Проклятието на инките

1.

Куско, Перу

Пласа де Армас

14:46 ч.

13 януари 1908 г.

Хуан Сантияна яздеше мъничкото си магаре през ситния дъжд покрай насипа на железопътната линия. Черните облаци се бяха спуснали толкова ниско над града, че мрачната мъгла скриваше кулите и покри­вите на по-високите сгради. Пончото с качулка го за­криваше целия освен очите, дясната му ръка стискаше под брадичката подгизналата сива вълна от лама. От мъглата постепенно изникна централният площад на Куско. Именно тук преди осемстотин години първи­ят владетел на инките Манко Капак хвърлил Златния жезъл на бога Слънце и обявил, че на това място ще бъде издигната столицата на инките. Древният град бе построен във формата на свещената за инките пума, а площадът се намираше на мястото на сърцето ѝ. Го­лямото открито пространство представляваше право­ъгълник с дължина на страните 300 и 400 крачки. В самия му център имаше бароков фонтан на две нива, от който бликаше чиста вода - дело на испанските конкистадори, прекършили цивилизацията на инки­те, когато била в разцвета си. Две застлани с гладки камъни пътеки пресичаха диагонално наклонената повърхност, а трета минаваше перпендикулярно през средата, създавайки шест симетрични триъгълника от трева. По времето на инкските владетели това място се наричало Уакайпата, Сърцето на пумата, но конкистадорът Франсиско Писаро го бе преименувал на Пласа де Армас, или Площада на армията, след като бе завладял брутално града през 1533 г.

Краката на магаренцето трепереха, докато се тътреше с мъка под мокрото и мъгливо небе. Пътуване­то бе изнурително и през последните два часа Хуан трябваше да полага усилия, за да държи клепачите си отворени. Но когато приближи Пласа де Армас и пред очите му се разкри внушителната Лa Катедрал, най-прочутата базилика в цяла Южна Америка, се­тивата му се съживиха. Както бе правил безброй пъти през последните три дни, той посегна назад и опипа тежките дисаги, завързани през задните крака на магарето. Когато спря в подножието на стъпалата пред извисяващите се стени на катедралата, отново се замисли дали да не сръчка с пети добичето и да продължи нататък в мъглата, отнасяйки със себе си плячката от откритието.

„Каква е цената на живота на собствения ми брат?“ - запита се той.

Погледът му се вдигна нагоре към двете внуши­телни камбанарии на катедралата, преди да се спре върху точката помежду им - корниза с централния купол и белия дървен кръст на Исус Христос, очер­тан на фона на тъмните облаци.

Сърцето му неочаквано се разтуптя по-бързо. Знаеше, че няма друг избор, освен да предаде оно­ва, което беше открил, но въпреки това нещо отвътре продължаваше да го гризе неуморно.

Хората по площада се занимаваха с делата си. По пазарите се въртеше търговия, безброй магарета те­глеха във всички посоки каруци със стока - дърва, сладки картофи, царевица и киноа от съседните фер­ми. Една жена носеше бебето си в клуп под пончото си, прегърбена под тежестта на големия кош с жито.

В далечината неколцина перуански войници се бяха скупчили в кръг и играеха карти под навесите на казармата на Куско; пушките им, калибър 303, бяха подпрени на стената до тях. Двама монаси вървяха бавно през площада към йезуитската църква „Иглесия ла Компаня“, вдигнали кафявите си качулки, за да се защитят от лошото време.

С натъртен от многодневното яздене задник Хуан слезе от магарето и стъпи несигурно на калдъръма пред катедралата. Дрехите му бяха подгизнали и той усети, че по кожата на гърба му са излезли мехури от прежулването.

Никой в Куско не знаеше за невероятното съкро­вище, скрито в кожените дисаги на скромното му магаре. Никой досега не бе виждал подобно нещо. Ако по оживените улици плъзнеше дори намек за съществуването му, хората щяха да полудеят от же­лание само да го докоснат, а мнозина със сигурност щяха да пожелаят да се сдобият с безценното откри­тие. Хуан вече беше убил един човек, за да защити съкровището си. Колкото и да се мъчеше да отрича, странният златен предмет сякаш му беше прогово­рил направо в главата с обещания за удоволствия, богатства и всичко останало, което скоро ще бъде негово. Хуан искаше да вярва, че е извършил греха на убийството, за да спаси брат си - беше много по-лесно да мисли по този начин за деянието си - но когато се вгледаше достатъчно дълбоко в себе си, изпитваше страх, че просто жаждата да притежава такова красиво нещо бе задвижила ръката му.

