Проклятието на инките

42.

Андите, Перу

Град-крепост Питкос

23:51 ч.

21 януари 1908 г.

Чиело поведе Уилсън от храма през дъжда към казармите. Редиците каменни сгради обкръжаваха огромния централен площад при входа към града. Планировката бе спретната и предсказуема, всяка постройка имаше общи стени със съседните, с една-единствена дървена врата и отделен покрив от плете­на планинска трева.

Чиело приближи една от скромните постройки, дръпна дървеното резе и бутна вратата. Все така без да каже нито дума, влезе в тъмното помещение и за­почна да бърше ръцете си с малка кърпа. Отиде в дъ­ното на стаята и с помощта на огниво запали малка паничка с течност, в която блесна мързелив син пла­мък. Уилсън никога досега не бе виждал горящ по такъв начин алкохол и светлината придаваше на мъ­ничката стая необичайна, интригуваща атмосфера.

С усещането, че е нагазил в неизсъхнал бетон, той стоеше навън на дъжда и гледаше през отво­рената врата към величествената жена вътре. Ако опита да избяга, амазонките със сигурност щяха да го преследват. Дори да намереше начин да се измък­не от града, трябваше да тича надолу по хлъзгавия западен склон, което нямаше да бъде нито лесно, нито безопасно. Блесна светкавица и за миг освети дъжда, който се лееше безжалостно върху планин­ския връх.

Когато отново настъпи пълен мрак, изваяната като статуя фигура на Чиело се открои на необичайната синя светлина зад нея. Макар да бе трудно да види лицето ѝ, тя вдигна ръка и му направи знак да влезе. Уилсън остана неподвижен, изпълнен с опасения от перспективата да направи дете на жена, с която дори не бе разговарял. Въпреки очевидната си младост и женственост тя изглеждаше студена и механична като робот.

- Трябва да вземеш решение - с отчетлив акцент каза Чиело.

Уилсън погледна към мрака, макар да не бе сигу­рен какво точно търси. Погледна отново към Чиело и осъзна, че това е момент, който ще промени завинаги живота му. Бяха минали повече от три години, откак­то за последен път беше спал с жена; на първично ниво я желаеше, но въпреки това изпитваше нежела­ние да пристъпи напред.

Беше неоспоримо, че се нуждае от помощта на Девиците на слънцето, ако иска да успее да върне Куба на инките във Вилкапампа. Съдейки по каза­ното от Мамаконите, нямаше начин да пренесе Куба сам - не можеше дори да го докосне.

Уилсън се огледа още веднъж, пристъпи напред и Чиело затвори вратата след него.

Акла беше приклекнала в другия край, при отвес­ните скали в източна посока, и гледаше към казар­мите.

- Не влизай - прошепна тя, но щом думите се отро­ниха от устните ѝ, Уилсън престъпи прага на Чиело.

Сърцето ѝ се сви и тя започна да се ругае заради чувствата си. Един трибун на Воините на слънцето трябваше да гледа на мъжете като на враг, а не като на обект на привличане. Онова, което се случваше с нея, беше същото, което се бе случило с Виване след срещата ѝ с Корсел Сантияна. Акла сви юмрук - въ­преки чувствата на сестра ѝ към Корсел той бледне­еше в сравнение с величието и красотата на Уилсън Даулинг. Уилсън беше калфа, пътуваше през времето - бяха го казали самите Мамакони. Мъж, който мо­жеше за миг да изцели собствената си плът. Силата и скоростта му я бяха впечатлили и Акла беше бясна, че в момента не тя е с него. Желанието ѝ към сине­окия противоречеше на цялото ѝ обучение. Искаше семето му на всяка цена. Но въпреки това тази нощ то щеше да отиде в друга.

Акла усети, че някой приближава, и позна кой е по стъпките.

- Защо ме следваш, Сонтане?

- Не бива да си тук, Акла.

- Наблюдавам, за да съм сигурна, че Уилсън Дау­линг няма да се опита да избяга. Направи ли го, ще съм готова.

Сонтане клекна до партньорката си.

- Наистина ли си мислиш, че ти вярвам?

Акла погледна към нея, готова да ѝ се нахвърли с думи, които тя нямаше да забрави. Но когато се вгледа в разбиращите ѝ очи, не намери сили да каже каквото и да било.

Сонтане посочи към къщата на Чиело.

- Трябва да го убием. Фактът, че се чувстваш по този начин, доказва ужасната магия, която прави на всички ни. Не се нуждаем от него. Можем да наме­рим сами Куба и да го занесем на сигурно място, как­то са ни учили. Онзи мъж е спънка във всяко отноше­ние. Ако Кубът го обладае, не искам да си помислям какво може да стане.

Шибана от дъжда, Акла не откъсваше поглед от дървената врата на Чиело.

- Единствено Мамаконите могат да решат съдба­та му.

