Проклятието на инките

27.

Андите, Перу

Хотел „Мачу Пикчу“

23:10 ч.

18 януари 2014 г.

Всички се изненадаха, когато Хелена каза, че иска да остане на Мачу Пикчу Беше им трудно да разберат защо не пожела да си тръгне незабавно след подобно изпитание - да станат обект на опит за убийство по принцип би накарало повечето хора да си плюят на пе­тите. Капитан Севалос бе предложил дон Ерависто и хората му да останат под стража през нощта в килията на местната казарма, така че да не ѝ се налага да пъ­тува в един влак с тях до Куско. Хелена бе отказала и бе настояла Севалос да изпрати обратно не нея, а тях. Това създаде проблем за някои от другите пътници, които бяха станали свидетели на странната случка и искаха да се върнат колкото може по-скоро, но не же­лаеха да пътуват в един и същи влак със задържаните.

- Това не е мой проблем - бе отвърнала Хелена.

- Пътувах дълго, за да видя Мачу Пикчу, и възнаме­рявам да направя точно това.

Чад също я умоляваше да си тръгнат и посочи, че няма как да гарантира безопасността ѝ, ако остане. Ерависто беше човек с голямо влияние и връзки и тя се безпокоеше, че някой друг може да посегне на Хе­лена вместо него. Но въпреки това Хелена бе взела решението си - намираше се на прага на нещо изу­мително и нямаше да побегне.

В коридора пред апартамента на Хелена стоеше въоръжен охранител, пристигнал същия следобед от Хюстън. Чад настоя, че се нуждае от допълни­телна охрана, и Хелена се съгласи да извика вто­ри човек. Джон Хана беше бивш тюлен и въпреки дребния си ръст бе уважаван и способен бодигард на богатите и прочутите; от услугите му се ползваха предимно знаменитости като рок звезди и професи­онални спортисти.

- Охраняваше Боно по време на турнето му в Ща­тите миналата година - каза Чад. - Виждал е какво ли не и в момента се нуждаем точно от такъв като него. Не се заблуждавай от ръста му. Може да убие човек с кутрето си, ако се налага.

Хелена беше срещала Хана само веднъж, но пър­вото ѝ впечатление бе, че може да му се има доверие. Изглеждаше малко хиперактивен - начинът, по кой­то говореше и сновеше енергично из стаята, докато я претърсваше, беше изнервяш, докато не му свикнеш. Беше толкова деен, че дори скочи от балкона, за да провери сигурността - а до скалите долу имаше че­тири метра и половина.

След като Хана беше тук, Чад спеше в съседната спалня. Цялата предишна нощ бе останала будна, в случай че изникнат нови неприятности. Хеле­на също не беше спала, но не от безпокойство за собствената си безопасност. А заради това, че не бе имала никакъв контакт с Уилсън, откакто пристиг­на в Мачу Пикчу. Очакваше да се случи нещо - ста­налото във влака с дон Ерависто със сигурност го предполагаше, но ето че тя не усещаше нищо. Кол­кото и да ѝ се искаше да се свърже с Уилсън, връз­ката не се задействаше. След като първоначалните ѝ надежди бяха разбити, тя започна да гради теории какво може да се е случило. Дали не бе изпуснала шанса си? Дали бе преценила погрешно посоката, в която бе тръгнал Уилсън? Или най-лошото, дали не му се е случило нещо ужасно, преди да успее да стигне до Мачу Пикчу?

Нямаше по-страшно от това да е сама и да разпо­лага с твърде много време за мислене, особено когато нещата не се нареждат по нейния начин. Дори най-нормалните ситуации можеха да се изтълкуват като нещо напълно различно.

Хелена продължаваше да се пита защо дон Ерависто смяташе, че Уилсън е убил невинна майка и децата ѝ. Той никога не би направил подобно нещо, сигурна беше. В гените му не бе заложено да извър­ши такова зло, дори да се изискваше от него. Но въ­преки това дон Ерависто виждаше историята точно по този начин. Тя бе насочвала живота на дядо му, на баща му, а сега и неговия. Сигурно беше ужасен товар толкова много хора да жадуват за отмъщение толкова дълго време. И все пак дон Ерависто - с всичко, което можеше да изгуби в резултат на дейст­вията си - беше готов да дръпне спусъка и да пръсне мозъка на Хелена из вагона в напразен опит да про­мени историята.

Мислите ѝ се върнаха към сутринта, когато стана от леглото, преди будилникът да зазвъни. Колтът на дон Ерависто беше скрит в дебелата ѝ жилетка. Съ­провождана от Чад, Хелена слезе долу за едно бързо кафе и препечена филийка. Пабло им даде чадъри и ги поведе навън в лошото време. Подутината на лицето му бе спаднала, но трябваше да му направят шест шева на носа, за да спрат кървенето.

В далечината проехтя гръм, докато Хелена върве­ше по стръмния склон към караулката. Във влажния въздух се стелеше мъгла и видимостта беше съвсем малка. Калната земя бе набраздена от безброй пото­чета, бързащи надолу към долината, откъдето през проливния дъжд достигаше боботенето на Урубамба.

