Проклятието на инките

57.

Куско, Перу

Катедралата

18:45 ч.

24 януари 1908 г.

Хелена наблюдаваше епископ Франсиско, който затътри крака в църквата. Капитан Гонсалес бутна грубо Хайръм Бингам вътре, после изблъска остана­лите войници при вратата. Хелена се опита да по­бърза след тях, но в последния миг осъзна, че врати­те в настоящето са затворени. Тя дръпна кръглите халки, но портите бяха залостени. Заблъска с юмрук по якия кедър с надеждата, че някой отвътре ще ѝ отвори.

Чад и Хана се бяха сгушили до нея под каменния свод, а дъждът продължаваше да се лее върху пло­щада. Вятърът беше силен и облаците бяха напълно черни, така че не се виждаше почти нищо.

- Направо да не повярваш - каза Хана. - Никога не съм виждал толкова лошо време.

Чад беше вир-вода.

- Когато те видях да тичаш през рецепцията с пистолет в ръка, си помислих, че някой се опитва да те убие. Едва не застрелях портиера. - Тя се усмих­на. - Да беше видял лицето му.

- Това ще влезе в мемоарите ми - каза Хана. - Оп­ределено.

Хелена продължаваше да блъска с юмрук по пор­тите на църквата.

- Трябва да ме пуснете! - изкрещя тя.

- Не знам какво ѝ става - добави Хана, - но е твърдо решена, признавам ѝ го.

- Вие двамата - изтърси Хелена и посочи вратата. - Млъквайте и ми помогнете да намеря начин да вля­за!Не съм луда. Трябва да намерите начин да вляза в една от тези три църкви, свързани са една с друга.

Чад и Хана се спогледаха.

- Ти тръгни натам - каза Чад; изведнъж тонът ѝ бе станал напрегнат. - Ние ще тръгнем натам. Ако намериш отворена врата, върни се и ни вземи. Ясно?

Хана кимна и хукна към църквата „Саграда Фами­лия“. Чад и Хелена се втурнаха към „Ел Триунфо“.

Хелена тичаше под проливния дъжд и се трево­жеше, че Уилсън няма да оцелее в буйния поток кал и боклуци, в който се беше хвърлил. Винаги беше поемал безумни рискове, като разчиташе, че неве­роятните му физически способности ще го спасят. Един ден можеше да прекали и с живота му щеше да е свършено.

Погледна в миналото и едва различи войниците, разположени в другия край на площада - бяха тръг­нали на север. Разбеснялата се река, която течеше през Пласа де Армас, беше откъснала катедралата от казармата. Войниците трябваше да се насочат на север, преди да могат да прекосят от другата страна. Но въпреки това около църквата вече имаше десет­ки мъже, опрели пушки върху чувалите с пясък, със сложени щикове.

„Един човек срещу цяла армия - помисли си Хе­лена. - Господи.“

Затърси с очи в дъжда между множеството сгради и наводнените улици, очаквайки едновременно със страх и надежда да види Уилсън. Не можеше да си представи, че ще успее да се доближи до това място при толкова много войници на стража.

„Ами ако Кубът не е вътре?“ - помисли си тя. Чад приближи първата от трите врати. Дръпна огромни­те метални халки, после заблъска по подсиленото дърво с дръжката на пистолета си. Почака няколко секунди и продължи нататък. Всяка врата беше за­ключена и те завиха на ъгъла към южната страна. Водата се носеше покрай повдигнатите основи; калдъръмената улица се бе превърнала в мръсна, бързо течаща река, също като Пласа де Армас.

Чад удари с юмрук малка врата, която вероятно беше някакъв служебен вход.

- Стреляй в резето! - извика Хелена в дъжда.

- Изобщо не съм религиозна, но не съм сигурна, че идеята е добра - отвърна Чад.

Хелена я избута, прицели се с пистолета на дон Ерависто и дръпна спусъка. Изстрелът отекна гнев­но. Хелена погледна металното резе, което едва се беше огънало от куршума. Отстъпи назад и настра­ни, за да избегне рикошета, после стреля бързо още три пъти.

Димящото резе вече висеше на болта си.

- Каквото и да стане, не позволявайте на никого да ме доближава - каза Хелена. - Не ми пука, ако дойде полиция. Погрижете се да ми осигурите сво­бода да правя каквото си искам. Съдбата на света за­виси от това.

Тя изрита дървената врата и влезе в притихналата църква.