Проклятието на инките

5.

Куско, Перу

Катедралата

12:05 ч.

16 януари 1908 г.

Стените на великата катедрала бяха озарени от трептящото сияние на хиляди горящи свещи. Епис­коп Франсиско вървеше напред-назад по централ­ния неф, а алените му роби се развяваха зад него. Беше стиснал ръце пред себе си, преплел пръсти като в молитва. Оглеждаше се боязливо насам-натам, взираше се в сенките за заплахата, която го дебнеше. Единственият звук в огромната църква бяха бързите стъпки на кожените му ботуши по по­лирания гранитен под.

Епископ Франсиско бе наредил да опразнят целия църковен комплекс заедно с прилежащите Ел Триунфо и Капила де ла Саграда Фамилия, за да остане съвсем сам с изтормозените си мисли.

- Какво искаш от мен? - извика той и тревожният му глас отекна от сводовете и невъзможно високия таван.

От всички страни го заобикаляха великолепни произведения на изкуството, държани в четиресетте ниши, всяка от които сама по себе си беше колек­ция от свещени артефакти. Стените бяха украсени с фрески, виждаха се дузина високи амвони, искрящи златни олтари, които се издигаха нагоре към Бог, го­ляма част украсени с фигури в естествен ръст, облечени в традиционни библейски роби. Св. Катери­на Сиенска сякаш се усмихваше, докато епископът минаваше покрай нея; от двете ѝ страни се виждаха силната фигура на св. Йосиф и прекрасното лице на Санта Роза от Лима.

Отляво се намираше поразителният алков за хора на катедралата, направен изцяло от местен кедър, оцветен във всички възможни цветове или покрит с великолепни листа от осемнайсеткаратово злато. Когато хорът запееше, невинните млади гласове се извисяваха през открития таван на нишата и изпъл­ваше църковния комплекс с ангелско песнопение.

Докато вървеше, епископ Франсиско се взираше в огромната картина, изобразяваща св. Христофор, носещ младенеца Исус на гърба си. Мускулестият светец се мъчеше да пресече буйна река с детето. По изражението му ясно личеше, че току-що е осъзнал, че малкото дете на гърба му тежи колкото целия свят.

- Трябва да ми се явиш! - извика епископ Фран­сиско.

Той продължи напред, тревожният му поглед тър­сеше в потайните кътчета на великолепната църква. Мина сигурно за десети път покрай изображението на св. Антоний Падуански, но не забави крачка.

„Слава на Исус, Мария и Йосиф“ - каза си той.

- Сега аз съм твой господар!- прогърмя дълбо­кият глас в главата му толкова силно, че епископът трябваше да запуши с пръсти ушите си в опит да об­лекчи болката.

- Направих каквото поиска - промърмори еписко­път и отново падна на колене. - Изпълних заръката ти! - извика той. - Обеща ми, че ще бъда свободен да се върна при моя Бог. Защо не удържа на думата си?

В неподвижния въздух на църквата се възцари продължителна тишина. Както много пъти преди, епископът се замоли, противно на всяка надежда, никога повече да не чуе ужасния глас, всичко случи­ло се с него да е само някакъв зловещ сън.

- Слава на Исус, той е мой закрилник в този мо­мент на велики изпитания - промърмори той.

- И двамата сме заплашени- каза най-сетне дъл­бокият глас.

Гласът в главата му накара цялото тяло на еписко­па да плувне в пот, от главата до петите.

- Моля те... трябва да ме освободиш - каза той, преглъщайки напиращите сълзи.

- Няма да бъдеш освободен, докато не бъда в безопасност, дете мое. В Куско има един човек, чужденец, който се опитва да открие душата ми... пътят му тепърва започва. Той е от далечна земя, за която не знам нищо.Този човек ще дойде да тър­си нещо, което е изчезнало. Съзрях го във виденията си. Трябва да го спреш на всяка цена.

Епископът огледа сводовете на катедралата. Със сигурност се намираше в дома Господен - или поне очите му твърдяха така. Такава великолепна сграда, че навремето вярваше, че може да говори направо с Бог чрез неимоверната архитектура.

„Как може да не съм защитен в собствената си църква? - позволи си да се запита епископ Франсис­ко. - В лоното на дома Господен?“

- Никъде няма закрила за теб!

Епископът трепна от болката, предизвикана от ужасния глас в главата му.

- И докато реша, ще действам чрез теб. Ако ми се подчиняваш безпрекословно, ще бъдеш награден. Ако ме разочароваш, очаквай по-ужасна смърт и от тази на Корсел Сантияна. Помниш ли изражението му, докато забиваха пироните в ръцете и стъпала­та му? Помниш ли очите му, докато животът из­тичаше от него?

- Помня.

- Трябва да се откажеш от онова,което смяташ за прието.

