Проклятието на инките

31.

Куско, Перу

Булевард „Павитос“

14:42 ч.

19 януари 1908 г.

Капитан Гонсалес седеше на седмия ред в огромната катедрала, облечен в парадната си униформа, със сабята, която лежеше в скута му. До него седеше жена му, а на пейката пред тях се въртяха трите му деца, облечени в най-хубавите си дрехи, със сака и папийонки за момчетата и малка червена рокля за Хуанита. Дрехите им бяха изработени от сестрата на Сарита, която беше главна шивачка във фабриката в Пунта недалеч от железопътната гара.

На пейките в катедралата имаше места за над се­демстотин и петдесет души, но днес те бяха три пъти по-малко - разпнатото тяло на Корсел Сантияна беше пропъдило молещите се, както бе очаквал Гонсалес. Малкият брой богомолци обаче в никакъв случай не помрачаваше красотата и прелестта на невероятна­та сграда. Невъзможно високите каменни сводове и бели тавани спираха дъха. Огромната площ на ком­плекса беше достатъчна, за да превърне и най-непокорната душа във вярващ. Да не говорим за велико­лепието и симетрията на олтара, който се издигаше гордо в най-високата част на централния неф. Той имаше две барокови нива и в сърцевината му се пазе­ше блестяща статуя, показваща Успение Богородично, а под него имаше голяма сребърна скиния.

Олтарът бе изработен от местен кедър, но фаса­дата му беше изцяло покрита със сто трийсет и пет килограма чисто сребро, изкопано от мините Луска от инките преди повече от шестстотин години. От всички страни на високия олтар горяха стотици све­щи, разпръскващи златна светлина из целия центра­лен неф.

Песнопенията на момчетата от хора се извисяваха към тавана, сякаш пееха ангели. Сладките им гласове отекваха нежно в святото място и повдигаха духа. От­пред свещениците, послушниците и прислужниците на църквата бяха подредени в идеални редици, демон­стрирайки единството си. Свещениците бяха в черни раса с пурпурни пояси, някои с червено поръбени поли, а в центъра стоеше монсеньор Доминго, гордо наметнал бляскаво пурпурно наметало върху черното расо, за да покаже, че е новият главен служител. Кли­сарите от двете му страни носеха кафяви наметала с качулки, а послушниците бяха облечени в бяло.

Когато пеенето най-сетне спря, петдесетгодишният монсеньор Доминго бавно изкачи стъпалата на амвона и започна обреда на благословията.

- В името на Отца и Сина и Светия Дух... - започ­на той.

- Амин - казаха всички в църквата.

- Бог с вас - каза монсеньорът.

- И с вас - отвърнаха всички.

Епископ Франсиско се появи от страничния вход, облечен в чисто бяла извезана далматика със златоткано наметало и епископска митра на главата. Ръ­цете му бяха събрани молитвено пред него, докато бавно вървеше с наведена глава към величествения олтар. През това време монсеньор Доминго продъл­жаваше да говори:

- Велики Боже, създателю на всичко живо, на тя­лото и душата, молим Те да благословиш тази вода, за да я използваме с вяра да опростиш греховете ни и да ни избавиш от злите сили.

Епископ Франсиско вече стоеше при олтарната маса, протегнал ръка над сребърната купа, наричана асперсориум, и я пълнеше бавно с бистра вода от го­ляма сребърна стомна. Капитан Гонсалес го наблю­даваше внимателно, докато епископът гледаше теча­щата вода и мърмореше молитви под нос.

„Защо се страхувам от този човек?“ - запита се Гонсалес. Но въпросът му идваше по-лесно от отгово­ра - колкото и да се опитваше, не можеше да приеме, че е видял зло в очите на епископа. Трябва да е няка­къв трик на светлината, за пореден път си каза той. Трябваше да е така. В този момент епископът му из­глеждаше свят като самата църква, като безбройните изображения на Исус, Дева Мария и апостолите, ук­расяващи високите стени на великолепната катедрала.