Отново се обърна към внушителната църква и празният му стомах се разбунтува. Наистина ли щеше да предаде великолепното творение на инки­те на епископ Франсиско? Затърси пипнешком под пончото си малкия сребърен кръст, който висеше на врата му на тънка кожена ивица.

- Говори ми, Христе - промърмори той.

Очите му отново се вдигнаха към мокрите от дъж­да стени на катедралата и се спряха върху кръглия часовник на лявата кула. Оставаше една минута до три - след малко могъщите църковни камбани щяха да зазвънят с цялото си великолепие. И те запяха сладката си мелодия, сякаш ангелски хор пееше до Бог. Чистотата и високият звън на дванайсетте кам­бани на Куско му бяха познати като целувката на собствената му майка. Хуан беше живял през целия си живот с родителите и брат си само на две мили от това място и често бе отброявал с нетърпение секун­дите, за да чуе как камбаните звънят всяка сутрин и всеки следобед.

Затвори очи и се отдаде на спомените си. По-малкият му брат Корсел беше добър брат, по-късно през тази година щеше да стане на двайсет и една. Самият Хуан щеше да навърши двайсет и три. Като малки бяха неразделни, започнаха да се отдръпват един от друг едва през последните няколко години, когато възмъжаха. Корсел бе постъпил в армията, а Хуан още работеше с баща си като точилар и се занимава­ше предимно със земеделски сечива, коси и мачете - всичко, което се нуждаеше от остро като бръснач острие.

Трансът му беше прекъснат внезапно, когато не­чия ръка неочаквано докосна рамото му - от допира залитна назад, сякаш са го смушкали с пръчка.

- Спокойно, момчето ми - с усмивка рече монсеньор Пера. - Аз съм.

- Уплашихте ме, отче! - отвърна Хуан, като се мъ­чеше да скрие, че е останал без дъх.

- Трябваше да се върнеш преди седмица - про­шепна старият свещеник през почернелите си зъби. Беше облечен в кафяво расо с качулка, вързано на кръста с просто плетено въже. Личеше си, че току-що е излязъл на дъжда, защото водата още беше на капки по тежката материя на дрехата му. На врата си носеше кръст от чисто сребро на дебела сребърна верижка. - Всички много се тревожат.

- Беше по-трудно, отколкото можете да си пред­ставите - отвърна Хуан.

- Къде е Хесус? - попита свещеникът и затърси с поглед младия си послушник.

Хуан преглътна с мъка.

- Имам много лоша новина, отче. - Разкаянието се бореше с емоциите така, че изведнъж му стана почти невъзможно да гледа монсеньор Пера в очи­те. - Хесус падна от една отвесна скала в планина­та - най-сетне успя да произнесе той. Не можеше да признае, че най-хладнокръвно беше убил младежа. Ридаейки, Хуан сграбчи топлата ръка на монсеньора и падна на колене на улицата, сякаш се молеше. - На­правих всичко по силите си да го пазя! Но Хесус не беше за планините. Плати най-високата цена.

Монсеньор Пера смръщи чело и се прекръсти.

- Когато не се върнахте, започнах да се тревожа, че е станало нещо ужасно. И ето, оказва се, че най-лошите ми страхове са се сбъднали. - Той въздъхна дълбоко и тежко. - Слава на Бог, че успя да се вър­неш жив и здрав при нас. - Монсеньор Пера се на­веде сковано и зашепна в ухото на Хуан. Думите му едва се чуваха в засилващия се дъжд. - Намерихте ли изгубения град?

- Брат ми още ли е жив? - отвърна Хуан.

Монсеньор Пера се усмихна успокояващо, докато нежно вдигаше Хуан да се изправи.

- Разбира се, че брат ти е жив. Такава беше уго­ворката, синко.

Хуан беше познавал монсеньор Пера през целия си живот. Старецът беше водил церемонията по венчаването на собствените му родители, както му бяха казвали безброй пъти. Това било преди повече от двайсет и пет години. И сега той беше монсеньор в най-голямата църква в Перу, пряко подчинен на епископ Франсиско, назначен от самия папа Пий, най-могъщия човек в християнския свят.

Монсеньор Пера зашепна отново:

- Донесе ли златния предмет на инките?

