Проклятието на инките

6.

Куско, Перу

„Парк де ла Мадре“

12:35 ч.

16 януари 1908 г.

След като напълниха с консерви и други припаси четири раници от кафява кожа, Уилсън и Хайръм се заеха да вържат багажа и да го натоварят на гърба на най-малкото животно. Другите две магарета бяха доста по-едри и по-добре пригодени за носене на хора.

- Мразя малките копеленца - заяви Хайръм. - Магаретата са най-упоритите и мизерни създания на тази земя.

Уилсън изпитваше облекчение, че може да говори за нещо друго, а не само да отговаря на въпроси за Вилкапампа. Беше открил, че за да задържи Хайръм съсредоточен, трябва да поддържа постоянен поток от суперлативи за великолепието на изгубения град и трудния и красив път дотам - като през цялото вре­ме му набива в главата какво огромно значение има предстоящото му откритие.

- Градът е кацнал на един хребет между два върха - обясняваше той, - откъдето се открива изглед във всички посоки. Няма друга по-внушителна естестве­на крепост. Нямам търпение да я видите с очите си.

- Нека първо стигнем дотам - отвърна Хайръм, докато нагласяше един ремък през задните крака на магарето и проверяваше дали пушката му е закрепе­на добре. - Обзалагам се, че Бог е решил здравата да се пошегува, когато е тръгнал да създава магарето. Накараш ли ги да направят нещо, можеш да си си­гурен, че ще се опитат да сторят точно обратното. Мизерни създания. - Хайръм се намръщи. - Малката гадинка, която ще яздите, е най-лошата от всички. Смятайте се за предупреден.

- Защо най-лошата? - попита Уилсън.

- Види ли някой нисък клон, ще гледа да мине под него, за да ви събори. Наложи ли се да се спешите, защото пътеката е твърде стръмна, ще се помъчи да се отскубне и да побегне обратно надолу. - Хайръм изгледа малкото кафяво магаре. - Както казах, малко копеленце. Неведнъж сме имали спречквания с него през годините, повярвайте ми. А ако вървите след него, ще ви срита, така че внимавайте. Единствено­то, от което разбира, е грубата сила.

Уилсън посочи магарето на Хайръм.

- Това по-добро ли е?

- Тя е направо ангел в сравнение с вашето, но пак си е с магарешки инат, да ме прощавате за шегата. Не е коварна като него... и не рита толкова много. - Той метна поредния си фас в дъжда.

Уилсън реши, че Хайръм не прилича и не се дър­жи като авантюрист. Интелектът му беше извън всякакво съмнение - имаше степени по история и политика от четири различни университета, вклю­чително Йейл и Харвард, а и в интерес на истината, беше страстен познавач, що се отнася до инките. Но въпреки това на Уилсън му бе трудно да приеме, че това е великият Хайръм Бингам III, човекът, който ще бъде сочен като най-големия изследовател и пъ­тешественик на модерната епоха.

- Мразя дъжда - промърмори Хайръм и се скри на верандата, за да си свие още една цигара.

- Да тръгваме - подкани го Уилсън.

- Имам си ритуали и трябва да ги изпълня - заяви Хайръм. Изпод широката периферия на шапката му се появи облаче дим. - Сега остава само уискито.

Той прекара следващите няколко минути в опити да закрепи голяма дървена кутия на гърба на мага­рето си, но заради проливния дъжд беше трудно да завърже дебелото въже с прост моряшки възел.

- Нямаме нужда от каса уиски - каза Уилсън.

Хайръм продължи да се мъчи с въжето.

- Казахте, че няма да ни има повече от седмица.

- Няма да ви трябват шест бутилки.

- Изпивам шест бутилки като едното нищо - от­върна Бингам.

- Ако тръгнем сега, преди залез слънце ще сме отметнали десетина-петнайсет мили - каза Уилсън.

Хайръм вдигна раздразнено ръце във въздуха.

