Проклятието на инките

51.

Андите, Перу

Шосе Чинчеро

53 км северозападно от Куско

07:45 ч.

24 януари 2014 г.

Мракът започна да отстъпва, докато двайсетместният автобус се носеше с рев нагоре по тесните серпентини към билото. Чистачките работеха на максимална скорост в опит да се преборят с постоянния дъжд, който шибаше предното стъкло и се стичаше по прозорците. Мъгливото небе изсветляваше и фа­ровете ставаха безполезни - с тях беше още по-трудно да се прецени разстоянието до следващия завой.

- Ще ме закарате до Пласа де Армас - каза Хеле­на в мига, в който се настани на предната седалка. - Колкото може по-бързо.

Чад Чадуик и Джон Хана седяха зад нея, на първия ред в празната кабина. И двамата бяха мрачни заради шофирането на перуанеца зад волана, който взема­ше завоите, без да се замисля, че всеки миг могат да полетят стотици метри надолу в мрака на долината. Нямаше мантинела и пътят бе опасно хлъзгав.

- Наистина ли е нужно да се движим толкова бър­зо? - обади се Чад, след като отлетя настрани при поредния рязък завой. - За бога!

- Май ще е по-добре аз да карам - за пети път каза Хана, който се беше хванал с две ръце за дръжката на седалката пред себе си. - Отличен шофьор съм.

Хелена се взираше през предното стъкло.

- Не познаваш планинските пътища така добре като Налдо. Ако шофирането му те тормози, затвори очи и се опитай да поспиш.

- Не ме тормози - отвърна Хана, след като едва не излетя от седалката си. - И аз си падам по високите скорости, но просто мисля, че ще е по-безопасно, ако аз карам.

- Колко пъти си карал по този път? - обърна се Хелена към шофьора.

Налдо яростно завъртя кормилото, когато голе­мият автобус се хлъзна по мокрия асфалт. Той беше дребен човек на около четиресет и пет, местен инди­анец с шоколадова кожа и права черна коса.

- Минавал съм оттук сигурно... - той стисна съ­средоточено зъби, докато вкарваше тежкото возило в поредния остър завой - ... около две хиляди пъти. - Испанският му акцент беше много силен. - Това за последните десет години.

Хелена се обърна назад към телохранителите си.

- Две хиляди пъти - повтори тя с уверена физио­номия и отново погледна към Налдо. - А колко пъти си катастрофирал?

Налдо се намръщи, когато автобусът се разтресе в средата на завоя.

- Много пъти, сеньорита. Прекалено много, че да ги броя. Това е много опасен път! - Той свали едната си ръка от кормилото и бързо посочи възвишения­та. - При толкова свлачища, паднали дървета, коли и автобуси. Има много ужасни шофьори по този път. Ужасни. И лами... Блъскал съм лама.

Уверената физиономия на Хелена изчезна.

- Добре е да го знам... благодаря, Налдо - рече тя. - И няма да е зле и двете ти ръце да са на кормилото.

- Не съм имал инциденти вече близо месец - каза Налдо и отново хвана волана с двете си ръце. Из­хвърчаха от завоя и се понесоха надолу по стръмния склон към покрита с гора долина.

- Само дай всичко от себе си - каза Хелена.

- Ще ви закарам до Куско до пладне - обеща Нал­до. - Бог ми е свидетел.

Предпазният колан се впи в гърдите на Хелена, когато шофьорът им наби спирачките за поредния остър завой. Беше предложила на Налдо пет хиляди долара, ако стигнат Пласа де Армас по пладне. Ако не успееха, щеше да получи хиляда долара. Хелена знаеше от опит, че когато хвърлиш достатъчно пари при изникнал проблем, можеш да направиш така, че и по-трудни неща да се решат изумително бързо.

Вече беше пропуснала срещата за полунощ, за коя­то се беше уговорила с Уилсън. Пътят между Куско и Мачу Пикчу не беше разчистен навреме и не успя да тръгне. В отчаянието си успя да уреди чартърния автобус на Налдо по сателитния телефон на хотела и после бе изминала петнайсет километра по Пътеката на инките в тъмното и под проливния дъжд.

