Проклятието на инките

2.

Куско, Перу

Пласа де Армас

10:20 ч.

16 януари 1908 г.

Само три дни след смъртта на монсеньор Пера пътешественикът във времето Уилсън Даулинг вър­веше по калдъръмената алея към Пласа де Армас. Изпитваше облекчение, че най-сетне е настъпило време да действа, и почти не се тревожеше, че тълпи от стотици опечалени се движеха в същата посока, в която вървеше и той.

Облечен в три четвърти кожена куртка и с широ­копола шапка за сафари, Уилсън бе добре защитен от лошото време. Неопамукът, от който бяха израбо­тени дрехите му, бе издръжлив и водоустойчив, ма­кар че му държеше малко топло в разгара на летния дъждовен сезон. На гърба му висеше кожена чанта с пътните му документи, първобитен компас, парче кремък и няколко златни монети, които беше взел от Китай. Монетите бяха отлични за размяна, защото металът им беше достатъчно мек, за да бъде нахапан и бързо да се установи, че са истински.

Тъй като се извисяваше с цяла стъпка над остана­лите, Уилсън не си правеше труда да се мъчи да се смеси с множеството. Дъждът трополеше по шапка­та и раменете му, докато вървеше спокойно напред с растящата тълпа, ясно давайки да се разбере, че знае къде отива. Личеше си, че местните се досещат, че е чужденец, но сякаш бяха твърде обзети от мъката си, за да проявят поне известно любопитство защо е тук. След пристигането си с влака от Лима Уилсън беше решил да отиде директно в катедралата и да разбе­ре обстоятелствата около ненавременната смърт на монсеньора. Кървавият му край не беше отбелязан в историята, която Уилсън така старателно бе изуча­вал, преди да дойде тук от бъдещето.

Почти всички в Куско бяха облечени в черно, мно­зина носеха чадъри. Когато научи, че някакъв свеще­ник е бил наръган поне сто пъти в прочутата базили­ка, Уилсън отначало беше скептичен. На слуховете в Южна Америка обикновено не можеше да се разчита и той се надяваше фактите да са различни или поне силно преувеличени.

Повтори си наум, че притежава толкова много познания за бъдещето, че със сигурност е най-могьщият човек на света. Това бе арогантност, с която винаги трябваше да внимава, но през годините дис­циплината и чувствителността му бяха отслабнали. Напомни си, че е Надзирателят. Работата му бе да изпълни дадената му мисия, мисията „Неемия“, не­зависимо от цената.

Докато вървеше, мислите му едва ли можеха да са по-далеч от реалността на света, в който се нами­раше сега. Това беше време на приключения и мис­терии. Загадъчният Теди Рузвелт беше президент на Съединените щати. Цар Николай II още не беше свален от трона от революционерите в Русия. Уинстън Чърчил беше строен млад мъж, току-що влязъл за първи път в британското правителство. Нямаше световни войни и глобални конфликти. Британска­та империя все още беше обект на завист от страна на всяка развита държава в света. Братята Райт то­ку-що бяха полетели в първия си построен в гаража самолет. Панамският канал още не беше завършен, а производствената линия на „Форд Модел Т“ не беше пуснала нито един автомобил. Нямаше теле­фони, калкулатори и компютри, нямаше сателити, нямаше Гугъл карти, нямаше електричество - освен в най-големите градове. По тези места се срещаше само тук-там по някой телеграф и седмичен вестник. Обикновените писма бяха най-ефективната форма на съобщения за мижавото население на Земята, въз­лизащо на по-малко от милиард и половина души.

Вече осем години Уилсън беше в този „подраст­ващ“ свят - изчакваше, живееше почти като отшел­ник. Мисията изискваше да чака до този ден, за да се върне в Куско и да намери човека, когото търсе­ше. Вече осем години бе откъснат от модерния свят и хората, които познаваше, бе осъден да живее в преходна епоха от миналото, в която изобщо не би трябвало да има Надзирател. В този свят действията и отношенията му трябваше да бъдат сведени до ми­нимум и през тези осем дълги години беше страдал от ужасна самота и неизбежното безпокойство, което вървеше с нея. Слава богу, вече беше тук, в Куско, и когато мисията му приключеше, щеше най-сетне да се прехвърли обратно у дома.