- Те също са заслепени - тихо рече Сонтане. - Виж се, Акла. Искаш ти да си там с него. Признай, че съм права. - Сонтане се присламчи към нея. - Щом ти не можеш да си с него, защо тогава Чиело да заема мястото ти? Би трябвало да си ти... или никоя друга. Да изчакаме, докато чуем страстта им, после да отворим вратата и да прережем гърлото му, докато е беззащитен.

- Дори не знаеш дали може да бъде убит - отвър­на Акла.

- Ако случаят е такъв, трябва да разберем сега, а не след като Кубът на инките погълне душата му и я замести с друга. Знаеш, че съм права. Дойде време да се действа. С мен ли си или не?

Уилсън стоеше срещу Чиело, докато водата мър­зеливо капеше от подгизналите им дрехи по гладкия дървен под. Въздухът беше топъл и засводеният та­ван бе като боядисан от неоновия танц на странния син пламък. В двата края на стаята имаше обикнове­ни легла, но само едното бе застлано с вълнено оде­яло. Уилсън предположи, че другото някога е било на Виване, партньорката на Чиело. Странна ирония беше, че се намира в помещение, в което бе прекар­вала повечето си нощи жената, отговорна за разкри­ването на тайните на Куба на инките.

Лицето на Чиело беше непроницаемо, докато про­карваше пръсти по правата си мокра коса и изстиск­ваше водата.

- През целия си живот съм била обучавана да мра­зя мъжете - рече тя. - Това прави положението много трудно.

Уилсън се загледа във великолепната жена, на­мираща се само на няколко стъпки от него. Имаше характерна лицева структура, с четвъртита челюст и вежди, които се повдигаха в средата. Приличаше по­вече на испанка, отколкото на потомка на коренните индианци, ако можеше да се съди по височината ѝ, мускулната маса и пропорциите на тялото ѝ.

Без да сваля поглед от него, Чиело разкопча два­та кожени ремъка, придържащи гравирания наг­ръдник. Металното покритие падна, разкривайки мокра, приличаща на памук дреха, прилепнала по тялото ѝ. Докато сваляше гривните си, на Уилсън му се прииска да извърне поглед, но не можеше. Чи­ело се освободи от наколенниците си и за момент остана така, сякаш се бореше със собствените си демони.

- Наистина ли ще го направим? - попита Уилсън.

Въпросът му сякаш пришпори Чиело и тя изхлузи мокрото горнище през главата си. Видът на голото ѝ от кръста нагоре тяло спираше дъха и Уилсън усети как се възбужда - беше невъзможно да не я поже­лае. Коремът ѝ беше мускулест. Светлокафявата ѝ кожа беше безупречна, гърдите - налети и стегнати. С безизразна физиономия Чиело разкопча колана на кожената си пола и я пусна на пода, оставайки на­пълно гола, ако не се броеше меча на заобленото ѝ ляво бедро.

- В мига, в който сваля меча, преминавам в след­ващата фаза на живота си - каза тя. От топлината на тялото ѝ водата по кожата се превръщаше в пара във влажния въздух. Погледът ѝ не трепна, докато раз­копчаваше меча и внимателно го оставяше на праз­ното легло на Виване. - Това е денят, в който преста­вам да се занимавам със смърт и ставам създателка на живот.

Тежките каменни стени бяха осветени от неумор­но движещата се синя светлина; Чиело прокара по­казалец по корема си и вкара два пръста в себе си.

Остана малко така, после ги поднесе към устните си и ги облиза.

- Май го правим - отвърна Уилсън.

С първична грация Чиело го заобиколи и прока­ра длани по раменете му, като в същото време опипа мускулите му, сякаш пробваше колко зрели са пло­довете в торба. Застана отново пред него, доближи устни до неговите и го целуна страстно.

- Имаш ли нужда от повече време? - попита Уил­сън. - Защото аз мисля, че имам.

Чиело започна да разкопчава ризата му с едната ръка, а другата ѝ длан нито за миг не се отдели от плътта му.

- Никога досега не съм докосвала мъж по този на­чин - гордо рече тя.

Дясната ѝ ръка разтвори ризата и се плъзна лени­во по голата кожа надолу и още по-надолу. Докосва­нето ѝ бе необикновено уверено предвид лудостта на положението.

- Девиците на слънцето сме обучени от малки да празнуваме сексуалността си - каза тя. - Вещи сме в ученията на Часка Койлур, богинята на младите дев­ственици.

- Никога досега ли не си била с мъж? - попита Уилсън.

Чиело поклати глава.

- Убивала съм много мъже с лъка и меча си - от­върна тя. - Примитивни диваци, осмелили се да при­ближат територията ни или град Вилкапампа. Ти си първият, когото докосвам по този начин.