Опита се да се убеди, че пропуснатата среща не означава края на света, но рационалното мислене подейства само за няколко минути, след което тя от­ново започна да оплаква положението си. Негативни мисли изпълваха ума ѝ и се запита дали неявяването ѝ е станало причина Уилсън да пострада или да бъде заловен. Каза си, че със сигурност ще я чака, както тя го бе чакала в Мачу Пикчу.

- Трябва по пладне да стигна до фонтана на Писаро - повтори Хелена.

- Вече не го наричат така - отвърна Налдо. - Конкистадорът Писаро не е сред най-обичаните хора в Перу. От много години е така. Съдбата му е била ре­шена, когато убил владетеля Атауалпа...

- След като откупът за него бил платен... знам ис­торията - довърши Хелена вместо него.

- Сега го наричаме Фонтан на победата - продъл­жи Налдо. - Дар е от испанския крал Филип Втори Севилски и е на мястото си вече близо четиристотин години.

Големият автобус влезе в поредния остър завой и Хелена почувства как колелата за миг се хлъзгат под тях, но Налдо успя да овладее навреме машина­та. По права линия разстоянието до Куско беше само шейсет и пет километра, но по виещите се из пла­нината пътища, пресичащи била и дълбоки долини, то ставаше тройно по-голямо. Най-опасната част от пътуването беше в началото, докато пресичаха най-стръмните райони. Надяваше се, че след като се из­качат още повече и теренът стане по-равен, ще могат да се движат по-бързо.

- Как мога да си ям рибата, докато се тресем така? - раздразнено промърмори Чад. - Не можем ли да спрем поне за две минути?

- Никакво спиране - отвърна Хелена.

- Няма време - добави Налдо. - Имаме среща със съдбата.

Куско, Перу

Шосе Качимайо

5 км от центъра на града

11:50 ч.

Хелена гризеше ноктите си, докато автобусът се носеше с рев надолу по склона към покрайнините на Куско. Дъждът най-сетне бе спрял и слънцето тъкмо се подаваше зад облаците. От билото виждаха разпълзелия се град, който изпълваше по-голямата част от подобната на чиния котловина. Под ниските об­лаци можеха да различат и пистата на летището, и терминала, както и двете най-големи църкви - Ла Катедрал и йезуитската „Иглесия ла Компания“, която се намираше недалеч. Всички останали сгради бяха скромни в сравнение с тях и градът нямаше истин­ски бизнес район. Хелена си помисли, че с изключе­ние на летището, Куско изглежда почти по начина, по който бе изглеждал и един век по-рано.

- Населението достигна половин милион - гордо каза Налдо; трийсет години по-рано в града са жи­вели четири пъти по-малко хора. Шофьорът рязко зави в насрещното платно, за да изпревари една бавна кола. Зареваха клаксони, размениха се жестове, коли се движеха във всички посоки, но Налдо успя да се провре между тях и продължи, сякаш нищо не се беше случило.

Хелена беше видяла какво ли не от началото на пътуването и дори не реагира.

Чад се наведе напред и прошепна в ухото ѝ:

- Наистина ли е нужно това?

Хелена забеляза, че Хана е заспал, положил глава на малката си раница.

- Би ли го събудила?

Чад се пресегна и тупна Хана по рамото.

- Хей, човече, спиш на работното си място! А трябва да си си изкарал акъла заедно с всички ни.

Хана рязко се надигна с пистолет в ръка и се огле­да със сънени очи.

- Буден съм!

- Знам, че всичко това изглежда малко странно - каза Хелена на бодигардовете си. - И по всяка веро­ятност ще стане още по-странно.

Израженията на двамата бяха напрегнати, сякаш им предстоеше да скочат с парашут в тила на врага, въоръжени само с джобни ножчета.

- Щом стигнем площада, ще се огледам добре. Ако започна да си говоря сама, не задавайте никакви въпроси. Ако искам да говорите, ще кажа имената ви. Очаквам и двамата да сте въоръжени и готови. Ако някой се намеси, отпратете го. Не стреляйте по никого, освен ако не се наложи. Правете каквото е необходимо, за да ми осигурите спокойствие. - Тя ги изгледа последователно. - Съгласни ли сте?

- Ясно - рязко отвърна Хана.

- Няма проблем - каза Чад.

- Ако си мислите, че съм полудяла, нямам нищо против - каза Хелена. - Затова ви се плаща.