Хелена изпита изгарящо предчувствие, докато вървеше по старателно положената каменна пътека. За първи път влизаше в пряк контакт с нещо, създа­дено от древните инки.

- Пабло, искам да ме заведеш до Храма на слън­цето - каза тя, докато влизаха в обекта на световното културно наследство. Нямаше никого, ако не се брои чиновникът, който взе билетите и подпечата паспор­тите им. Те бяха единствените туристи, дръзнали да излязат в това лошо време.

Пабло носеше дълго до коленете найлоново пончо, широкопола непромокаема шапка и високи до ко­ленете гумени ботуши.

- Ще ви заведа - отвърна той. - Задължител­но гледайте къде стъпвате, сеньорита. Камъните са много хлъзгави и макар да не виждате, пропастта от дясната ви страна е дълбока над триста метра. Така че трябва да се внимава.

Хелена погледна с опасение виещата се мъгла.

- Всяко падане от повече от петнайсет метра ще те убие - прозаично рече Чад. - Така че височината няма значение. Петнайсет или триста, смъртта е сигурна.

Странно, но Чад не бе споменала нито дума за шантавия разговор между Хелена и дон Ерависто във вагон-ресторанта. Сякаш го беше изтрила напъл­но от паметта си. Или това, или кодексът ѝ на про­фесионален бодигард не ѝ позволяваше да повдига темата.

- Внимавайте къде стъпвате - повтори Пабло, ко­гато тръгнаха нагоре по стръмните стъпала.

Хелена бе разглеждала безброй снимки и уеб­сайтове, свързани с Мачу Пикчу. Мястото наистина притежаваше рядка красота и тя се бе възхищавала на фотографиите на древния каменен град, кацнал на хребета между два огромни планински върха. Цитаделата бе заобиколена от зашеметяващо стръмни скали, правещи мястото почти недостъпно за атака. Във всички посоки се виждаха високите, покрити с ледове върхове на Андите. Това би трябвало да е една от най-величествените гледки на планетата, но не и днес.

Поради постоянния дъжд и влажността почти ня­маше видимост. Температурата варираше силно в зависимост от поривите на вятъра - в един момент на човек му беше топло, а в следващия замръзва­ше. Пабло каза, че причината за силните амплитуди е сблъсъкът между влажния топъл въздух от Тихия океан и студения от ледниците. Поради това валеше толкова много през лятото. Хелена виждаше през мъглата единствено грижливо издигнатите стени от натрошен камък и стълбищата, изкачващи се нагоре през града. Беше по-стръмно, отколкото бе очаквала, и поради разредения въздух дишането ѝ бе учестено. И макар да не беше на такава надморска височина като Куско, Мачу Пикчу все пак бе достатъчно ви­соко, за да причини проблеми при по-сериозно на­товарване.

- Това е Наблюдателницата - каза Пабло, когато Хелена го настигна запъхтяна по стълбите. На мал­ка площадка се издигаше внушителна постройка с три стени и сламен покрив, поддържан от дебели на­пречни греди. - Най-високата точка на земеделските тераси. - Пабло ги поведе вътре, за да се скрият от дъжда. - Оттук се открива изглед във всички посоки към долините от двете страни и към Пътеката на ин­ките. Някога на това място е имало подвижен мост. Това е единственият начин да се влезе в Мачу Пикчу. Гледката е наистина забележителна.

Чад надникна през един трапецовиден прозорец.

- Ще се наложи да повярвам на думите ти - иронично подметна тя.

Хелена очакваше да се случи нещо изумително.

- Заведи ме до Храма на слънцето - отново рече тя. - Ще разказваш повече за града по пътя.

Пабло нахлупи шапката си и отново излезе на дъжда. Тръгна покрай идеална триметрова стена по затревена тераса, която бавно се извиваше надяс­но. След стотина крачки започнаха да се спускат по великолепно построени стъпала, по-добри дори от онези, които водеха през терасите към града.

Непосредствено до тях имаше майсторски по­строена система от акведукти, състояща се от кана­ли с правоъгьлно сечение, в които течеше кристално чиста вода.

- Мачу Пикчу има шестнайсет извора - каза Па­бло, без да забавя крачка. - Водата идва от планината над нас. Изворите не пресъхват през цялата година и водата им е най-чистата в целия район. Както виж­дате, стените на града са в идеално състояние. Мачу Пикчу е разчистен от храсталаците и дърветата, из­расли през стотиците години след изоставянето му. Стените и сградите са реконструирани, за да покажат някогашната му слава. Работата е извършена от пет­десет души в продължение на повече от петнайсет години. Всички липсващи камъни са били заменени с нови, добити от старата кариера с традиционните строителни методи.

- Намираме се в центъра на жилищния район - продължи той. - Обърнете внимание на качеството на зидарията. Това са едни от най-съвършените по­стройки на света. Камъните са известни като ашлари - големи гранитни блокове с прави ъгли и гладки повърхности. Виждате ли колко точно си пасват? При строежа не е използван никакъв хоросан, всич­ко е изпипано до най-малкия детайл. Инките са строили така, че сградите да са устойчиви на земе­тресения. - Пабло посочи надолу по стълбите. – А най-добре построената сграда е ето там. Храмът на слънцето.

