Проклятието на инките

24.

Андите, Перу

88 км северозападно от Куско

11:20 ч.

19 януари 1908 г.

След пълни три дни път Уилсън и Хайръм пред­ставляваха доста окаяна гледка. Дрехите им бяха изподрани и кални, Хайръм беше изпохапан от насе­коми и двамата бяха започнали да брадясват. Докато сечеше гъстата растителност между дърветата, Уил­сън разбра, че най-сетне излизат от гората на обла­ците, защото зеленият балдахин над тях изтъняваше и право пред тях се чуваше рев на река. Мачу Пикчу беше някъде от другата страна на дефилето и нагоре по виещия се хребет, който един ден щеше да бъде наречен Пътят на Хайръм.

През последните два дни Уилсън се тревожеше, че ще бъдат изправени пред нова атака на амазонки­те. Нямаше как да знае дали имат друг начин да пре­секат Урубамба. Ако нямаха, щяха да са принудени да тръгнат по Пътеката на инките обратно през ви­соките планини по напълно различен и заобиколен маршрут, за да стигнат от другата страна на реката. Вземаше всички предпазни мерки, които можеше - когато пресичаха някой от многобройните потоци, стига водата да не бе твърде бърза, двамата газеха по течението и излизаха на камениста земя. Иначе ос­тавяха през гъстата растителност и калта ясна диря, която бе почти невъзможно да се замаскира.

При липсата на ясна пътека през Гората на обла­ците преминаването ѝ беше мъчително. Сега Уилсън разбираше защо инките са предпочели опасности­те на минаващата по височините Пътека на инките, вместо да се опитват да поддържат път през такава гъста растителност. Гората на облаците представля­ваше един от най-стръмните и тежки терени, които бе виждал, и беше истински подвиг да прекара Хай­ръм жив и здрав през това изпитание.

В неподвижния въздух между папратите и чворестите дървета се стелеше гъста мъгла. Земята почти винаги беше хлъзгава и час по час Уилсън бе прину­ден да разчиства пътя през листата с ловджийския си нож, докато ръцете му не се покриха с мехури и за­почнаха да кървят. Не видяха ягуари, но той знаеше, че са наоколо, защото на два пъти откри пресните им следи в калта. Проливният дъжд така и не спира­ше ден и нощ и двамата бяха подгизнали до кости. Насекомите бяха безмилостни и трябваше да се наплескат с кал, особено привечер, за да спрат неумор­ните кръвопийци. Паленето на огън бе невъзможно дори когато попадаха на пещера или скален навес. И тъй като не можеха да си сготвят нищо, най-добрата им гощавка за последните два дни беше един зелен питон, уловен и одран от Уилсън. Суровото месо не беше вкусно и се наложи да накара насила Хайръм да изгълта своя дял, за да има някакви сили да про­дължи.

През цялото време Хайръм мрънкаше, че пътят не става по-лесен. После с неуморна и вбесяваща на­стоятелност започна да нарежда как трябвало да се върнат в Куско, когато имали тази възможност, бил прекалено доверчив. И непрекъснато питаше откъ­де Уилсън знае къде отива. Винаги вървеше бавно, с отпуснати рамене, въздишаше много и през цялото време трябваше да бъде ръчкан да се размърда.

Уилсън си проби път през папратите и за първи път от близо два дни излезе от джунглата. Буйната Урубамба блестеше пред него в цялото си плашещо великолепие - тя бе последното голямо препятствие преди изкачването към Мачу Пикчу. Уилсън пое дъл­боко дъх, прибра ножа и сложи ръце на кръста си. Изгубеният град Вилкапампа беше скрит над тях в мъглата от другата страна на реката. Краят на пъту­ването му наближаваше.

- Трябва да намерим начин да прекосим реката - каза той.

- Да прекосим? - отвърна Хайръм, загледан в кип­налите води. - Имам новина за теб, приятелю, не мо­жеш да преплуваш това.

- Да тръгнем натам и да видим какви са възмож­ностите ни - каза Уилсън.

На изток стените на клисурата бяха по-наблизо и височината бе по-голяма, в резултат на което водата набираше скорост и сила, докато минаваше през сте­снението. Имаше повече пръски, пяна и грохот, глед­ката беше невероятна. От отвесните скали от двете страни висяха стотици зелени лиани.

Докато вървяха през нападалите канари нагоре към теснината, Хайръм отново не се сдържа да се оплаче.

- Безнадеждно е! Никога няма да успеем да ми­нем от другата страна.

Уилсън намери една сравнително равна площадка и задърпа най-дебелите лиани. Когато се увери, че ще го издържат, той премести тежестта си върху тях и погледна към отсрещната страна на реката, за да види дали ще успее да се прехвърли.

- Какво, да не се мислиш за маймуняк? - Хайръм погледна разстоянието. - Занимавал съм се с инже­нерство, ако не знаеш. Никога няма да успееш. Ако имаше някоя от лианите от онази страна на реката, щеше да е по-смислено. Поне щеше да се залюлее в посоката, която ти е нужна.

Уилсън посочи през мъглата към другата страна.

- Ако успея да ти подам една от онези лиани, ще се прехвърлиш ли?

- Не можеш да стигнеш дотам - каза Хайръм.

- А ако мога?

- Невъзможно е. Не може да се направи.

- Или пресичаме тук, или трябва да се връщаме в гората - каза Уилсън. - Няма друг избор.