- Един пътешественик се нуждае от уиски, за да се стопли! Вижте, или вържете това, или ще уредя носачи. Наистина мисля, че ни трябват носачи. Ни­къде не тръгвам без тях.

- Не ни трябват носачи - отвърна Уилсън, грабна въжето от мократа земя, прокара го под седлото на магарето и направи двоен възел. - Колкото по-малко хора знаят за Вилкапампа, толкова по-добре. Поне засега. - Той постави дървената кутия отгоре и бързо прокара края на въжето през халките.

- Обикновено носачите вършат тези неща - заяви Хайръм. - Оставям прибирането на багажа и устрой­ването на лагера на тях. Не мога да повярвам, че за­минаваме без помощници.

- Така трябва - каза Уилсън.

- И наистина ли не искате да взема карта? - попи­та Хайръм.

- Нали ви казах, картата на Раймонди не показва района, в който отиваме. Само гледайте да вземете компаса си. Той ще ви е напълно достатъчен.

Поради неизвестни причини Антонио Раймонди беше изключил от картата си целия район между Пампаконас и басейна на Апуримак (близо четири хиляди квадратни километра), който включваше до­лината на Апуримак и притоците ѝ, които се спуска­ха от покритите с ледници върхове на Андите. Имен­но там се намираше свещеният град Вилкапампа.

Дъждът по принцип си валеше упорито, но през последните десетина минути задуха вятър и заваля още по-силно. Следобедното небе стана по-тъмно от обичайното, в далечината просветна светкавица, последвана от гръм.

Хайръм отново предложи да влязат вътре и да из­чакат времето да се оправи, но Уилсън отказа.

- Много добре знаете, че дъждовният сезон тук продължава поне до април, така че няма никакъв смисъл да се опитваме да избегнем лошото време. Трябва да тръгваме, при това още сега.

Хайръм го погледна изпод шапката си.

- Е, значи наистина тръгваме?

Той с неохота влезе вътре, махна капачката на пи­салката си и написа кратка бележка:

После се подписа и написа датата.

Угаси газената лампа, излезе и затвори. Закрепи бележката върху вратата с помощта на кабарче.

- Знаете ли какво ми харесва у перуанците? - каза той, докато излизаше на проливния дъжд. - Не ти се налага дори да заключваш вратата си. Местните са толкова честни, че няма и да си помислят да открад­нат нещо.

- Да, много мили хора са - нетърпеливо каза Уил­сън. - Трябва да тръгваме.

- Имам един стар приятел - добави Хайръм. - Хари Фут. Професор е в Иейл. Трябва да пристигне с влака някъде през следващата седмица. Страхотен тип е. Ботаник, нали разбирате. Не искам да се тре­вожи.

- Да се надяваме, че ще се върнем, преди да е пристигнал.

Хайръм погледна с обич къщичката с купчините боклуци на прага.

- Сбогом, дом далеч от дома - извика той и се обърна да яхне магарето си. - А сега, Джени, мизер­но дребно създание такова, можем да го направим или по лесния, или по трудния начин. Изпълнявай или те чака камшик.

Уилсън вече беше яхнал своето магаре, чиито кра­ка като че ли се разтрепериха под тежестта му.

- Тръгваме на северозапад - обяви той.

- Сигурен ли сте, че знаете къде отивате? - със съмнение го попита Хайръм.

- Тръгваме към село Торонтой в началото на Голе­мия каньон на Урубамба - каза Уилсън.

- Никога не съм чувал за това място - отвърна Хайръм. - Та откъде казахте, че знаете къде отиваме?

- Бил съм там - каза Уилсън и смушка с пети мал­кото магаре... но то не помръдна.

Хайръм го погледна развеселен.

- Нали те предупредих, Уилсън Даулинг. Няма да е толкова лесно, колкото си мислиш. Малката гадинка под теб не е кръстена току-така Диабло.