Уилсън вече не можеше да се сдържа и страстно сграбчи стегнатото ѝ тяло. Първата реакция на Чи­ело бе да се дръпне, но той не я пусна. Инстинктът му казваше, че си има работа с доминантно създание и че колкото по-настоятелеи бъде, толкова по-добре ще реагира тя.

- Страстта между мъж и жена трябва да е взаимна - каза тя, докато се гърчеше в прегръдката му - От двете страни трябва да се приложи еднаква сила, за да се появи искра.

Уилсън сподави крясъка си, когато тя захапа врата му, после плъзна влажните си устни по гърдите му, а езикът ѝ гъделичкаше кожата му. Изправи се, при­тисна гърди в неговите и топлината на сърцевината ѝ се вля в него.

- Откакто Виване си отиде, аз съм сама - каза Чи­ело, докато изучаваше тялото му на светлината. - И макар да съм натъжена, че е мъртва, за мен ще е чест да имам свое дете.

Уилсън не можеше да се спре да изследва тялото ѝ с длани и пръсти.

- Девиците на слънцето са сексуални същества - каза Чиело и от устните ѝ се изтръгна стон. - Изуча­вали сме всичко, което може да се научи за женското тяло. Нашата бойна партньорка е и сексуална. - Тя изстена отново. - Окуражавани сме да разбираме как действа тялото, кое е приятно и кое не.

Тя коленичи, разкопча трескаво колана на Уилсън и остави панталоните му да се свлекат. Издърпа бо­тушите и чорапите му и с лекота махна останалите му дрехи. Едната ѝ длан беше все така плътно до­лепена до тялото му - нито веднъж не се отдели от него. Ако имаше нужда да смени ръцете си, и двете ѝ длани се притискаха в него поне за секунда, преди другата ръка да се отдели.

Коленичи между краката му и езикът ѝ нежно се плъзна по кожата му, преди да поеме члена му в уста­та си. Насладата бе такава, че Уилсън отметна глава назад.

- Господи! - прошепна той.

С ръце на раменете му тя се надигна на пръсти и се спусна, поемайки члена му в себе си с едно плавно движение. Очите ѝ не се откъсваха от неговите, но Уилсън не виждаше на лицето ѝ да е изписана на­слада. Изражението ѝ бе строго, съсредоточаването - абсолютно.

Внезапно вратата на постройката се отвори и студеният въздух нахлу в помещението! Уилсън се обърна и видя Акла, стояща в проливния дъжд - с меч в ръка! В далечината блесна светкавица и ос­вети кипналото небе. За този кратък миг Уилсън си спомни какво е да види как мъж се нахвърля с меч - раздирането на плътта, хрущенето на кост. От­чаяните писъци на агония, докато кръвта плисва и острието пронизва и разкъсва вътрешните органи. После си спомни отчаяния поглед, който бе виждал у толкова много мъже, знаещи, че всеки момент ще умрат.

Изблъска Чиело настрани и трескаво отстъпи, до­като Акла пристъпваше напред да запречи входа. Из­ражението ѝ бе мрачно, намеренията - напълно ясни.

- Не може да стане така! - извика тя и вдигна оръ­жието си да нанесе удар.

Уилсън се хвърли към меча на леглото на Виване, но изгуби равновесие, когато Чиело скочи напред, сякаш искаше да го защити.

- Не мога да позволя да имаш този мъж - каза Акла и спря насред замахването си; върхът на меча ѝ сега сочеше голите гърди на Уилсън.

Чиело остана на мястото си с присвити крака и разперени ръце, готова да отблъсне атаката.

Двете жени не откъсваха поглед една от друга. Уилсън правеше всичко по силите си да не реагира. Стоеше, долепен гол до стената; с периферното си зрение виждаше меча, който беше извън обхвата му. Не беше сигурен какво предстои.

- Не можеш да ме спреш - каза Чиело. - Така е наредено.

Акла неочаквано се обърна и затвори вратата.

- Така и ще бъде.

Тя спусна дървеното резе и запречи дръжката със стоманената дръжка на меча си, за да не може никой да отвори.

- И на мен ми е писано да съм тук - добави тя.

- Май ще те споделим - прошепна накрая Чиело към Уилсън. - Трибунът на гвардията го желае.

Тя се пресегна и рязко дръпна Акла към себе си.

Уилсън беше като треснат, когато Акла притисна мокрите си от дъжда устни в неговите и го целуна свирепо. Двете жени трескаво махнаха бронята ѝ и я захвърлиха настрани. Замаян от притока на адре­налин, Уилсън разкъса мокрите дрехи на Акла и ги остави да паднат на пода. Прокара длани по рамене­те ѝ и я принуди да застане на колене пред него. Кон­тактът беше трескав, твърд и буен. Ръце и устни бяха навсякъде, хапеше се кожа, пръсти търсеха влажни места, тела се движеха. Горещината на допира идва­ше от всички посоки.