Проклятието на инките

50.

Куско, Перу

Военен щаб, Пласа де Армас

23:59 ч.

23 януари 1908 г.

Камбаната на катедралата удари веднъж, за да от­бележи часа. Капитан Гонсалес се безпокоеше ужасно за семейството си, докато седеше на верандата на военния щаб и гледаше към дъжда, който се изсипваше като водопад върху огромния Пласа де Армас. Десният му крак играеше нервно. Той пое отново дъх, без да маха свитата цигара от устата си, и оста­ви сивия дим да се понесе в мокрия вятър.

Беше ядосан и се чувстваше безсилен, искаше да е при жена си и децата си в скромния си дом и да ги защитава. Погледна назад към двойната врата на казармата и оковите, забити във варосаната сте­на. Ако онзи глупак Хайръм Бингам му беше казал онова, което иска, сега нямаше да е тук. Трябваше да залови белия чужденец Уилсън Даулинг. Беше го преследвал през половината планини на Перу, а все още дори не го беше виждал.

„Трябва да пипна проклетото копеле!“

Спомни си садистичното опиянение, което беше изпитал, докато шибаше гърба на Хайръм Бингам с камшика за магарето - отново и отново, докато кръв­та не потече през ризата му.

Посегна към пистолета на колана си и възпроиз­веде момента, когато извади оръжието и опря дулото в тила на Бингам. Беше изпитал отчаяно желание да убие американеца. Плачът и постоянните му оплак­вания, че има нужда от уиски и цигари, бяха влудява­щи. Какво значение имаше за Гонсалес, че президен­тът на Съединените щати бил някой си Теди Рузвелт! Кльощавият беше слабоумен глупак, който не иска­ше да разкрие къде е приятелят му. Гонсалес беше решил, че моментът е идеален да даде на уплаше­ните си войници пример, който няма да забравят. Не беше време да бъде мек или - да не дава господ - да го възприемат като такъв. Но въпреки това, колкото и да опитваше, не можеше да дръпне спусъка. Само при мисълта за това му идеше да се разплаче.

Гневно си помисли, че ако получи нова възмож­ност, ще дръпне спусъка с лекота, без да се замисля за последиците. Знаеше, че това е същата парализа, която бе преживял и когато се опита да вдигне сабя­та си в църквата. Тогава щеше да съсече епископа, ако можеше. Знаеше, че свещеникът жадува за плът­та на жена му и децата му, и това бе най-големият му страх. Гонсалес побърза да се прекръсти заради ужасната мисъл, после целуна пръстите си.

Дръпна отново от цигарата си. Кракът му продъл­жаваше да играе нервно.

След като свалиха оковите, замъкнаха отпус­натото тяло на Бингам във вонящата тъмница под манастира. Един Бог знаеше какви мерзки неща се бяха случвали там. Най-голямата утеха за Гонсалес беше, че Бингам ще трябва да се изправи сам пред епископа.

„Ако го бях убил... щеше да е по-добре за него.“

Поредно дръпване от цигарата.

Погледът му обходи за пореден път площада. Стиснал дръжката на револвера си, Гонсалес мисле­но отбеляза всяко място и всеки човек, един по един. Безопасността на семейството му зависеше от защи­тата на трите църкви. Знаеше и в червата си, че един­ственият начин наистина да се спаси от този кошмар е като открие негодника Уилсън Даулинг.

Вятърът се засили и дъждът заваля още по-яростно. Капитан Гонсалес беше принуден да стане и да се дръпне от парапета, защото вятърът носеше дъжда под покритата алея.

Ревът на стихиите бе оглушителен. Гонсалес про­клинаше, че е тук.

Дръпна отново от цигарата си, метна я навън и загледа как оттичащата се по наклона вода я отнася бързо.

Над града избоботи гръмотевица.

Гонсалес си помисли дали да не влезе вътре и да се опита да подремне на койката си, но знаеше, че както винаги, само ще лежи и ще се взира в тавана, а страховете му постепенно ще го изпълват целия.

Пороят започна да отслабва така бързо, както беше започнал, и Гонсалес избърса водата от стола си и отново го сложи до парапета. Погледна към пло­щада и пак започна да проверява хората си.

„Кой е онзи, който върви право към фонтана?“ Гонсалес присви очи, мъчейки се да го разгледа по-добре. Беше наредил на войниците си да патрулират само по двойки. Реши, че вероятно е някой от млади­те наборници от Лима.

Без напълно да разбира защо, трескаво скочи на крака. Загледан в тъмната фигура, той изпита вне­запна увереност, че това е Уилсън Даулинг. Не мо­жеше да каже как е познал, но го знаеше. Вдигна пистолета си, насочи го напред, стъпи стабилно на мократа земя и се прицели. Сега не беше време да се колебае. Ръката му бе напълно спокойна, докато се целеше в гърдите на мъжа. Взе предвид разсто­янието и забързания ход на мишената си, промени прицела мъничко и дръпна спусъка.

Оръжието отскочи назад с ослепителен блясък и силният гръм отекна през постоянното барабанене на дъжда. Тъмната фигура полетя назад от внезапния удар на куршума. Ръцете и краката на мъжа рязко се разпериха, сякаш беше ударен от разярен бик. Той прелетя огромно разстояние, преди да падне тежко на неравния калдъръм до фонтана на Писаро.

Войници крещяха и тичаха към Гонсалес, като трескаво се опитваха да разберат защо капитанът бе убил един от собствените си хора. Гонсалес гневно ги изблъска и излезе на дъжда с димящия пистолет в ръка. Знаеше със сигурност, че е застрелял Уил­сън Даулинг. Яростно викна на войниците да му сто­рят път и тръгна напред, докато не стигна до трупа. Клекна до него и свали военната шапка.

Пред него лежеше мъртъв висок бял мъж.

Изпълнен с огромно ликуване, капитан Гонсалес се взираше в изцъклените очи на Уилсън Даулинг. Дори не му мина през ума, че е убил човек - мисле­ше за жена си и децата си и за това как ще се прибере при тях колкото е възможно по-скоро. Прибра писто­лета в кобура си и вдигна победоносно юмрук.

- Проблемите ни най-сетне свършиха! - извика той. - Вие... отнесете тялото на белия дявол в мана­стира. Най-сетне ще доставя на епископ Франсиско негодника, когото търсеше.