Проклятието на инките

25.

Андите, Перу

„Хайръм Бингам експрес“

Железопътна гара Мачу Пикчу

17:45 ч.

17 януари 2014 г.

Хелена продължаваше да държи пистолета опрян в слепоочието на дон Ерависто - за нея нямаше зна­чение, че той е още в безсъзнание. На влака му тряб­ваше по-малко от половин час да стигне до крайната точка на железопътната линия в подножието на Мачу Пикчу, но времето ѝ се стори много повече. Чад сто­еше на пътеката, насочила автомат МР5 към плен­ниците си. Оръжието можеше да изстрелва до осем­стотин патрона в минута и тя изглеждаше напълно уверена, че е в състояние да се справи с петимата мъже, седнали с вдигнати ръце пред нея. Истинската ѝ тревога бе, че сред пътниците или персонала може да има още някой на заплата при дон Ерависто.

В мига, в който Хелена фрасна дон Ерависто по главата с бутилката, във вагон-ресторанта настъпи истински хаос. Чад стреля два пъти над главите на всички и куршумите се забиха в дървената ламперия на задната стена. За щастие дон Ерависто попадаше на линията на стрелбата и хората му не можеха да отвърнат на огъня. Младите жени пищяха и плачеха, катереха се през столове и маси и се мъчеха да избя­гат. В цялата суматоха Пабло се просна по лице на пода и си разби носа. Сега за него се грижеше един от сервитьорите и той седеше с отметната назад гла­ва и леден компрес на очите.

Хелена провери пулса на дон Ерависто - слаб, но равномерен. Лицето му представляваше кървава каша, от лявата му буза стърчаха две парчета счупе­но стъкло. Течащата кръв се просмукваше в бялата покривка на масата и гледката приличаше на сцена от филм на ужасите. Важното беше, че още диша, и Хелена реши да остави властите да го почистват, когато най-сетне се качат във влака.

Погледна към Даниел Ерависто, който очевидно изпитваше облекчение, че никой не е бил убит. От­начало се страхуваше за състоянието на баща си, но след като Хелена го увери, че той още диша, Даниел изглеждаше далеч по-спокоен. По време на сблъсъ­ка тя бе наблюдавала лицето на младия мъж, докато баща му дрънкаше как ще „промени историята“, и си личеше, че той храни съмнения в това.

Влакът запълзя, докато влизаше в крайната гара. Тя бе построена на бреговете на Урубамба в най-ниската част на долината и около нея имаше малко село със стотина жители. Небето бе тъмно и свет­лините на гарата бяха включени, както и уличните лампи. Грохотът на реката в далечината не можеше да се сбърка и звукът засили изпълващите Хелена емоции, докато влакът най-сетне спря. Под навеса от гофрирана ламарина на перона стояха шестима въоръжени войници в елегантни сиви униформи. Машинистът им бе съобщил по радиото подробнос­ти около случилото се. Пабло бе уверил Хелена, че познава добре един от войниците (бил му братов­чед) и че могат да са сигурни, че ще приберат дон Ерависто и хората му.

Хелена беше нервна, докато войниците се качваха с готови за стрелба калашници, но предаването като че ли мина доста гладко.

Командирът им капитан Севалос се държеше про­фесионално и съсредоточено. Беше тъмнокож, с къса черна коса, слаб, висок не повече от метър и шейсет и пет. Не тръгна да разпитва надълго и нашироко как дон Ерависто е изпаднал в такова ужасно състояние, каза само: „Направо еimpossiblомлада жена като вас да му стори това. Нали?“. И я изгледа със съмнение, сякаш не можеше да повярва, че е действала сама.

- Вече не е нужно да държите пистолета насочен към него, сеньорита - добави той. - Всичко е под контрол.

Хелена помоли да задържи колта за самозащита. Севалос се съгласи и тя затъкна никелираното оръ­жие в колана си. Дон Ерависто тъкмо идваше на себе си, когато двама войници го измъкнаха от седалката, закопчаха го с белезници и го свалиха от влака. Ли­цето му беше така силно подуто, че изобщо не при­личаше на себе си.

- Дон Ерависто е добре познат тук - каза Севалос. - Дари много пари за местното училище и полицей­ския участък. Моите уважения, сеньорита, но ще ви попитам възнамерявате ли да повдигнете обвинения срещу него?

- Той се опита да ме убие - отвърна Хелена. - Раз­бира се, че възнамерявам.

- Вземаха кокаин в тоалетната - обади се Чад. Ко­ментарът ѝ изобщо не повлия на Севалос.

Пабло задрънка на испански, като в същото време притискаше студения компрес към носа си. Каза, че дон Ерависто бил loco,разказа как насочил пистоле­та към Хелена и казал, че щял да промени историята, като я убие.

Чад остана на пътеката с вдигнат пистолет, до­като и последните хора на дон Ерависто не бяха за­копчани и свалени от влака по двойки през предна­та врата.

- Това е тихо и малко селце - каза Севалос, като гледаше навън. - Никога не е имало големи неприят­ности. Тук има добра енергия. - Ръцете му се свиха в юмруци. - Предполагам, че затова инките са по­строили великия си град на това място. Знаели са, че е специално.

Даниел Ерависто беше един от последните двама, които свалиха от влака. Хелена видя, че я гледа.

- Бихте ли ме извинили, капитане? Искам да пого­воря с онзи човек, ако нямате нищо против.

Севалос ѝ даде знак с цевта на автомата си да оти­де при него.

- И аз идвам - обяви Чад.