Само при споменаването му сърцето на Хуан заби така лудешки, че той се уплаши да не би да се пръс­не. Инстинктът му крещеше да побегне, но Хуан зна­еше, че единственият начин да спаси брат си, бе да предаде откритието си.

- Животът на брат ти зависи от това - добави све­щеникът, сякаш беше прочел мислите му. - Дори не ми се мисли какво несигурно бъдеще го очаква, ако си се провалил.

Погледът на Хуан се отмести към дисагите на ма­гарето му.

- Съкровището на инките е точно това, което епископ Франсиско каза, че ще бъде - най-сетне при­зна той. - Предметът е толкова великолепен, че само като го погледнеш, душата ти се възнася.

- Толкова се радвам - със сериозно изражение отвърна монсеньорът. - Ела, по-добре да влезем - добави той и посочи към главния вход. - Еписко­път ще се върне довечера и ще му кажем добрата новина.

Хуан последва свещеника по стълбите към вну­шителните стени на катедралата, като водеше мага­рето след себе си. Двамата не размениха нито дума, докато приближаваха огромните зелени врати, изди­гащи се на цели двайсет стъпки височина.

- Отче, щом го видите, със сигурност ще се запи­тате защо просто не съм избягал с такова съкровище, с такава прелест, въпреки ужасната цена, която щяха да платят Корсел и семейството ми.

Монсеньорът отвори тежката скърцаща врата и влезе в огромната църква.

- Правиш го, защото си добър човек - отвърна той.

Думите на свещеника накараха Хуан да потръпне. Той не беше добър човек - онова, което бе сторил с Хесус, го доказваше. Поведе магарето си направо в централния неф и звукът на проливния дъжд се смени с мъртвешка тишина, когато вратата зад него се затвори с глух звук, след което беше заключена. Единственият шум, нарушаващ пълното спокой­ствие, беше чаткането на копитата на магарето по гладкия гранитен под.

Ла Катедрал беше наистина великолепна сграда с извисяващи се варосани тавани, устремени наго­ре към небесата в поредица от подобни на пещери оребрени куполи, общо двайсет и четири на брой. В тази част на църквата имаше три основни коридора, наричани нефове. Просторните подове и изваяните каменни колони бяха от гранит, добит от двореца на Виракоча, сградата на инките, която навремето се е издигала на това място и е била основната рези­денция на владетелите на инките в продължение на повече от 300 години. След превземането на Куско конкистадорът Франсиско Писаро наредил дворецът да бъде разрушен и камъните му да се използват за построяването на катедралната базилика, най-голя­мата и впечатляваща в цяла Южна Америка.

По голите вътрешни стени на църквата и в десет­ките ниши по дължината на нефовете имаше стоти­ци произведения на изкуството - подобни на живи изображения на Исус и учениците му, Мария и Йо­сиф, големи и малки картини, безценни метални скулптури и религиозни символи. Това беше място, в което Хуан обикновено пристъпваше със страхо­почитание, граничещо със ступор, но днес той не изпитваше подобна емоция. Беше безчувствен към всичко наоколо, като се изключи съкровището на ин­ките, което притежаваше.

- В дисагите ли е? - попита монсеньорът.

Хуан погледна издутата чанта на гърба на доби­чето.

- Да, отче - неохотно рече той, но не помръдна да го извади.

- Изгарям от нетърпение да го видя.

С всеки изминал момент вълнението на Хуан се засилваше. Дишането му се ускоряваше, имаше чув­ството, че кожата му е пламнала. Можеше ли наисти­на да предаде на свещеника съкровището на инките?

- Отвори дисагите, синко.

- Къде е брат ми Корсел? - попита Хуан, като търсеше с поглед в обширното пространство под високите колони и безупречно белите сводове. - Тук ли е?

- Той е с епископ Франсиско - отвърна монсеньор Пера. - А сега ми покажи съкровището. - И пристъ­пи към дисагите, протегнал хищно ръце напред.

Хуан застана между монсеньора и магарето си.

- Не и преди да върнете брат ми. Такава е уговор­ката.

Монсеньор Пера се закова на място и физиономи­ята му се изкриви от ярост.

- Как смееш да не ми се подчиняваш в Божия дом! Прави каквото ти казвам и отваряй дисагите!