Сърцето на Хелена се разтуптя. Сънищата ѝ бяха много конкретни - лъчите на следобедното слънце падаха косо през трапецовидните прозорци и я къпеха в светлината си. Тя стоеше в подножието на сградата, пред триъгълния вход, изсечен под ъгъл 45 градуса в гранитните основи. Поради ярката светли­на не виждаше ясно, но знаеше, че вътре има нещо, което трябва да открие.

„Дали Уилсън ще е там?“ - запита се тя. Дъждът се засили, докато се спускаше по хлъзгавите стъпа­ла, и ѝ беше трудно да чува. Притъпяването на се­тивата засили опасенията ѝ. Събралата се дъждовна вода течеше надолу по стъпалата покрай тях, като набираше сила в долната част. Белите, идеално изсе­чени ашлари до нея се смениха със стена от естест­вен възчерен камък.

„Входът към вътрешния храм е точно пред мен.“

Мина през каменна арка и излезе на открита пло­щадка. Обърна се и погледна за първи път Владетел­ския мавзолей на Мачу Пикчу, мистериозното све­тилище, разположено точно под Храма на слънцето - най-свещената сграда в Града в облаците. Смяташе се, че в хранилищата му са се пазели мумиите на вла­детелите и владетелките на инките. На това място я водеха сънищата ѝ.

Загледа се в тъмните сенки на вътрешното свети­лище и зачака - някаква връзка... някакво видение. Но нямаше нищо освен дъжда, който трополеше по чадъра ѝ, и внезапните пориви на ледения вятър, които я пронизваха дори през плътните дрехи.

- Над нас е Храмът на слънцето - каза Пабло. - Най-хубавата постройка в Мачу Пикчу. Той е един­ствената сграда в света на инките, построена с из­вити стени. Богът слънце Инти е бил най-важният от боговете на инките. Той е върховният повелител на вселената, даващият и отнемащият живот. Той стопля земята и кара растенията да растат. Смятало се, че богът слънце управлява страстта и амбицията, които са в сърцевината на човешкия прогрес.

Хелена слушаше думите на Пабло, но отчаянието от липсата на свръхестествена връзка я замайваше и объркваше. Беше дошла в Перу с толкова много надежди, а ето че се бяха оказали напразни. Що за жестока шега на съдбата я беше накарала да тръгне на път без крайна цел? Беше изкушена от видени­ето с Уилсън в бараката при железопътната линия. Толкова истинско беше, а сега - само пусти каменни черупки на някакъв планински хребет.

Седнала в топлото си хотелско легло, Хелена гле­даше тавана и си спомняше обзелото я отчаяние, до­като стоеше в проливния дъжд сутринта. Каза си, че е важно да остане позитивно настроена, но колкото и да се опитваше, ѝ бе трудно да устои на обземащото я разочарование.

Мислите ѝ отново се насочиха към дон Ерависто. Как можеше да вярва, че е възможно да се промени историята? След всичко, което бе видяла с Уилсън, на Хелена все още ѝ беше трудно да приеме, че ця­лото време съществува едновременно и че миналото може да се промени. Фактът, че дон Ерависто може­ше да приеме толкова смахната концепция, появила се преди цели две поколения, противоречеше на вся­каква логика.

Основният въпрос си оставаше - каква беше ней­ната роля във всичко това? Дон Ерависто гледаше на нея като на съучастница в убийство, сякаш именно тя бе извършила ужасните престъпления срещу се­мейството му. Хелена дори не бе съществувала пре­ди един век и връзката ѝ с Уилсън си оставаше тео­рия с изключение на онова, което бе видяла в онази барака. Тя пое дълбоко дъх и издиша. Взе от масич­ката египетската монета, която ѝ беше дал Уилсън. Стисна хладния метал между пръстите си и прокара палец по повредената повърхност, след което заразглежда монетата на светлината на нощната лампа.

Точно този предмет бе спасил живота на Уилсън преди малко повече от година.

Хелена беше сигурна, че монетата в ръката ѝ един ден ще намери начин да се върне при него - такава бе съдбата на Уилсън. Но засега той със сигурност беше в миналото, най-малко сто години назад, до­колкото можеше да прецени. Бе пътувал назад във времето, а не в бъдещето, както очакваше гя. Във ви­дението Уилсън изглеждаше по-стар, сякаш за него бе минало повече време, отколкото за нея. Възможно беше, но въпреки това я изненадваше.

Взе египетската монета в едната ръка, а никелира­ния пистолет в другата и се вгледа в тях на светлина­та на лампата. Монетата бе спасила живота на Уил­сън... а пистолетът едва не бе отнел нейния. Гледката на двата противоположни предмета я изпълваше с противоречия.

Каза си, че трябва просто да запази търпение. Ня­маше друг избор, освен да чака.