Зловеща светлина на свещи изпълни десния неф.

- Моля те, нека видя лицето ти - замоли се епис­коп Франсиско, свел покорно глава. - Обеща ми, че ще мога да те видя в истинския ти облик.

- Стани от пода -заповяда гласът. -Тръгни на­пред.

Епископ Франсиско стана; насинените му колене го боляха от многократното коленичене през по­следните два дни. Отново тръгна напред, отначало с накуцване, но после ускори крачка. Не искаше да показва слабост.

- Продължавай, дете мое.

Епископът мина покрай съкровищницата, в която имаше дузина сияещи свещници, заобиколени от ве­ликолепни сребърни решетки, извисяващи се на де­сет стъпки. Скъпоценният метал, подобно на почти всичко останало в прекрасната църква, беше дошъл от претопени древни съкровища на инките. В цен­търа се намираше характерната фигура на пеликан, пронизващ с клюн собствено си сърце - символ на върховната любов и себеотрицание.

- Продължавай да вървиш, вече съм близо- избоботи гласът.

Епископът продължи напред покрай входа на риз­ницата.

- Спри и се обърни към мен- най-сетне каза гласът.

Сърцето на епископ Франсиско биеше бясно, до­като се обръщаше към стената от олтари и фрески. Погледът му затърси из десетте или повече свеще­ни картини, всички до една шедьоври. Исус, Йоан Кръстител, св. Лука с бика, Мария Магдалена, св. Матей и пасхалният агнец и св. Марко с лъва. На­края погледът му се спря върху огромната барокова картина на Тайната вечеря от майстора дон Маркос Сапата. Само тя беше дълга двайсет стъпки и висо­ка още повече.

Епископ Франсиско познаваше добре прочутата картина. Тя открай време бе една от любимите му в катедралата. Дванайсетте апостоли седяха на широ­ка маса с Исус в средата. Всеки държеше чаша с традиционното вино, но въпреки това храната бе типична за Андите. Плодът беше папая, пасхалното агне бе заместено с дива чинчила. Исус и апостолите бяха белолики с изключение на Юда, който бе изобразен по-тъмен. Твърдеше се, че това намеквало, че той е еретикът мавър, но от много години се говореше, че това зловещо, тънещо в сенки лице изобразява и нещо друго.

- Къде си, господарю?

- Точно пред теб - отвърна гласът.

Епископът се потеше обилно, докато разглежда­ше платното. Над събралите се фигури беше изгряла Витлеемската звезда и сияеше ярко през прозореца. В горната лява част беше изобразен разпнатият Исус и молещата се пред него Мария Магдалена - про­рочество за онова, което предстоеше. Епископът се прекръсти - чело, гърди, ляво и дясно рамо - и затърси в лицата на апостолите.

- Къде си, господарю?

Оглеждаше едно по едно загрижените и благого­вейни лица на светите мъже с надеждата, че няма да му се наложи да погледне в черните очи на Юда. От всички образи в картината единствено тъмното лице на апостола отстъпник не бе обърнато към Исус за напътствие. То гледаше навън, пронизващият му по­глед търсеше гледащия картината.

След като се вгледа във всяко лице, епископът знаеше, че му остава само един апостол. След дъл­го колебание той се обърна към плашещия образ на Юда. Мънкайки нещо на латински, епископ Франсиско погледна очите, които сякаш го пронизваха, и му се стори, че вижда в зениците им алено сияние.

- Аз съм господарят, когото търсиш,свещенико.

Епископ Франсиско се тресеше и беше така задъ­хан, сякаш бе изкачил тичешком двеста стъпала.

- Милост - насили се да произнесе той.

- Аз съм героят на тази велика страна!- извика гласът. -Но въпреки това името ми беше влачено в кал и нечистотии. Дойде време да се поправят злините, изсипани нечестно върху доброто ми име!

- Познавам те - промърмори епископ Франсиско и захлипа.

- Погледнилицето ми!

- Виждам те, господарю - изхленчи той.

- Погледни лицето ми!- изрева отново гласът.

От ухото на епископ Франсиско потече тънка струйка кръв и се спусна по врата му. Напиращите в очите сълзи внезапно се изляха на воля и всичко отново застана на фокус.

Тъмното лице на Юда се раздвижи, когато гласът заговори отново:

- Аз съм Франсиско Писаро от Трухильо. Неза­конен син на Гонсало Писаро Родригес де Агилар. Аз съм най-големият пътешественик и конкистадор. Назначен за маршал на Перу в лето Господне хиляда петстотин трийсет и второ от краля на Испания Карл Пети. Основателят на Лима. Покорителят на езичниците, донесъл християнството на диваците от Южна Америка. От този ден нататък моята воля е заповед за теб, свещенико.