Проклятието на инките

40.

Андите, Перу

Град-крепост Питкос

22:15 ч.

21 януари 1908 г.

Уилсън влезе в спокойното пространство меж­ду двете гигантски каменни стени. От автобиогра­фията на Хайръм знаеше основното разположение на постройките и размерите на укрепения град. Пред него имаше петдесетина къщи, подредени в приблизителен квадрат около централен площад. Нямаше прозорци и врати, водещи към откритото пространство, и лесно можеше да се заключи, че то е замислено като място за убиване. Цялото селище се намираше на изравнен терен с изключение на ве­личествения храм, разположен няколко стъпки по-високо от всичко останало. Описанието на Хелена на точното местоположение на сградата беше смътно и Уилсън прие, че храмът се намира в източния край, над земеделските тераси, гледащи към Мачу Пикчу. Твърдеше се, че бил построен от черен гра­нит с трийсет трапецовидни входа - петнайсет от­пред и още толкова от другата страна, разположени на равни разстояния.

Уилсън успокои дишането си и излезе отново на вятъра и дъжда. Тръгна бавно напред - беше решил, че възможностите му ще са по-добри, ако се намира в средата на откритото пространство. Пред него сте­ните на селището бяха три пъти по-високи от човеш­ки ръст и той знаеше, че ако се наложи, лесно може да изкатери каменната постройка.

Зад него внезапно се чу стържене и щом се обър­на, Уилсън видя как гигантски камък с формата на клин се спуска пред пукнатината, блокирайки пътя му за бягство. Камъкът, изглежда, се задвижваше от сложна система от лостове, задействана от скалите горе.

Две жени воини скочиха със салто от стената точно пред него и се приземиха на крака една до друга. Едната размахваше меч, а другата бе стиснала юм­руци.

Акла посочи към Уилсън.

- Очаквахме те! - извика тя през вятъра и дъжда. Партньорката ѝ, която имаше мрачната физиономия на екзекутор, заобиколи и застана зад него.

- Не ви е нужен меч - каза Уилсън. - Идвам като приятел.

- Ние нямаме приятели - отвърна Акла.

- В такъв случай се нуждая от помощта ви - каза Уилсън.

Акла го изгледа преценяващо.

- Преживял си падането в джунглата без нито една драскотина, както и очаквах. А сега влизаш в крепостта ни, без да се тревожиш за безопасността си, както казаха Мамаконите.

- Мамаконите са причината да съм тук - каза Уил­сън. - Има информация, която трябва да споделим. Съдбата на Куба на инките зависи от това.

Акла стоеше с безизразна физиономия в дъжда.

- Ела... ще те заведа при тях - каза накрая тя.

Обърна се кръгом, показвайки голия си гръб. Уил­сън през цялото време си даваше сметка за жената воин зад него - чуваше меките ѝ стъпки и забеляза, че стъпва в унисон с вървящата пред него Акла. Ко­гато приближиха укреплението, той видя, че висо­ките стени всъщност са разделени с пролуки, през които лесно може да мине човек. Отдалеч стената изглеждаше цяла, но визуалният трик означаваше, че при нужда амазонките лесно могат да напълнят площада с воини. Площадът определено щеше да се окаже лобно място за всяка малка група, проявила достатъчно глупост да се опита да завземе селището със сила.

Акла не каза нито дума, докато го водеше по тясната алея между две постройки. Оказа се по-висока, отколкото беше очаквал - може би само два-три сан­тиметра по-ниска от самия него. Светкавица раздра мрака и Уилсън трябваше да прикрие очите си с ръка за момент. Алеята свърши и те приближиха велико­лепна сграда с петнайсет входа, чиито краища отля­во и отдясно се губеха в проливния дъжд.

Акла изкачи средните стъпала към издигнатата площадка.

- Имаш ли оръжия? - попита тя.

- Само нож - отвърна Уилсън. Той го извади от ножницата и ѝ го подаде.