- Молим Те да благословиш тази вода - продължи монсеньор Доминго и гласът му отекна през църк­вата. - Дай ни закрила в този ден, Господи, който създаде за Себе Си. Поднови живия извор на Твоя живот в нас и ни пази телом и духом, за да бъдем свободни от грях и да се явим пред Теб и да получим Твоя дар на спасението. Защити ни от ужасното зло, което иска да отнеме душите на нашето паство, и ни направи достойни, за да можем да действаме от Твое име. Молим за това чрез Христос, нашия Господ.

- Амин - отвърна цялото паство.

Епископ Франсиско продължи да мърмори молит­ви, след което прекръсти асперсориума, за да обяви, че водата вече е осветена.

Последва кратка тишина, преди хорът отново да изпълни огромното пространство със „Слава“, един от най-прекрасните химни, достигали някога до ушите на Гонсалес. Епископ Франсиско взе дръжка­та на сребърния аспергилум в едната си ръка и асперсориума в другата и заслиза бавно по стъпалата на олтара, следван плътно от трима свещеници в черни раса. Когато приближи богомолците, еписко­път топна края на аспергилума в купата, извади го и тръсна перфорираната сребърна топка към паството си, поръсвайки го със ситни капчици светена вода.

Поръсването бе ритуал, който Гонсалес знаеше от Цветница, когато епископът благославяше паството си със светена вода, за да покаже пречистването на душата и да даде защита от злото. Не беше виждал ритуалът да се изпълнява в друг ден.

- Господи, съгрешихме пред Теб - със силен глас каза епископ Франсиско. - Господи, помилуй.

- Господи, помилуй - отвръщаше всеки поръсен.

Епископът вървеше бавно по централната пътека и разпръскваше светената вода наляво и надясно.

- Господи, покажи ни Своята милост и любов - продължи той.

- И ни дай спасение - отвръщаха поръсените.

Докато епископът приближаваше, капитан Гонса­лес неволно изпита желание да скочи и да защити семейството си. Внезапният му инстинкт бе да ги за­крие от този човек, независимо от високия му пост в Църквата. Обърна се да предупреди жена си, но видя в очите ѝ единствено невинност и надежда.

- Ще бъдем закриляни - прошепна тя.

Хорът вече пееше с пълна сила и въздухът се из­пълни със сладък аромат от горящия тамян в множе­ството кандила на църквата.

Епископ Франсиско внезапно погледна Гонсалес в очите и по гърба на капитана пробягаха тръпки. Очите на свещеника бяха черни като нощ, лицето му - изпито и бяло като алабастър.

- Всемогъщият да има милост към вас - каза епис­коп Франсиско, докато ръсеше вода от аспергилума към семейството на Гонсалес.

В този момент времето забави хода си и ангелска­та песен на хора се превърна в студена тишина. Съ­вършените блестящи капчици вода сякаш увиснаха във въздуха, докато Гонсалес гледаше как заразеният поглед на свещеника се обръща към жена му. Зла ус­мивка докосна за миг устните на епископа и погле­дът му се плъзна надолу към малкия сребърен кръст на шията и закръглените ѝ гърди. След това се насо­чи жадно към трите малки деца на Гонсалес, седящи на предната редица. Капитан Гонсалес искаше да из­тегли сабята си и да съсече епископа - или каквото бе той. Инстинктът му казваше какви ужасни сцени се разиграват в извратения му ум. Гонсалес стисна дръжката на сабята, но колкото и да се опитваше, не можеше да извади оръжието от ножницата.

Внезапно светената вода пръсна лицето му и го зашемети. Той се сви и усети нещо горещо и мокро по панталона си - беше се напикал и топлата урина попиваше в плата и се стичаше надолу по бедрата му. Погледна безпомощно епископа, чийто поглед бе фиксиран върху капчиците вода, искрящи върху съвър­шената кожа на шията и гърдите на жена му. Времето внезапно отново потече нормално и капитан Гонсалес се озова загледан право в очите на епископ Франсиско.