Движейки се по течението на растящата тълпа, Уилсън приближи центъра на Куско откъм булевард „Арекипа“, който минаваше покрай южната страна на катедралата. Хората вече се блъскаха в него и той трябваше да внимава и да пази очите си от спиците на множеството чадъри, които се носеха наоколо на височината на главата му. В далечината през непреставащия дъжд чуваше характерното мърморене на гласове, което се засилваше с всяка следваща крачка. Когато Пласа де Армас се ширна пред него, гледка­та не беше такава, каквато беше очаквал. Площадът беше пълен с хора - хиляди гневни хора. Те се бяха скупчили, обърнати към извисяващите се стени на Лa Катедрал, и викаха сквернословия в дъжда. Же­ните стискаха молитвени броеници; мъжете размах­ваха във влажния въздух прости дървени кръстове. Мнозина плачеха, но повечето крещяха гадни ругат­ни до пресипване.

Уилсън се огледа и забеляза, че сергиите на па­зара пустеят и че сградите около Пласа де Армас са затворени, със залостени врати и спуснати завеси на прозорците. Дори вратите на пощата бяха затворени, което беше много необичайно. Докато си проправя­ше път през множеството, от всичките му страни се сипеше постоянен порой ругатни и обиди. Никога не беше виждал нещо подобно - местните бяха почти полудели и припяваха, обърнати към църквата. Трудно беше да не бъде объркан от всичко това, особено след годините му на самота.

От периферията на шапката му се стичаха струй­ки вода; Уилсън погледна към катедралата, чийто силует се очертаваше в мъглата. На площадката в горния край на стълбището се беше строила редица от двайсет войници с пушки в ръце. Зад тях имаше други двайсет. Всички стискаха оръжията си и от из­раженията им - предимно уплашени - си личеше, че им е заповядано да не позволят на никого да припарва до църквата.

В небето избоботи гръм. Уилсън продължи да си пробива път към катедралата, като разблъскваше хората от пътя си. Заобиколен от всички страни от гневни и разпалени селяни, той неочаквано си спом­ни разговора си с Дейвин Чан само часове преди да бъде изпратен на мисията си в миналото.

Облечен в меркуриевия си екип, Уилсън седеше на кожен стол в заседателната зала с огромната буко­ва маса. Белият под беше излъскан до блясък. Едната стена на просторното помещение представляваше панорамен прозорец, от който се разкриваше из­глед към гъста зелена гора, стелеща се до хоризонта. Слънцето тъкмо започваше да залязва и небето ста­ваше червеникаво.

Дейвин Чан седеше мълчаливо, със замислена физиономия.

Ученият от китайски произход от три години беше меркуриев командир на „Ентърпрайз Корпорейшън“, най-голямата компания на света. Имаше спокойно лице и черна, тук-там прошарена със сиво коса, вързана на опашка. Веждите му бяха извити в средата и създаваха впечатление, че е много про­ницателен и хитър човек. Трагично хърбав, той бе отслабнал още повече след заемането на отговорния пост. Често повтаряше девиза си „Всичко е възможно... трябва само да направиш така, че да се случи“ и всички се шегуваха, че е много взискателен. Дори сега изглеждаше подходящо, че именно той трябва да съобщи лошата новина на Уилсън.

- Имам един проблем, който бих искал да обсъ­дим - каза Дейвин.

- Какъв проблем? - попита Уилсън.

- Налице е конфликт във времето на мисия „Неемия“. Предвид обстоятелствата се налага да се на­правят известни компромиси.

Уилсън се наведе напред в стола си.

- Компромиси... интересна дума. Никога не съм мислил, че си падаш по нея.

Известно време двамата седяха мълчаливо и се гледаха един друг. Накрая Уилсън наруши тишината.

- Трябва да е доста зле, щом дори ти не можеш да говориш за това. Кажи нещо!

- Ще трябва да чакаш осем години, преди да бъ­деш прехвърлен обратно у дома - отвърна Дейвин.

