Проклятието на инките

3.

Куско, Перу

Пласа де Армас

10:40 ч.

16 януари 1908 г.

Загърната в черното си пончо, Акла стоеше сред враждебната тълпа вече четири часа, свила рамене и приведена неудобно напред. Много от селяните около нея припяваха Псалми или се молеха на Бог, а неколцина други просто стояха под проливния дъжд като замаяни. Повечето обаче бяха откровено гневни заради смъртта на монсеньор Пера. Сякаш всеки момент можеха да избухнат безредици, което бе изненадващо, имайки предвид цената, която вече бе платил Корсел Сантияна. И въпреки това тълпата продължаваше да зове за мъст, много от мъжете кре­щяха толкова силно, че бяха прегракнали.

Ситуацията беше необичайна и Акла започна да губи надежда, че сестра ѝ още е жива. Скрита под качулката на пончото, тя отново погледна крадеш­ком прикованото към кръста безжизнено тяло, пре­бито толкова жестоко, че дори на нея ѝ идеше да се извърне. Осъзна, че въпреки всички шансове съдба­та бе отредила да събере Корсел и Виване. Обикно­вен войник и млада жена, потомка на най-свещената кръвна линия на инките, никога не би трябвало да се срещнат, но въпреки това беше станало точно така. Както се бе опасявала Акла, боговете се бяха разгневили и бяха поискали върховната цена. Корсел бе умрял по възможно най-унизителния начин. Беше останал да виси почти два дни на онзи кръст, преди младото му сърце най-сетне да замлъкне.

Под прикритието на мрака Акла и воините ѝ бяха стигнали Куско малко преди Корсел да умре. Надява­ше се да научи от него повече за сестра си, но за жа­лост бяха закъснели, а войниците, които охраняваха църквата, си отваряха очите на четири. Оставаше ѝ само да бъде свидетел на смъртта му от разстояние. Докато гледаше, тя стигна до заключението, че Кор­сел е бил упоен, за да му се попречи да говори; чер­ният му език потвърждаваше подозрението ѝ.

Колкото до сестра ѝ, Акла почти нямаше предс­тава къде е. Виване и Корсел бяха отведени насила от малко селце край Писак - но не знаеше от кого. Подозираше, че са го направили перуанските вой­ници, но никой не беше забелязал някой да влиза или излиза от малкото укрепено селище. Когато Акла и воините ѝ стигнаха Писак, всички улики по кой път са поели похитителите бяха заличени от летните дъждове.

Акла и хората ѝ внимателно претърсиха малката каменна колиба в западните планини, където бяха избрали да живеят Корсел и Виване напук на всички правила. Имаше следи от борба. По вълнения дюшек и пръстения под имаше кръв. Вратата и дървеният капак на прозореца бяха разбити. Единственият стол беше направен на трески. Следите по пода бяха на мъже, обути в тежки ботуши. Всичко това показваше, че най-малко шестима, а може би дори десет души са били изпратени да заловят Корсел и сестра ѝ.

Акла знаеше, че Виване не би се предала без съ­протива. Тя подозираше, че кръвта в скромната ба­рака вероятно е на похитителите ѝ. Виване беше от­личен воин и бе нужно голямо майсторство да бъде задържана, без някой да пострада сериозно.

Макар че гърбът я болеше, Акла остана приведе­на в кръста, за да скрие височината си. Ако се изпра­веше в цял ръст, щеше да стърчи над селяните около нея. Черното пончо с качулка скриваше златистата ѝ кожа и атлетичното ѝ тяло. Тя беше воин, обучен да не обръща внимание на болката. Като трибун да­ваше пример за дисциплина и саможертва, следван от всичките ѝ воини. Те също бяха в тълпата, заели ключови позиции край множеството изходи и по по­кривите на околните сгради, и очакваха сигнала ѝ.

Рано или късно виновниците за смъртта на Кор­сел щяха да дойдат да видят плодовете на делата си, каза си Акла. Нямаше друг избор, освен да чака. И когато дойдат, тя възнамеряваше да научи онова, кое­то иска. Ако Виване бе мъртва, Акла щеше да отмъс­ти - такава беше традицията в свещеното племе на инките.

Докато се полюшваше с гневното движение на хо­рата около нея, Акла оставаше бдителна сред цялата необичайна суматоха на Пласа де Армас. Погледът ѝ не изпускаше никого и нищо. Не си позволяваше да пада духом.

Някакъв висок бял мъж си проправяше път през тълпата откъм булевард „Арекипа“. Дори от това раз­стояние Акла виждаше, че той не е с испански или южноамерикански произход. Докато мъжът вървеше право към нея, тя осъзна, че досега не е попадала на подобен човек. Беше висок и здрав, със светла кожа, правилни черти и сини очи, които оглеждаха лицата на множеството. Акла го следеше внимателно с пе­риферното си зрение и се запита дали загадъчната фигура, приближаваща катедралата, не е един от по­хитителите, които очакваше.

Вече беше близо, мина само на няколко крачки от нея. Беше красив по начин, който Акла не беше виждала досега. Определено идваше отвъд океана, но не можеше да каже откъде точно. Съдейки по из­ражението му, чужденецът беше идвал тук и преди, но никога при подобни обстоятелства. В студените му сини очи нямаше детска почуда, на лицето му не беше изписано нищо освен сурова решимост.

Кога ще погледне към Корсел Сантияна, запита се Акла. Нима не знае, че на камбанарията има прико­ван на кръст човек?

Синеокият излезе от тълпата и арогантно изкачи стъпалата на църквата. Един войник го приближи бързо и гневно му даде знак да се махне. Акла си запробива път през навалицата, за да вижда по-добре.

Синеокият най-сетне видя прикования за кръста Корсел. Акла веднага разбра по изумената му фи­зиономия и забавената крачка, че чужденецът няма нищо общо с отвратителното престъпление. Тя ог­леда отново площада, за да се увери, че не е пропус­нала нищо, докато вниманието ѝ беше насочено към високия непознат. Нищо не се беше променило и тя се премести отново, за да вижда по-добре. Чуждене­цът изкопчваше информация ог войника на стълби­те. Изглежда беше свикнал да получава това, което иска.

Ама че необикновен човек, отново си помисли Акла. Дори дрехите и шапката му не приличаха на нищо, което бе виждала досега.

Мъжът и младият войник разговаряха, но ли­цето на високия чужденец през повечето време не беше извърнато към нея. Разговорът продължи още известно време, след което синеокият най-сетне се обърна към събралата се тълпа. Разтревоженото му изражение показваше, че току-що е понесъл тежък товар на раменете си.

Най-неочаквано той се обърна право към нея! По­гледът му се спря точно върху Акла. Сякаш я беше разпознал сред стотиците лица в тълпата!

Оставена без избор, Акла тутакси клекна, за да се скрие. Започна да лази на четири крака между десет­ките мръсни крака, като смени неведнъж посоката, за да скрие къде се намира. Въпреки множеството около нея белият непознат веднага я беше открил. Как бе възможно това? Сякаш знаеше, че тя е там!

След като внимателно избра новото си място, Акла леко разтвори качулката си и бавно вдигна глава.

С разтуптяно сърце огледа многолюдния площад. Завъртя се в кръг, трескаво търсейки в тълпата ня­каква следа от белия чужденец.

Къде беше той?

Мъжът с искрящите сини очи сякаш се бе изпарил.