Костюмът на Акла много приличаше на гръцка броня от времето на Александър Велики - нагръд­никът бе изработен от лек метал и украсен с гравю­ра на слънцето, хвърлящо лъчи във всички посоки - дъждът оставаше на капки по метала, както и по съвършената ѝ кожа. На китките си имаше гривни, украсени със същия мотив, пищялите ѝ бяха защи­тени от гравирани наколенници. Беше наистина великолепно създание. Дългата ѝ черна коса беше вързана на две плитки, които се спускаха мокри по гърба ѝ. Уилсън трябваше да признае, че изпитва физическо привличане към нея, нещо първобитно; с разочарование откри, че не бе почувствал също­то, докато гледаше Хелена Каприарти в основата на Храма на слънцето.

След като изкачи стъпалата, той влезе под покри­ва от плетена планинска трева. Акла отвори яката врата и отвътре затрептя светлината на огън.

До вратата бяха подредени девет жени воини, об­лечени също като Акла - четири от едната страна и пет от другата. Почетната гвардия стоеше мирно, с изпънати назад рамене, с мечове на левите бедра и с неподвижни погледи. Всички бяха горе-долу на една и съща възраст - смугли, много високи и в отлична форма.

Топлината в храма беше добре дошла, както и златното сияние от четирите големи огнища, разпо­ложени равномерно по дължината на 75-метровата сграда. Димът излизаше от четири комина, така че въздухът беше чист.

Подът бе от полирано дърво, сковано така добре, че между светлите дъски нямаше нито една пролука. Когато вратата зад Уилсън се затвори, вече не може­ше да чуе воя на вятъра и силния дъжд, а само пра­щенето на огньовете.

Три закачулени фигури стояха в центъра на черна кръгла площадка, приличаща на гранит или обсидиан. Дъсченият под достигаше плътно до черния ка­мък. Когато приближи, Уилсън реши, че блестящата плоча трябва да е от вулканично стъкло - беше прос­то прекалено гладка, за да е камък.

Една от фигурите вдигна костелив пръст към него.

- Не съм и помисляла, че ще видя деня, в който мъж ще влезе в това най-свято място. - Гласът ѝ бе разхлопан и древен, сякаш беше живяла хилядоле­тия. - Усещам похотта на воините ни, когато го по­глеждат. Направо ми прилошава.

- Те са човешки същества - отвърна друга закачулена фигура с малко по-дълбок глас. Беше невъз­можно да се види как изглеждат Мамаконите, защото тежките им роби държаха лицата им в пълна сянка.

- Приближи - с немощен глас каза третата и го подкани с бавен жест.

Акла вървеше до Уилсън към закачулените жени. Те не бяха високи или внушителни, а прегърбени, несъмнено от възрастта. Акла спря на три крачки от кръглата черна площадка.

Уилсън избърса дъжда от лицето си и забеляза, че от дрехите му капе вода по дъските на пода.

Средната фигура пристъпи напред, вдигна старите си ръце и бавно отметна качулката си назад. Уилсън едва се сдържа да не поеме рязко дъх - жената изглеж­даше по-стара от всяко човешко същество, което бе виждал някога. Ирисите и устните ѝ бяха ужасно бели, като дърво, избелявало години наред под слънцето. Силно набръчканата ѝ кожа бе тънка като оризова хар­тия, почти прозрачна, а дългата ѝ коса беше по-бяла и от сняг, макар че изглеждаше здрава и лъскава. Беше очевидно, че жената пред него някога е била висока и красива - личеше си по костната ѝ структура, но това време беше отдавна отминало.

- Аз съм Мамакона Кай Пача - обяви старицата. - Жрица на Света, в който живеем.

Фигурата от лявата ѝ страна пристъпи напред и също свали качулката си. Изглеждаше като двойник на първата, само гласът ѝ бе значително по-дълбок и хриплив.

- Аз съм Мамакона Хурин Пача... Жрица на Дол­ния свят.

Третата жена също пристъпи напред; и тя изглеж­даше като първите две.

- Аз съм Мамакона Ханан Пача... Жрица на Гор­ния свят. - Гласът ѝ беше малко по-свеж, но именно тя бе онази, която бе пуснала коментара за похотта на воините.

- Идваш тук да търсиш напътствия - обяви Ма­макона Кай Пача с тон, показващ натрупания през безбройните години опит. - Очаквахме те. Преди да започнем, трябва първо да признаеш, че всичко в този живот си има цена.

Акла отстъпи крачка назад, извън полезрението на Уилсън.

- Признаваш ли го? - попита старицата.