Първата реакция на Уилсън бе да се усмихне.

Дейвин посочи дисплея на таблета си.

- Както казах, налице е времеви конфликт.

- Заминавам след два часа - каза Уилсън и посочи часовника си. - А ти ми го казваш едва сега?

Дейвин поклати глава.

- Знаех от самото начало. И реших, че е най-добре да не се разсейваш, когато имаш толкова задачи на главата си. Изборът беше мой.

- Да се разсейвам! - Уилсън се изкиска. - Бих ка­зал, че осем години от живота ми са повече от раз­сейване.

Дейвин кимна.

- Съгласен съм, много е необичайно. Само че се намираме в тази трудна ситуация, независимо дали ни харесва или не. Ако имаше друго решение, със си­гурност щяхме да го намерим. Не исках да ти казвам по-рано, защото си мислех, че има шанс да открием...

- Няма да ида - прекъсна го Уилсън. - Няма да го направя.

Дейвин постави длан върху масата.

- Това е изключено.

- Имаме машина на времето, за бога! Нелепо е да ме карате да чакам осем години в миналото! Тряб­ва да отложим прехвърлянето и да обмислим отново възможностите.

- Невъзможно - отвърна Дейвин.

Уилсън изгледа кръвнишки меркуриевия коман­дир.

- Даваш ли си сметка в какво положение ме по­ставяш? Даваш ли си сметка какво означава това за живота ми?

- Съдбата ти не е обичайна - обяви Дейвин. - Нито пък лесна. Подозирам, че така е писано да бъде. Ти си Надзирателят и го знаеш. Има жертви, които трябва да се направят.

Уилсън скри лице в шепите си. Разбираше го чу­десно. Много добре знаеше, че е Надзирателят за тази мисия и че никой друг не може да го замести.

- Осем години са повече, отколкото би трябвало да дам - тихо рече той.

- Космическите нишки на вселената не свързват всяко място и всяко време - спокойно каза Дейвин. - Единственият начин да те пратим в Китай през 1900 г. е да съчетаем двете мисии - „Ездра“ и „Неемия“. За да се върнеш обратно, ще трябва да чакаш до 1908 година. Само така може да бъде изпълнена и мисия „Неемия“. Това е най-ранната възможна дата.

Уилсън го посочи обвинително с пръст.

- Ти и екипът ти сте омазали нещата, а аз трябва да плащам сметката. Господи! Трябваше да ми каже­те по-рано. Така поне щях да имам възможност да се сбогувам.

Крясъците го върнаха в настоящето, докато си про­биваше път към предните редици на тълпата. Един от войниците го забеляза да излиза от първата редица и рязко му даде знак с пушката си да отстъпи назад.

- Не бива да приближаваш! - извика той на ис­пански.

Уилсън продължи да изкачва стъпалата, леко на­вел глава; широката периферия на шапката гаранти­раше, че няма да установят контакт очи в очи.

- На никого не е позволено да приближава църк­вата!

Уилсън се канеше да каже, че е дошъл от далечна страна да се помоли на това място, но когато вдигна глава и за първи път видя истински базиликата, кръв­та му се вледени.

На голям кръст високо на стената на дясната кам­банария беше провесен гол мъж - по-ужасна и шо­кираща гледка, отколкото можеше да си представи. Дланите и стъпалата на мъртвия бяха заковани за дебелото дърво с огромни стоманени пирони - той беше разпнат. Очите му бяха отворени, почернелият език - изплезен. Обезобразеното му тяло бе в ужасно състояние, цялото в синини, които вероятно са били там няколко дни преди нещастникът най-сетне да посрещне края си. Едва сега Уилсън разбра, че гнев­ната тълпа крещи ругатни и излива яростта си върху трупа, а не върху църквата.

Пое дълбоко дъх. Историята, която бе изучавал, не включваше разпятие на стените на базиликата през 1908 г., нито пък убийство на свещеник в сама­та църква.

Войникът се отдели от редицата си и бързо го приближи.

- Трябва да освободите площадката, чужденецо! - нареди той. - Назад!