В този момент беше невъзможно да различи реал­ното от нереалното.

- Прости греховете ни - с дълбок глас произнесе епископ Франсиско - и ни дай вечен живот.

Сарита и трите деца прилежно отвърнаха „Амин“. Капитан Гонсалес не можеше да произнесе нито дума. Просто седеше, сърцето му биеше бясно, ус­тата му беше пълна с жлъч заради пълната му без­помощност.

Епископът отмести поглед и продължи по пъте­ката, като ръсеше вода към паството си и повтаряше молитвите.

Сарита избърса капчиците светена вода и се прек­ръсти.

- Защо не каза амин? - попита тя съпруга си, оче­видно разтревожена от държането му. Тя се наведе към него, за да не я чуят околните. - Водата те поръ­си, сигурна съм. Защо не каза амин?

- Водата не беше свята - отвърна Гонсалес. Ръце­те му се тресяха.

- Как така не е?

Очите на Гонсалес започнаха да се пълнят със сълзи и на челото му изби пот.

- Нещо изобщо не е наред, любов моя. Трябва да ми повярваш.Изобщоне биваше да идваме.

Сарита докосна челото на съпруга си.

- Гориш! - прошепна тя. - Трябва веднага да те прибера у дома.

Епископът и свещениците междувременно бяха стигнали до последния ред и се връщаха към предна­та част на църквата. Гонсалес избута ръката на жена си и избърса старателно потта от лицето си.

- Ще останем! - каза той, чувствайки как силата му се възвръща. - Не се безпокой за мен - прошепна и стисна крака ѝ толкова силно, че тя нямаше друг избор, освен да се подчини.

Епископ Франсиско бавно изкачи сребърните стъпа­ла на олтара и отново погледна надолу към паството.

- Настъпили са мрачни времена за Куско - рече той и гласът му отекна във всички краища на църк­вата. - Това е изпитание за характера ви. - Погледът му отново се спря върху капитан Гонсалес. - Исус разкри милостта Божия със Своето състрадание и изцеление. Когато хората са уязвими, премръзнали и сами, на тях им е трудно да разберат милостта Бо­жия. Невинните се мъчат да оцелеят в свят на злото и често са третирани като агнета за заколение. - Сега той говореше много бавно. - Тях ги съжаляват. Но Христос казва: „Аз бях гладен и жаден. Аз бях стран­ник. Аз бях невинен“. В Евангелие от Матей Исус от­връща на онези, които се нуждаят най-много от Него - на потъпканите, на слабите, на болните, на скърбя­щите и оплетените в мрежата на греха. Отвръща им със закрила и безкрайно състрадание. Това ще дам на всеки от вас. Това е Божието обвързване на този ден. В името на Христа, амин.

Монсеньор Доминго отново се качи бавно на ам­вона, за да поведе молитвата.

- Всички да станат за Символа на вярата - каза той с разперени ръце.

Когато всички станаха, паството започна в един глас:

- Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята...

Капитан Гонсалес последен стана от мястото си. Правеше всичко по силите си да каже думите, но беше разсеян и смутен от топлата пикня, която бе измокрила панталона му и се стичаше в ботушите. Помъчи се да си възвърне самообладанието и накрая се замоли с останалите, които произнасяха бавно и отчетливо думите.

- Вярвам в Светия Дух, в светата Католическа църква, в причастието на светците, в опрощаването на греховете, във възкръсването на тялото и във веч­ния живот. Амин.

Гонсалес стисна силно офицерската си сабя, която изведнъж стана тежка като хиляда канари. Напълно изтощен от нея, той нямаше друг избор, освен да я остави на мястото до себе си. Беше прекалено тежка.

Лучо Гонсалес и семейството му със сигурност са прокълнати, осъзна той. Това бе единственото обяс­нение, което можеше да измисли.