Кръвта бучеше в ушите му така, че почти не мо­жеше да мисли. Хуан зърна изображението в естест­вен ръст на Исус Христос на задната стена на пищно украсената ниша. Изглеждаше почти истинско - кръвта, капеща от трънения венец на главата на Спа­сителя, дланите и стъпалата, заковани за дървените греди с големи стоманени пирони, спокойните Му очи, взиращи се надолу, сякаш Той наистина беше тук в плът и кръв.

Отново обърна поглед към гневното лице на мон­сеньор Пера.

„Той иска съкровището само за себе си - обади се дълбок дрезгав глас в главата му. - Не можеш да му го дадеш.“

Хуан беше чувал гласа и преди - нямаше смисъл да го отрича пред себе си. Със същия заповедниче­ски тон гласът му беше заръчал да бутне послушни­ка Хесус от върха на скалата преди два дни.

- Ще ми покажеш съкровището! - още по-остро каза монсеньор Пера.

- Не можете да го видите - обяви Хуан, разкъсван от гибелните емоции, които бушуваха в него.

- Ще ми се подчиниш! - извика свещеникът. - Аз съм монсеньорът тук!

- Трябва да го убиеш! - изкрещя могъщият глас. - Ще го поразиш в името Божие!

Хуан измъкна малкия ловджийски нож от ботуша си и без да мисли, заби с всички сили острието дъл­боко в стомаха на монсеньор Пера.

Изведнъж всичко се размаза пред очите му. Свет­лината стана ослепителна.

Сенките и мракът бяха безкрайни и студени. Хуан не усещаше крайниците си, не долавяше дори собствените си чувства. Озова се в някаква пустота, отчаяно се мъчеше да намери себе си в бясната лу­дост, която знаеше, че е погълнала света около него. Започна да усеща засилваща се миризма, толкова гадна и непоносима, че му идеше да повърне. Беше като птичи тор, вонящ и силен, с ясно доловим мета­лен привкус, който стържеше по сетивата му, сякаш остри зъби се впиваха в ноздрите му.

Когато зрението му най-сетне се фокусира, Хуан откри, че е паднал на колене, а обезобразеното тяло на монсеньор Пера лежи на земята пред него. Лице­то на стареца бе накълцано до неузнаваемост, крайниците му още потръпваха, от дупката на мястото на гърдите му шуртеше кръв. Очите на монсеньора липсваха, зверски избодени.

Окървавеният ловджийски нож се изплъзна от ръ­ката на Хуан и падна с дрънчене на пода, острието отскочи и се превъртя, преди да спре в разширяваща­та се локва алена кръв, която растеше около двамата. Свещеническата роба на монсеньора бе нарязана на безброй места, вонящите му черва се бяха изсипали на пода.

Магарето на Хуан отчаяно се дърпаше и врещеше от страх, облещило очи пред лицето на смъртта. Но поводът бе омотан около китката на Хуан и животно­то успя само да го издърпа няколко крачки встрани, оставяйки след него кървава диря по пода.

Когато най-сетне осъзна какво вижда, Хуан изпи­щя от ужас. Опита се да сподави виковете си, като за­хапа собствената си ръка, но не издържа и повърна, толкова отвратителен беше вкусът. Едва сега си даде сметка, че ръцете му също са покрити с кръв и мръ­сотия. Той запълзя на четири крака към обезобразе­ното тяло на монсеньора, а устата му отново избълва стомашен сок. Вдигна очи към съседната ниша с прекрасното изображение на Дева Мария, държаща в ръцете си ведрия младенец Исус.

- Какво направих? - простена Хуан, сякаш я зове­ше. Съсипан от мъка, той долепи лице до изкормено­то тяло на монсеньора и го прегърна. - Съжалявам! - изплака. - Съжалявам! - Усещаше топлия мокър допир на вътрешностите по бузата и челото си.

В далечината откъм страничния неф се чуха тича­щи стъпки, които приближаваха.

Хуан знаеше, че трябва да се опита да избяга, но беше като парализиран. Топлината на тялото на мон­сеньора беше някак утешителна и той не искаше да го пуска.

- Има ли някой? - извика младежки глас от дру­гия край на огромната църква.

Погледът на Хуан намери малкия ловджийски нож, наполовина потопен в разширяващата се локва кръв. Пресегна се, стисна лепкавата дръжка и се из­прави на крака.

- Слава на Исуса Христа, Господа наш - промъл­ви той. - Аз съм твой слуга днес и завинаги. Кажи ми какво трябва да сторя и ще го сторя.