Проклятието на инките

61.

Андите, Перу

Цитаделата Мачу Пикчу

06:10 ч.

25 януари 1908 г.

Утринното небе бе наситено синьо, когато Уилсън застана на каменния олтар в самия център на Оста на света. Топлите лъчи на слънцето минаваха през по-високите върхове между ледниците на изток и къпеха със светлината си изгубения град Вилкапампа. Точно на това място се бяха извършвали най-свещените ритуали на инките, включително и човешките жертвоприношения. Правоъгълният гранит имаше стълб, който стърчеше от горната му част. Инките са го наричалиИнтиуатана, което означаваше „стъл­бът за завързване на слънцето“. Вярвали, че това е точката, в която слънцето се закрепва за земята и която определя годишния му път в небето. По вре­ме на равноденствията на 21 март и 21 септември по пладне слънцето заставаше точно над стълба, без да хвърля никаква сянка.

Великолепният черен кондор кръжеше високо в небето над билото на Вилкапампа, без да помръдва с криле. Птицата беше пред очите на Уилсън от измина­лата нощ и сега описваше съвършени кръгове в безо­блачното небе, сякаш привързана с невидима нишка.

Уилсън спря да погледне за последен път обрас­лите руини на Мачу Пикчу по дългото няколкостотин метра било с почти отвесни склонове. Малки горич­ки и бамбук обвиваха порутените каменни сгради; всяка педя гола земя бе покрита с папрати, висока трева и лиани. Долу могъщата Урубамба течеше с цялото си страховито великолепие и ревът на водите й не замлъкваше нито за миг.

Накъдето и да се обърнеше, виждаше планински върхове по хоризонта, сякаш се намираше в зейнала­та паст на някакво ужасно чудовище, оголило остри­те си зъби към небето. Гледката обаче не внушаваше страх - тъкмо обратното, създаваше чувството, че това е най-безопасното място на света.

- Дължим всичко на силата на слънцето - каза Акла, която стоеше на няколко метра от него. - За­това Инти е най-могъщият от нашите богове. Той е причината за всичко, което виждаш около себе си. Неговата енергия създава всички неща - той стопля земята, той кара да растат растенията и тревите, кои­то хранят нас и животните ни и се превръщат в плът и кост, съзнание, мисъл и воля. Богът слънце изпа­рява дъжда, който образува облаците в небето, а по­сле водата създава реките, които извайват долините и планините. Дължим всичко на Инти. Без него не би имало нищо.

Уилсън погледна към яркото слънце, чиито лъчи трептяха на фона на сенчестите дълбини на покри­тите с гори долини. Утрото бе мразовито, но той усе­щаше топлината на Инти върху лицето си.

- Какво ще стане с Куба на инките? - попита.

Акла свали наметалото си, разкривайки муску­лестите си ръце и бляскавия бронзов нагръдник.

- Това не го решавам аз. Мога само да очаквам, че Мамаконите ще знаят какво трябва да се направи. Може би ще го хвърлят в езерото Титикака, за да го върнат там, откъдето се е появил в света на живите.

Застанали върху безбройните нападали ашлари, Девиците на слънцето бяха пръснати из порутения град, но всяка виждаше всички други. Мечовете им бяха извадени и ге бяха нащрек за всяко движение.

Акла получи знак и се обърна за последен път към Уилсън.

- Кубът на инките е на мястото си - каза тя.

- Ти си велик водач и велика жена - отвърна Уилсън.

- Искрено се надявам да намериш онова, което търсиш, Уилсън Даулинг. - Акла леко сведе глава. - Иска ми се да можех да кажа същото на Виване.

Толкова много бяха загинали в стремежа да се сдобият с Куба на инките - както невинни, така и покварени. Трудно бе да се разбере злото, извърше­но в името на Бог, но историята действаше така. Бог, изглежда, бе отговорен за най-доброто у хората и в много случаи Неговото име се използваше като изви­нение на най-големите злини, извършвани от човека.

- Благодаря, Акла - рече Уилсън. - Задължен съм ти.

Погледът му се вдигна нагоре към черния кондор, който продължаваше да кръжи грациозно над него. Духът на Any се бе появил тогава, когато имаше нужда от него. Уилсън погледна към руините с на­деждата да види сиянието, което да му подскаже, че Хелена е наблизо, но него го нямаше. Веднага щом пристигнеше в бъдещето, щеше да издири историята ѝ и да види дали е оцеляла от ужасния шок, получен от Куба на инките в катедралата.

Уилсън положи длан върху каменния стълб и си пое дълбоко дъх. Земята започна да се тресе, отначало съвсем леко, но не след дълго цялата планина се зад­вижи под него. Той напрегна мускули - знаеше какво да очаква. Светът му щеше да се промени отново.

Последва ослепителен блясък и Уилсън изчезна.

След осем дълги години мисията „Неемия“ най- сетне беше изпълнена.