Проклятието на инките

16.

Андите, Перу

65 км северозападно от Куско

15:25 ч.

17 януари 1908 г.

Беше приятно да тичаш целенасочено, да усе­щаш как влажният въздух влиза и излиза от дро­бовете ти. Мускулите на Акла горяха, докато се движеше бързо през гъстата джунгла, гърдите ѝ се повдигаха с всяка глътка въздух. Усещаше болка от невероятното усилие, но тя ѝ харесваше - много ѝ харесваше. Отпред между дърветата и висящите лиани се стелеше струйка мъгла, която бе пръсна­та от жената воин кечуа, тичаща пред нея. Акла усещаше прохладните дъждовни капки по кожата си, докато прескачаше без усилие някакво паднало дърво, приземяваше се меко на камъните и без да наруши темпото, продължаваше напред, директно зад партньорката си девица.

Отдясно от време на време зърваше долината. Скоро щяха да настигнат двамата бели, които след­ваха. Те се бяха измъкнали към реката, докато Акла и воините се мъчеха да ги прилъжат към южните гори, като измъчваха магаретата им, но белите не се хвана­ха на въдицата. Когато Акла осъзна, че страхливците са избягали, беше твърде късно да се втурнат след тях, защото капитан Гонсалес и войниците му се по­явиха на откритата равнина точно когато мъглата се вдигна. Акла не можеше да рискува те да ги видят и затова бяха принудени да се спотаят в сенките на гората.

Ако зависеше от Акла, щеше да завърже сражение с войниците. Но дори само един от тях да се измък­не, тайната на Девиците на слънцето щеше да бъде разкрита, а такьв риск не си заслужаваше.

„Ние сме като духове в нощта“ - такива бяха мъд­рите думи на жрицата Мамакона Кай Пача, която бе обучавала Акла, откакто се помнеше. Девиците на слънцето не рискуваха - те действаха само когато можеха да са сигурни в резултата. Залогът бе твърде голям, за да постъпват другояче. И така беше вече близо петстотин години и със сигурност щеше да си остане през следващите петстотин.

Докато заобикаляха по дългия път, Акла и воини­те ѝ изгубиха много време. Слънцето достигна зени­та си в дъждовното небе, преди съгледвачите отново да хванат дирята на белите. Отначало бяха вървели покрай железопътната линия към реката, след което следите им навлизаха в Свещената долина, каквито бяха опасенията на Акла от самото начало. Би тряб­вало да убие белите, докато спяха, но бе променила решението си. Защитата на долината от неканени гости беше основната ѝ отговорност, както е и на предшествениците ѝ от много поколения насам. Де­виците на слънцето бяха отблъснали могъщите сили на вицекраля Толедо с брутално коварство и потай­ност; обучението ѝ налагаше, че не може да има мяс­то за съчувствие. Сестрата на Акла Виване глупаво се бе предала на женските си желания и съдбата ѝ беше решена. Акла нямаше да се поколебае отново - от тук нататък действията ѝ щяха да са решителни и безжалостни.

Единственото, което имаше значение сега, бе да спре белите мъже, преди да са стигнали буйните води на Големия говорещ. Щом разполагаха със зна­нието как да открият и влязат в Свещената долина - долина, която не съществуваше на никоя карта - то може би знаеха и за внушителния висящ мост, който пресичаше стръмната клисура в най-високата част на реката. И през цялото време те водеха капитан Гонсалес към свещените земи на Вилкапампа - ма­кар да не беше сигурна каква бе причината и той да ги преследва.

Акла тичаше зад Сонтане, своята девица парт­ньор от самото ѝ раждане, като повтаряше всяка нейна стъпка и движение. Носеха се в съвършен синхрон нагоре и надолу през гората, която се при­тискаше към отвесните стени на долината. Вярата на Акла в Сонтане бе безусловна - тя беше неве­роятно умел и грациозен воин. Това, че я следва, означаваше, че може да мисли за стратегията и за други неща, докато Сонтане взема решения как да се придвижват най-добре през хлъзгавата джунгла. Двете жени тренираха заедно, откакто бяха прохо­дили, и бяха определени за двойка поради идеал­ната си генетична съвместимост. Бащите им бяха избрани така, че да им дадат еднаквия ръст, сила и координирани действия; коварството, мъдростта и твърдостта на характера бяха качествата, на които биваха обучавани. Акла и воините ѝ бяха закрил­ниците на Свещената долина и работата им бе да спрат настъпването на обкръжилата ги цивилизация колкото се може по-дълго - железопътните линии и телеграфа, както и изследователите, които всяка година се опитваха да проникнат в тези безценни земи на инките.