- Съжалявам за баща ви - каза Хелена, докато слизаше от влака и вървеше към Даниел. Силният дъжд налагаше яростно ламаринения покрив и от шума трудно се чуваше.

Даниел се закова на място, спирайки и едрия мъж, за когото бе закопчан, както и войника, който ги во­деше по перона.

- Защо баща ви ми причини това? - попита Хе­лена.

- Очевидно е, че е изгубил ума си - отвърна най-сетне той.

- Само това ли можете да ми кажете? Баща ви каза, че ви е подготвил за този момент. Какво озна­чава това?

- Баща ми има психични проблеми и има нужда от лечение. Няма друго за казване. Сигурен съм, че можем да стигнем до финансово споразумение, кое­то ще ви компенсира за понесените травми.

- Не искам парите ви - отвърна Хелена. - Искам да ми кажете защо баща ви си мислеше, че ме познава?

Едрият мъж зад Даниел зашепна нещо в ухото му, но младият Ерависто му каза да млъкне.

- Знам само това, сеньорита. Съжалявам.

- Баща ви насочи пистолет към мен, за бога! Каза, че смъртта ми щяла дапромениисторията. Подобно нещо е много трудно за разбиране.

Даниел отново тръгна.

- Не мога да ви кажа нищо повече.

- Вие сте съучастник в отвличане и опит за убий­ство! - извика Хелена. - Не направихте нищо, за да ми помогнете. Вие и всичките ви спътници ще влезе­те в затвора, ако реша да повдигна обвинение срещу вас. Ако ми кажете какво знаете, може и да ме убеди­те да размисля.

Даниел спря и се обърна към нея. Белезниците го тормозеха - личеше си по начина, по който извиваше ръцете си.

- Ако сте честен с мен, ще се откажа от обвинени­ята срещу вас - предложи Хелена.

- Баща ми открай време твърдеше, че русокоса жена ще влезе в онази изоставена барака край ли­нията. Беше толкова фиксиран в убежденията си, че щом чу, че смятат да съборят бараката, купи земята, така че да си остане.

- Значи притежава бараката? - попита Хелена.

- Както и земята около нея. Обсебен е от онова място, откакто се помня. - Даниел замълча за мо­мент. - Искам да ви попитам защо влязохте в бара­ката? В края на краищата, именно вашите действия предизвикаха тази реакция у него.

- Просто ме болеше главата и имах нужда от свеж въздух - отвърна Хелена. - До днес не знаех нищо за онази постройка.

- Но изглежда знаехте за какво говори, докато бяхте във влака - подозрително рече Даниел. - За­почнах да се питам дали не е бил прав през цялото време.

Противно на волята си Хелена замълча по-дълго, отколкото ѝ се искаше.

- Баща ви заплашваше да ме убие. Насочи пис­толет в лицето ми! Щях да кажа, че съмизвънземна, стига да смятах, че това ще удължи живота ми поне мъничко.

Даниел погледна към дон Ерависто, когото тъкмо качваха в зелен военен микробус.

- Баща ми винаги е имал кристално бистър ум във всичките си дела. Той е един от най-богатите хора в Перу. Уважаван е от мнозина. Но стане ли дума за онази стара барака... - Изведнъж лицето му ста­на мрачно и гласът му замря. - Имате искрените ми извинения, сеньорита. Всичко това е лудост. Нямам оправдание за постъпките си и за безумната реакция на баща ми. Трябваше да опитам да го спра, но бях шокиран, както и всички останали. Ако това може да се уреди извън съда, с радост ще се възползвам от възможността. Баща ми се нуждае от лекарска по­мощ. Затворът не е решение за него.

- Кой е бил роднината, за когото говореше баща ви? - попита Хелена. - Човекът, който изгубил всич­ко и бил докаран до лудост?

- Името му е Лучо Гонсалес - отвърна Даниел. - Прадядо ми. Бил капитан в перуанската армия. Баща ми смята, че човек на име Уилсън Даулинг е убил по най-жесток начин жена му и децата му в леглата им, с изключение на най-големия му син Артуро, бащата на баща ми.

Стомахът на Хелена се сви.

- Прадядо ми винаги казвал, че един ден красива американка ще влезе в изоставената барака по време на силна буря, след като линията бъде блокирана от паднали скали, точно както вие влязохте там днес. Предал тази информация на сина си Артуро, а той на свой ред - на баща ми.

- Но как влизането в бараката е свързано с убий­ствата? - попита Хелена.

- Прадядо ми смятал, че жената от бъдещето, коя­то влезе в бараката, по някакъв начин ще води ръката на убиеца Уилсън Даулинг. Знам, че звучи смахнато, но той вярвал, че те са свързани през самото време с някаква телепатична връзка, която не може да се обясни от науката. Чрез възпирането на жената от бъдещето семейството на Лучо Гонсалес можело по някакъв начин да бъде спасено.

- Но вашето име е Ерависто, а не Гонсалес - каза Хелена, мъчейки се да събере в едно късчетата ин­формация.

- След убийствата Лучо Гонсалес и синът му Ар­туро избягали от Куско и сменили фамилиите си на Ерависто. След това натрупали огромно състояние, свързано с почти всяка индустрия в Перу. Но въпре­ки всички богатства и власт, натрупани от дядо ми и баща ми, те така и не останали доволни. Това е всич­ко, което знам. Сеньорита, аз самият не разбирам как човек от бъдещето може да повлияе на живота на хо­рата от миналото. Но баща ми винаги го е вярвал, независимо дали е прав или не. Затова всички сме тук и затова се случи всичко това.