Проклятието на инките

11.

Андите, Перу

30 км северозападно от Куско

23:45 ч.

16 януари 1908 г.

Думите „трябва да издирите бял чужденец, човек на име Уилсън Даулинг“ още отекваха в ушите на капитан Гонсалес, докато двамата с лейтенант Капос яздеха магаретата си в проливния дъжд начело на десетимата войници, които ги следваха в колона по един. Опред вървяха двама планински водачи, вдигнали на височината на гърдите си газени лам­пи, които се мъчеха да хвърлят мъглива светлина в дъжда.

Това бе последното място на света, на което ис­каше да бъде капитан Гонсалес, особено предвид сериозното положение около разпването на Корсел Сантияна. Ако имаше избор, сега щеше да е на топло и сухо у дома с жена си и децата, сгушени в малката спалня върху пухения дюшек, който му бе струвал цяла месечна заплата. При краката, до кирпичената стена, се намираше малкото легло на трите му растя­щи деца. Лека усмивка заигра на устните му, когато си помисли как се буди нощем и поглежда към деца­та си на лунната светлина. Благодареше на Бог вся­ка вечер, щом ги видеше заспали под разноцветните вълнени завивки, изплетени от майка им. Много чес­то децата се прегръщаха едно друго, за да се спасят от острия мраз на нощния въздух.

Усмивката му помръкна и се смени с намръще­на физиономия при мисълта за епископ Франсиско, крачещ напред-назад пред него в нефа.

- Това са най-лошите ми страхове! - беше изви­кал той. Кокалестите му пръсти видимо трепереха.

- Подведохте мен и тази църква! - Той смачка листа, който му бе донесъл Гонсалес, и го хвърли на блес­тящия гранитен под. - Оставили сте подлеците да се измъкнат и сега задачата ви ще стане по-трудна.

Реакцията му беше безсмислена, тъй като капита­нът изобщо не си беше губил времето. Веднага щом получи заповедта от епископа, Гонсалес излезе от катедралата, незабавно разпита къде се намира щаб­квартирата на Хайръм Бингам - наричаха я „Панамерикански тихоокеански конгрес“ - и тръгна право натам. Сградата не беше далеч от Пласа де Армас, само на пет минути път пеша, които той извървя с бързо темпо с двама от най-добрите си хора от две­те си страни. Но когато пристигнаха, намериха само бележка на английски, забодена с кабарче на вратата. Цялата работа, от момента, в който чу името на Уил­сън Даулинг, до заставането пред вратата на Хайръм Бингам, беше отнела по-малко от час. За капитана това бе съвсем нормален срок, но въпреки това епис­копът беше реагирал така, сякаш Гонсалес е чакал цял ден, преди да си направи труда да издири чужденците.

Гонсалес стисна мокрия повод между студени­те си пръсти и колкото и да му се искаше да обър­не животното обратно към Куско и семейството си, продължи напред в проливния дъжд. Защо някой ще тръгне да търси изгубения град на инките точно в този сезон? В това отвратително време? И откъде епископът знаеше, че Хайръм Бингам заминава днес да търси Вилкапампа, както бе написал в бележката на вратата? Положението беше направо нелепо!

Още от времето на самия Писаро иманярите пре­търсваха негостоприемните Анди с надеждата да от­крият изгубения град на инките. Защо изведнъж про­валеният изследовател Хайръм Бингам стана толкова важен? Особено когато в Куско се случваха далеч по-важни неща. Хрумна му, че епископ Франсиско иска да го накара да се махне от града, за да може да кон­тролира още по-здраво войниците му. Мразеше тези мисли, но все още се съмняваше, че Корсел Сантияна е убиецът на монсеньор Пера. Нямаше други дока­зателства освен увереността на епископ Франсиско, която дойде почти дванайсет часа след деянието, на­ред със заповедта да приковат горкия Корсел на кръс­та и да го провесят на стената на църквата. Колкото и да му се искаше да спре бруталния ритуал, Гонса­лес не се намеси - и още не можеше да разбере защо. Това би означавало да се противопостави на волята на епископа, но независимо от това Гонсалес знаеше, че законът трябва да бъде над религията.