- Казах ти, че трябваше да се върнем в Куско - с тъжна физиономия рече Хайръм.

Уилсън посочи през беснеещата река.

- Куско е нататък.

Хайръм несъзнателно почеса ухапванията от ко­мари по врата и ушите си.

- Последното място на земята, където искам да се връщам, е проклетата гора.

- Ще ти направя дървена седалка, с която да се прехвърлиш. Как ти звучи?

Хайръм стисна зъби и погледна назад към джунг­лата. После скръсти ръце на гърдите си и внимател­но се загледа в реката.

- Ако ми прехвърлиш лиана от другата страна, ще го направя. Но няма да успееш - ще се пребиеш.

Уилсън се усмихна.

- Значи се споразумяхме.

- Нека сме наясно - каза Хайръм. - Не искам да ме просваш в безсъзнание или каквото там направи миналия път, за да ме прехвърляш през реката. Прос­то е непристойно.

Уилсън дръпна лианите над себе си и избра най-яката, която успя да намери. Хвана я и тръгна с нея нагоре по течението.

- Ще се върна - уверено каза той.

- Ами ако не успееш? - извика Хайръм.

- Тогава ще трябва да се оправяш сам - извика му в отговор Уилсън.

Хайръм се изсмя.

- Когато се срещнахме, си помислих, че си заба­вен, но сега започвам да разбирам, че изобщо не е така.

От другата страна на реката Акла и Сонтане на­блюдаваха как двамата бели мъже изучават лианите, висящи от скалата над тях. През цялото време си­неокият Уилсън Даулинг изпробваше тежестта си на тях и говореше на кльощавия Хайръм Бингам, който просто стоеше със странна физиономия.

Акла бе наредила да отвлекат един от хората на капитан Гонсалес, докато излизаха от Свещената до­лина. Войниците бяха отишли чак до Големия гово­рещ, където Уилсън бе прекъснал Моста на кондора. Воините на Акла с лекота отмъкнаха един войник по смрачаване и информацията, която получиха от него, се оказа безценна, включително и имената на двама­та бели. Веднага щом получи онова, което ѝ трябва­ше, Акла нареди да прережат гърлото на пленника.

- Казах ти, че синеокият ще стигне дотук - рече тя с едва доловимо тържество. Но иначе нямаше друго, за което да ликува.

Двете със Сонтане лежаха сред растителност­та. Бяха намацали лицата и телата си със смачкан мъх, така че почти не се отличаваха от цветовете на джунглата. Акла вече беше изпратила Поликс и Сепла до крепостта Кенте да съобщят ужасната но­вина, че Мостът на кондора е унищожен и че двама бели приближават Вилкапампа. Кенте бе на половин ден тичане оттук и се намираше на било, от което се откриваше изглед към виещата се долина. „Кен­те“ означаваше колибри на кечуа. Малките птички се срещаха често в района от източната страна на кре­постта, към басейна на реката. Рано сутрин те летяха през селището да се нахранят с нектара на прекрас­ните цветя, които растяха в богатата почва на гриж­ливо поддържаните тераси.

Акла гледаше как Уилсън се изкачва до най-висо­ката част на клисурата; лианата, която дърпаше, сега бе под ъгъл 45 градуса. Движеше се толкова плавно и уверено, със сигурна стъпка. Когато стигна върха на една назъбена канара, той просто се хвана за лианата с две ръце, отстъпи назад към стената и се хвърли с изумителна сила в пропастта. Не се замисли нито за миг, нямаше нужда да планира полета си, преди да скочи - направи го така, сякаш не се боеше от нищо.

Понесе се с огромна скорост по стръмна дъга над разпенените води. Лианата лесно го прехвърли от другата страна, където краката му докоснаха земята и се затичаха по камъните. Все още хванал лианата с едната ръка, той забави крачка, спря, пусна я спо­койно и се зае да избере най-силната лиана от онези, които сега висяха над него.

Акла и Сонтане се спогледаха. И двете се питаха с какво си имат работа.

Уилсън избра четири лиани, провери силата им и ги върза на хлабав възел. Омота ги около кръста си, хвана лианата, с която се беше прехвърлил, и се изкачи до най-високата точка, до която можеше да стигне. Полетът над реката бе въодушевяващ и той с нетърпение очакваше да го повтори в обратната по­сока.

Преди да скочи, се увери, че четирите лиани на кръста му са хлабави, след което се оттласна и поле­тя над водите. Приземи се перфектно и с лекота до Хайръм, спря само след пет крачки, свали четирите лиани от кръста си и ги върза за скалната стена.

- Що за човек си ти? - вбесено възкликна Хайръм.

Уилсън затърси парче дърво, от което би станала добра седалка.

Хайръм го смушка с пръст.

- Никой не би трябвало да е в състояние да напра­ви онова, което ти направи току-що. Никой! - Той изпуфтя и затропа с крака като малко дете. - Би тряб­вало да е невъзможно!

- Възможно е - отвърна Уилсън и вдигна гладко парче дърво, в което лесно можеше да пробие дуп­ки с ножа си. - От това ще стане чудесна седалка. Повярвай, ще те прехвърля жив и здрав от другата страна на реката.

Хайръм вдигна глава към облаците и изрева.

- Арррх! Не мога да повярвам, че изобщо съм тук с теб. Да ти повярвам? Ама че майтап!

- Уплашен ли си? - попита Уилсън.

- Не съм уплашен - отвърна Хайръм. - Ужасен съм.