Устата на Уилсън беше пресъхнала, но въпреки това той се насили да отговори:

- Признавам, че всички неща имат цена.

Внезапно четири жени воини го сграбчиха и го принудиха да падне на колене.

Уилсън понечи да окаже съпротива, но преди да успее, Акла прошепна в ухото му:

- Стой мирно, няма да те убием.

Тя поряза с острия си нож палеца му в основата. Уилсън не трепна, когато кожата и мускулите зейна­ха и по пода потече кръв. Акла задържа малка купа от обсидиан под раната, за да събере алената течност. Уилсън задейства командата за изцеление. Раната се затвори и кръвта спря.

Акла отстъпи назад. Беше шокирана от начина, по който кожата се възстанови пред очите ѝ. Взе се в ръце и погледна воините, държащи ръцете и краката на Уилсън.

- Пуснете го - нареди тя. - Имаме онова, което ни трябва.

Акла протегна купата към трите старици, които пристъпиха в предната част на обсидиановия кръг. Фигурата в средата внимателно пое купата, затво­ри очи и се наслади на миризмата, после поднесе купата към устните си и пи. Другите две направи­ха същото, сякаш опитваха добро вино. След като получи купата обратно, Акла погледна Уилсън в очите, след което отиде при огъня и изля остана­лата кръв в пламъците. Кръвта засъска на високата температура.

Нямаше как Уилсън да не изпита отвращение при мисълта, че някой пие кръвта му. Стариците стояха в центъра на кръга, хванати за ръце и със затворени очи, с обърнати към тавана лица. Минаха минути, а те продължаваха да стоят в полюшващата се светли­на на огъня. Накрая се пуснаха и всяка зае първоначалното си място върху черния обсидиан.

- Бил е на много места и е видял много неща - тихо рече жрицата на Долния свят с изцъклени очи. Можеше да говори на кечуа, но вместо това беше из­брала английския. - Изпълнен е с дълбоко чувство на загуба... и мъка. Този човек е занесъл меч на хора­та, които обича.

- Способността му на изцеление и силата му са забулени в тайна - каза Мамакона Кай Пача в транса си. - Не виждам източника им в него.

- Той не е в съответствие с боговете - заяви жри­цата на Горния свят. - Познанията му идват от об­щоприетите учения на хората. - Нейните очи също бяха изцъклени. - Убежденията му са силни, както и желанието му да се върне у дома. Той се нуждае от Куба... иначе не може да си тръгне.

На древните устни на жрицата на Долния свят внезапно заигра усмивка.

- Този мъж е пътувал по пътеките на времето. Той е калфа на Създателя.

В транса си жените заговориха една по една, ся­каш бяха сами в помещението.

- Нима е възможно? - попита Мамакона Кай Пача. - Затова кондорът долетя да го защити.

- Трябва да е така.

- Видял е различни светове в различно време - добави жрицата на Долния свят. - Виждам го.

- Коя е жената от виденията му?

- Сияйната светлина.

- Може би ангел пазител?

- Не е ясно, но тя не е от този свят.

- Той изпитва чувства към нея. Партньори са.

- Сега той е несигурен в чувствата си.

- Объркан е от похотта си.

- Годините са взели своето.

- Твърде много неща са се случили.

- Това не е първото му посещение на Вилкапампа - каза жрицата на Горния свят, сякаш беше получи­ла откровение. - Сега го виждам. Бил е в изгубения град преди осем зими. - Тя се обърна към сестрите си. Очите им се проясниха и те се погледнаха една друга. - Това е човекът.

- Нима е възможно? - рече Мамакона Кай Пача. - Ти ли си калфата?

Трите жени го погледнаха.

- Аз съм Надзирателят - обяви Уилсън колкото може по-храбро. - Пристигнах във Вилкапампа пре­ди осем години през времеви портал, намиращ се във великия град на инките. Както казахте, аз съм от друг свят, от друго време, на мисия, предопределена в началото на вселената. Мисия, която изискваше да заведа американския учен Хайръм Бингам до изгубе­ния град Вилкапампа.

- Мисия от боговете?

- Мисия от създателите на вселената - отвърна Уилсън.

- И си чакал осем години? - попита жрицата на Горния свят.

- Чакането не беше по мой избор, уверявам ви - отвърна Уилсън. - Беше каприз на пътищата през времето. Само определени места могат да се свърз­ват с определени точки във времето. Датите бяха много специфични според писанията. Нямах друг избор - повтори той.