Скрит под качулката на пончото, капитан Гонса­лес си пое дълбоко дъх. Не искаше никой - особено хората му - да долови очевидното му недоволство. Внимателно нагласи ремъка на рамото си. Карабина­та му се струваше два пъти по-тежка, откакто изля­зоха от Куско преди около осем часа.

- Трябва да се движим по-бързо - каза Гонсалес на лейтенанта.

- Хората вървят с цялата бързина, на която са способни - отвърна Капос, след като погледна през рамо. - Ако ги натиснем още повече сега, накрая ще се влачат.

Беше се наложило да предложи на Капос и вой­ниците двойно заплащане, за да ги накара да оставят семействата си и да тръгнат в нощта в такова лошо време. Единственият, който не получаваше допълни­телно пари за експедицията, беше самият Гонсалес, но той бе решил, че след като се върне, ще си вземе няколко дни отпуска като компенсация за това екс­тремно и нежелано пътуване.

Капитан Гонсалес имаше опасения спрямо епис­коп Франсиско; външният вид и поведението на све­щеника, макар и привидно спокойни, бяха силно тре­вожещи. В очите му имаше нещо, което Гонсалес не бе виждал през близо четиресетте си години на този свят - колкото и да му се искаше, не можеше да отре­че червеното пламъче в зениците на епископа. Глед­ката бе нечестива, нямаше съмнение в това. Наред с това и онази стряскаща и необичайна предвидливост на свещеника - той знаеше неща и отправяше трудни за разбиране заплахи, сякаш можеше да вижда в бъ­дещето и знаеше какво ще се случи и защо.

Само мисълта за проблясващите очи на епископа предизвикваше физическа болка у Гонсалес и той от­кри, че се мръщи в най-необичайни моменти. Трудно можеше да опише симптомите дори на себе си. Гадното усещане, което стискаше главата и гърдите му, сякаш е попаднал между яки въжета, които продъл­жаваха да се увиват и затягат все повече. Стомахът му сякаш се беше свил на топка - същото чувство бе изпитал като момче, когато му казаха, че дядо му е умрял. Как беше възможно външният вид на свеще­ника да предизвика подобна реакция? Именно бол­ката беше накарала Гонсалес да остави семейството си и да излезе в дъжда и мрака на студената нощ, а не лоялността му към Църквата или военната униформа на гърба му.

Състоянието му подхранваше интересна реакция, за която си даваше много добре сметка - когато най-сетне настигне Хайръм Бингам и белия чужденец Уилсън Даулинг, Гонсалес възнамеряваше да излее яростта си върху тях. Студените мокри дрехи полеп­ваха по кожата му; Капитанът нагласи пушката и за пореден път си представи как забива приклада на оръжието в лицето на онзи Уилсън Даулинг. Именно загадъчният чужденец беше причината да е тук. Ка­питанът по принцип не си падаше по насилието, но в този случай възнамеряваше да получи възмездие за положението, в което го бе поставил Даулинг. Таеше в себе си напразната надежда, че след като изпълни задачата си, мистериозната болка, сковаваща тялото му, най-сетне ще изчезне.

Планинските водачи водеха Гонсалес и хората му внимателно по коварната стръмна пътека. Поне три­ма от войниците му паднаха по задник в калта, но Гонсалес не се трогна.

- Мислете за допълнителните пари! - извика им той.

Някъде в далечината бучеше придошла река. Звукът означаваше, че приближават планините и бараката край железопътната линия, в която Бин­гам и Даулинг трябваше да прекарат нощта - епис­коп Франсиско бе предсказал, че чужденците ще се крият именно там. Ако не бяха в бараката, Гонсалес щеше да е изиграл ролята си и войниците щяха да са свидетели на усилията му да изпълни заповедта на епископа. Така или иначе, той и хората му скоро щяха да тръгнат обратно към дома.

- По-бързо! - извика капитанът. - Колкото по- бързо заловим белите чужденци, толкова по-скоро ще се приберем в Куско!