Всички Девици на слънцето бяха разделени на идеални двойки. Непосредствено зад тях бяха Поликс и Сепла - чуваше стъпките им. Най-отпред водеха Ореле и Илна. От време на време виждаше сплетените им коси, докато се движеха бързо през гората на двайсет крачки пред тях. Всички носеха плътно прилепващите нагръдници на бога слънце Инти, с къс лък и кожен колчан на голите гърбове. На дясното им бедро имаше остър като бръснач меч в ножница от кожа на пума. Общо четиринайсет воини тичаха покрай стената на долината, всички идеално тренирани, свещени защитници на инките, най-добрите воини, които бе виждал някога светът, пазите­ли на древния град Вилкапампа и неговите съкрови­ща, закрилници на Куба на инките.

Сонтане направи бърза крачка и скочи високо, извивайки гръб, за да прелети на по-голямо разсто­яние, и се приземи от другата страна на оголената скала. После направи гигантска крачка, хвана се за надвиснал клон и се прехвърли над отвесна пропаст. Акла я последва без колебание, вярата в партньорка­та ѝ бе абсолютна.

Докато тичаше, си помисли отново за високия бял мъж с искрящите сини очи. Всеки момент щяха да настигнат него и кльощавия му спътник. Беше ѝ любопитно да види отново синеокия, за да може да го разгледа, макар и от разстояние. Той я интригуваше по начин, който ѝ бе непознат досега. Отчаяно ѝ се искаше да разбере защо не бе наредила да го убият през нощта. Не беше просто защото е чужденец - беше виждала много чужденци през живота си. Поне трийсет пъти беше ходила в Куско и Олайтантамбо, за да бъде сред „цивилизования“ свят, както обичаха да се наричат. Влизането в градовете беше част от обучението ѝ, продиктувано от необходимостта да разбират своя бързо развиващ се враг. Но при всич­ките си пътувания никога не бе виждала човек като синеокия - начина, по който се бе появил пред нея, крачещ целенасочено през Пласа де Армас в дъжда, кройката на дрехите му, начина, по който стоеше шапката на главата му, решителното му изражение.

У него имаше нещо различно - някакво разбиране в погледа, което Акла беше виждала само у най-мъдрите от Девиците жрици.

Отпред Ореле цъкна веднъж с език и всички Де­вици воини веднага разбраха какво означава сигна­лът ѝ - движеха се успоредно на двамата бели. Точно навреме. Долината беше далеч под тях и гъстата рас­тителност ги скриваше идеално - можеха да минат високо отгоре и да продължат по трудната пътека, за да са сигурни, че ще стигнат първи до Големия го­ворещ.

Докато зелените листа прелитаха покрай нея, Акла виждаше двамата мерзавци долу. Любопит­ството ѝ надделя и тя поглеждаше към тях при всяка възможност. Синеокият държеше обувката на кльощавия и дълбаеше жлебове в подметката ѝ с ножа си. Дори от това разстояние си личеше, че е висок и плещест мъж. Много от златотърсачите, които на­влизаха в Андите, бяха вдъхновени и жилави хора, но този беше изключение.

В гъстата растителност Акла изгуби чужденците от поглед. Сонтане направи труден скок и се завъртя в пълен кръг във въздуха, за да избегне гъстия бам­бук, през който бе невъзможно да се премине. Акла направи същото - скочи и извъртя тялото си. Двете се приземиха грациозно една след друга и продъл­жиха през мокрите папрати. Навсякъде около тях на­клонените дървета бяха обрасли с мъх, а земята под тях беше мека пръст и торф.

