тъмно - оплака се Хайръм. - Знам, че ти харесва. Много е смущаващо как летиш и скачаш насам-натам, сякаш можеш да излъжеш смъртта или нещо такова. Ненормално е. А сега ми казваш, че ме оставяш да се оправям сам. Без никаква подкрепа и провизии!

- Изпълних своята част от уговорката, нали? - Уилсън посочи към огромната цитадела. - Вилкапампа е тук, както казах, че ще бъде, а ти ще станеш герой.

Той тръгна по тясната тераса през папратите и тревата. Вървеше на север по самото било в посока към Уайна Пикчу.

- Не е там работата - разпалено рече Хайръм. - Тръгнахме на това пътуване заедно и трябва да го завършим заедно.

- Виж, Хайръм, съжалявам. Ако ще ти послужи като някаква утеха, сигурен съм, че ще се добереш до отец Маркос и без мен. Яздил си магаре от Сантяго до Куско, за бога. Това са хиляди мили. Със сигур­ност ще намериш пътя до църква само на три мили оттук.

Хайръм погледна към насечения терен.

- Но бях на магаре, а това тук е различно. Каквото и да си мислиш, не ме бива за ходене по планини­те. - Величествените руини наоколо го разсеяха. - Виж само това място... Господи! И освен това с мен имаше десет носачи, докато пътувах от Чили, както и трима учени от Йейл. Не може да се каже, че съм бил сам. А и Диабло беше с мен, Бог да даде покой на малката му досадна душа.

Уилсън чу ромона на вода и отмести тревата, раз­кривайки бърз поток, течащ по изкуствен канал. На­веде се, потопи пръсти във водата и я вкуси.

- Ето една от причините всичко да расте така до­бре тук. - По околните склонове и върхове на същата височина не се виждаше почти никаква растител­ност.

Уилсън прескочи едно дърво, което бе паднало, защото поддържащата стена зад него беше поддала.

- Ще те заведа до една много специална сграда, ето там.

- Не мога да повярвам, че ще ме изоставиш - из­стена Хайръм.

- Нарича се Храмът на слънцето.

- И в Куско има Храм на слънцето - отвърна Хай­ръм. Измина мълчаливо няколко крачки и отново за­говори. - Виж, ако дойдеш с мен в Куско, обещавам да поделя славата с теб. Така и ти ще станеш прочут.

- Вече ти казах, никога не съм бил тук.

- Не можеш да ме оставиш сам! - изплака Хайръм.

Уилсън се спусна по няколко силно обрасли стъ­пала. Пред него теренът буквално политаше надолу към далечната долина.

- Хайръм, сега ще видиш една от най-великите сгради на древния свят.

Уилсън не подозираше, че амазонката воин Акла, горд трибун на Девиците на слънцето, се намира на не повече от двайсет крачки от него, на платото от­горе. Тя и трите ѝ спътници бяха сложили стрели на тетивите и се движеха безшумно през руините с лов­кост и потайност, усъвършенствани в тренировките от най-ранно детство. Постепенно наближаваха, за да атакуват, като не се изпускаха от поглед една дру­га. Сега оставаше само да отделят Хайръм Бингам и да си осигурят предимството.

А през цялото това време черният кондор про­дължаваше да кръжи в топлите въздушни потоци. Сянката на птицата мълчаливо прелиташе по земя­та недалеч от Акла. Очите на Aпу наистина ги гле­даха.