Автобусът се носеше с осемдесет километра в час по оживения път, после рязко наби спирачки и зави по тясна странична уличка. Хелена погледна часов­ника си.

- Имаш четири минути да ме закараш дотам, Налдо.

Налдо се намръщи.

- Ще успеем, сеньорита.

Хана извади мощния си „Дезърт Ийгьл“ и се уве­ри, че има патрон в цевта. Провери предпазителя и прибра пистолета в кобура.

- Не ни плащате да решаваме дали сте луда - надвика той рева на двигателя. - Знаете ли, веднъж ра­ботих за Мик Джагър. Накара ме да стоя три дни на стража в кухнята му, защото беше убеден, че някой му яде майонезата. - Хана се усмихна. - Как ви се струва това? И Кевин Спейси не е цвете за мирисане. Страда от обсесивно-компулсивно разстройство.

- Налага ли се да обсъждаме клиентите ти? - снизходително попита Чад.

- Повечето ми клиенти се гордеят, че са малко различни - отвърна Хана. - Няма проблем. Мога да ви разкажа куп истории.

- Моля те, недей - каза Чад.

Автобусът летеше по задните улички, Налдо не вдигаше ръка от клаксона, за да разгони местните, някоя и друга кола или магарешка каруца. Каруците се движеха много бавно и превозваха всичко, от зе­ленчуци и зърно до дърва и дори камъни. Повечето жени носеха вързопи на гърбовете си. Мъжете пък се разхождаха с празни ръце или пушеха цигари и лениво караха каручките си с отегчени физиономии и камшик в ръка.

- Май тук не си падат по равните права - отбе­ляза Чад.

- Еманципацията още не е стигнала до Перу - до­бави Хана.

Налдо зави и Пласа де Армас най-сетне се появи пред тях. С разтуптяно сърце Хелена огледа открито­то пространство от единия край до другия с надежда да усети връзката. Налдо рязко спря и посочи кръг­лия часовник на пощата.

- Стигнахме, точно както казах!

До дванайсет оставаше само една минута.

- Поздравления - разсеяно рече Хелена. - Чад, плати му.

Налдо отвори хидравличната врата и тя скочи на паважа. Фонтанът на Писаро беше само на петнай­сет метра от нея.

Втурна се напред под ярките лъчи на слънцето, пронизващи разкъсаните облаци; ужасяващото пъ­туване с автобуса вече се бе превърнало в далечен спомен. Хелена нагласи козирката на бейзболната си шапка и се увери, че никелираният ѝ пистолет е в джоба на ватираната ѝ жилетка. Джон Хана вървеше една крачка зад нея.

Всичко на площада изглеждаше познато и това я накара да се почувства по-уверена.

Приближи бароковия фонтан в черно и златно, който приличаше на две цъфнали цветя, сложени едно върху друго. Водата изригваше на струя, тан­цуваща от лекия ветрец, и се стичаше по страните му на деликатни поточета между венчелистчетата. В осмоъгълния басейн долу четири златни херувими бяха вдигнали вълшебните си малки тръби, от които бликаха струи вода.

Докато приближаваше, Хелена се приготви за не­вероятното - отново да има възможността да поглед­не през времето и да види човека, който бе променил живота ѝ.

Площадът блестеше на слънцето; наоколо се мо­таеха малко хора, предимно туристи, които носеха цялото си имущество в раниците си. От богато ук­расения фонтан бликаше бистра вода и ромонът ѝ бе освежаващ след бръмченето на дизеловия двигател на автобуса и стърженето на ръчните предавки, кои­то беше слушала часове наред.

Хелена пристъпи до басейна и се огледа, като се завъртя в пълен кръг. Над покривите виждаше нерав­ния терен, който заобикаляше града от всички страни като пръстен от планини, но всъщност беше билото на равнината. Внимателно огледа характерните ма­газини и ресторанти и колонадата на покритата алея. Обърна се към катедралата и по-малките църкви от двете ѝ страни. Накрая вниманието ѝ се насочи към пощата и казармата. Внезапно я обзе ужас, сякаш там се беше случило нещо много лошо. В същия мо­мент небето отново потъмня - над града преминаха мрачни облаци.

- Къде си, Уилсън? - прошепна Хелена.

В отговор чу единствено поривите на вятъра над покривите и чаткането на подковите на малко мага­ре, теглещо каруца с царевица към близкия пазар.