Напред Акла зърна Ореле и Илна, които се дви­жеха нагоре по стената на долината, като го правеха все така бързо. Растителността тук беше много гъ­ста и огромните листа шибаха голата кожа на Акла, докато следваше Сонтане по петите. Беше въоду­шевяващо да бъдат предизвикани с такава важна цел, да бъдат принудени да стигнат до пределите на времето и физическото напрежение, за да изпълнят задачата си. Всичко, което бяха овладели при трени­ровките през целия си живот, щеше да им е нужно в този момент.

Легиони мъже бяха мечтали да открият изгубения град Вилкапампа, но никой дори не бе доближил до него. Онези, които успяваха, или биваха убивани, или в последно време прилъгвани да тръгнат към други места, като ги упояваха с мъзгата на дървото алгодон. Не един изследовател беше идвал на себе си на десетки хиляди крачки от първоначалното си местоположение, без изобщо да разбере. Това беше причината никоя съвременна карта да не отбелязва заснежените планински вериги между Апуримак и Урубамба.

Когато обикалял планините на Перу през 1875 г., Антонио Раймонди бил упоен и изнесен от долина­та, без да се усети. Прочутата му карта не показваше Вилкапампа и нейните планини, пълзящи ледници и речни притоци. Коварството на Девиците воини бе създало тази необходима заблуда. Именно учителка­та на Акла, Мамакона Кай Пача, бе убола Раймонди с отровната игла и бе наредила преместването на це­лия му лагер - всяка палатка, легло, маса, лъжица, чаша и бутилка вода.

А сега беше ред на Акла да защити Свещената до­лина от натрапниците. Беше права да поведе воините си след белите мъже, след като откри думатаВилка­пампана бележката на вратата на Бингам.

Беше ѝ трудно да напусне Куско, без преди това да разбере дали сестра ѝ е жива или мъртва. На­лагаше се по-нататък да научи участта на Виване. Ако наистина беше жива, сестра ѝ щеше да разбе­ре, че защитата на Свещената долина е на първо място; щеше да разбере защо Акла е трябвало да тръгне.

В далечината чуваше засилващия се глас на Го­лемия говорещ, който ревеше през тясната клисура. От много години водите на реката не се бяха вдига­ли толкова високо. Сякаш искаше да я предупреди по някакъв начин. В растителността се появи нова пролука и Акла отново се озърна към белите и по­гледът ѝ се задържа, сякаш изведнъж всичко тръг­на на забавен кадър. Сонтане направи къса крачка и скочи. Акла се беше разсеяла в най-неподходящия момент. Не прецени стъпката си и цялата ѝ тежест падна върху несигурна платформа. Веднага разбра, че пада. Посегна към назъбения камък до себе си и той се откъсна под тежестта ѝ, докато тя се мъчеше да запази равновесие. Под нея имаше пропаст, дъл­бока стотина стъпки.

Това не беше първият път, когато губеше ри­тъм, докато тичаше през гората. Веднъж двете със Сонтане се бяха натъкнали на едър женски ягуар с малките си, което ги принуди да паднат, преплете­ни на кълбо. Единствено невероятната им скорост между дърветата - техника, на която бяха науче­ни като деца - ги спаси от сигурна смърт. А сега и тази катастрофа. Акла напрегна всеки мускул, за да се отблъсне от стената, хвана един клон и се за­люля напред, за да се приземи на тясната каменна платформа, която едва се издаваше над пропастта. Зад себе си чуваше как камъните падат в долина­та, докато се опитваше да намери опора, но това се оказа невъзможно и тя отново се отблъсна от поч­ти вертикалната стена. Отпред Сонтане осъзна, че партньорката ѝ е в беда, и се обърна; погледите им се срещнаха. Акла полетя и се блъсна в отвесния камък точно когато Сонтане я сграбчи за китката и тялото ѝ увисна над пропастта.

Докато висеше във въздуха, камъните продължа­ваха да падат с трясък надолу. Изведнъж се появиха Поликс и Сепла, хванаха Акла и я задържаха до сте­ната; четирите полуголи жени воини умело се хвана­ха една за друга и бавно я изтеглиха.

Акла не беше ранена, но поражението бе налице. През дърветата зърна преценяващия поглед на сине­окия, обърнат право към тях. Акла не беше сигурна какво точно е видял, но знаеше, че несъмнено е пре­дупреден за присъствието им.