- Ще ми кажеш кой е онзи човек, редник - каза Уилсън на безупречен испански и със снизходителен тон. - Ще ми кажеш незабавно.

- Трябва да се махнете от площадката! - повтори войникът.

Уилсън присви очи.

- Нямаш представа с кого си имаш работа, момче. Ще ми кажеш кой е онзи човек!

Войникът погледна през рамо към капитана си, но офицерът явно нямаше желание да се намесва. Съ­дейки по изражението му, той бе съсредоточен пове­че върху гневната тълпа, отколкото върху неприят­ностите, които би могъл да му причини някакъв си бял чужденец.

- Трябва да говоря с капитана ти. - Уилсън се опи­та да заобиколи редника, но той му препречи пътя с пушката си.

- Не може, сеньор!

- Аз съм много важен човек! - сурово рече Уил­сън. - Разбираш ли? Имам вземане-даване с прези­дента ви в Лима. Трябва да ми кажеш онова, което искам да знам, или ще си имаш сериозни неприят­ности, момче.

Уилсън разбираше, че демонстрирането на пре­възходство е добра тактика спрямо повечето южноамериканци. Местните често се страхуваха от чуж­денци и беше нормално да се подчиняват на всяка заповед, независимо каква е тя, стига да бъде дадена достатъчно твърдо.

- Не мога да ви кажа, сеньор. - Войникът отново погледна към капитана си.

- Президентът Пардо ще бъде ужасен от случи­лото се тук - каза Уилсън и безцеремонно мушна с пръст гърдите на войника. - Ще му кажа, че не си ми оказал съдействие!

- Моля ви, сеньор. Това ужасно положение... - войникът стрелна с поглед разпнатото тяло - ... е по лично нареждане на епископ Франсиско.

Уилсън погледна голия труп, провесен от камба­нарията на църквата. По китките и глезените имаше дълбоки ожулвания и засъхнала кръв, което означа­ваше, че човекът е бил вързан или държан в окови, преди да бъде прикован към кръста.

- Ще ми кажеш името на онзи нещастник и какво престъпление е извършил. В противен случай ще съ­общя за безочливостта ти на самия Пардо. Не бъди глупак, момче!

Войникът се озърна към капитана си, после отно­во погледна Уилсън.

- Името му е Корсел Сантияна, сеньор. - Той пог­ледна смутено гневната тълпа, сякаш не искаше да го чуят какво казва. Закри с длан устата си и продължи:

- Беше войник като мен... редник. Познавах го, преди да дезертира в планината преди повече от осем сед­мици. Не знаехме нищо за него, докато не се върна в Куско и уби монсеньор Пера по най-ужасен начин вътре в църквата. - Войникът посочи към високите врати на катедралата. - Свещеникът беше обезобра­зен до неузнаваемост с малък ловджийски нож.

Уилсън погледна нагоре към голото тяло на Корсел Сантияна. По дланите и ръцете му не се вижда­ха порязвания или други рани освен ожулванията по китките и глезените. Трудно беше да се определи от това разстояние, но под ноктите му като че ли няма­ше кръв или мръсотия.

- Монсеньор Пера е бил убит преди три дни, така ли? - попита Уилсън.

Младият войник кимна.

- С малък ловджийски нож? Сигурен ли си?

Войникът отново кимна.

Съдейки по ожулванията от оковите и синините но бедрата, тялото и врата, Уилсън реши, че Сан­тияна е бил пребиван в продължение на много дни, може би дори седмици.

- Епископ Франсиско ли нареди да бъде разпнат? - попита Уилсън.

Редникът отстъпи крачка назад и го погледна предпазливо.

- В Перу сме вярващи хора, сеньор. Когато гла­вата на Църквата поеме нещата в свои ръце, както направи той, нямаме друг избор, освен да приемем решението му.

Уилсън се обърна към безбройните гневни лица в тълпата. По негова преценка прикованият за кръста човек не беше убиецът на монсеньор Пера. От оно­ва, което беше видял, изглеждаше малко вероятно нещастникът да е убил когото и да било по описания начин.