- И изпълни ли мисията си? - попита Мамакона Кай Пача.

Уилсън кимна.

- Изпълних своята част. Но нещата не са такива, каквито трябваше да бъдат, и без силата на Куба на инките не мога да си тръгна.

Настъпи тишина, докато трите Мамакони об­мисляха чутото току-що. Тихото съскане и пукотът на дървото в двете огнища звучаха по-силно, сиянието на оранжевите пламъци танцуваше по тъмните стени.

- Нуждая се от помощта ви да намеря Куба на ин­ките - каза Уилсън. - В противен случай не мога да завърша пътуването си.

Мълчанието се проточи неудобно дълго. Трите старици стояха неподвижно и го изучаваха с про­низващи погледи. Уилсън започваше да се пита дали не е казал нещо, което ги е засегнало, или е поискал твърде много прекалено скоро.

- Този мъж не вярва в боговете - отново каза жри­цата на Горния свят. - Как е възможно след всичко, което е видял?

- Няма значение в какво вярва - заяви Мамакона Кай Пача. - Създателите на вселената са повелили градът Вилкапампа да бъде открит.

- Защо да му помагаме? - попита една от тях.

- Той е изпълнил поставените му задачи - призна жрицата на Долния свят. - И не без лична саможерт­ва. Има болка в него - и двете я усещате. А където има болка, има и чест. Не поставям под въпрос в как­во вярва той, нито грешките му. Съдя за него само по действията му, когато е изправен пред предизви­кателство, изискващо от него върховна саможертва. Какво ще направи тогава? Това е въпросът, който трябва да си зададете.

- Той стовари трагедия върху нас - заяви Мама­кона Кай Пача. - Последствията от освобождаването на Куба на инките не могат да се измерят с лекота. Той дори не осъзнава какво е направил и каква роля е изиграл.

- Каква роля съм изиграл? - попита Уилсън.

- Той дори не знае какво е направил - каза една от тях и старите ѝ устни се изкривиха в арогантна усмивка. - Постъпил е глупаво.

- Нуждая се от Куба, в противен случай не мога да си тръгна - каза Уилсън. - Така е наредено от Създа­теля и вие го знаете. Ще го издирим заедно, при ус­ловие че ще ми бъде позволено да използвам силата му, за да се прехвърля оттук.

Отново последва дълго мълчание.

- Няма съмнение, че Кубът на инките трябва от­ново да бъде изолиран от света на човека - каза жри­цата на Горния свят. - Но ти вече не можеш да го из­ползваш за целите си. Ти си онзи, който е задействал поредицата от събития, довели до освобождаването му. Вината е твоя, Уилсън Даулинг.

- Моя ли? - отвърна Уилсън. - Как е възможно?

- Появата ти тук преди осем години ни накара да сметнем, че Вилкапампа е бил открит от света на хо­рата. Уплашени от това, започнахме да проникваме в местните села и в Куско, за да научим повече. Така нашият воин Виване се срещна с Корсел Сантияна. Ти беше в началото, Уилсън Даулинг. И оттам тайни­те ни започнаха да се разкриват.

- Не можете да ме вините за случилото се - каза Уилсън. - Виване е разкрила тайна къде се намира Кубът и как да се махне камъкът, който го защитава. Нейните постъпки са довели до изваж­дането на Куба, а не моите.Вашата стратегия и вашите учения не са го запазили скрит. Светът се променя, жрици. Цивилизацията ви приближава и колкото и силна да е магията и находчивостта ви, това е сила, която не може да бъде спряна. Светът на човека се разширява и съвсем скоро ще обхва­не всички кътчета на планетата. Със сигурност го знаете.

Мамакона Кай Пача се поизправи и присви очи.

- Смееш да идваш тук и да ни поучаваш за раз­ширяването на света на хората. Именно тяхната сла­бост е в основата на злата сила на Куба на инките. Единствено Девиците на слънцето могат да защитят света от ужасното му влияние. Владетелят Пачакути, най-мъдрият от всички, промени съдбата на Девици­те на слънцето. По негова заповед нашето време като грижовници и лечителки свърши. По негова заповед усъвършенствахме силите си, за да се превърнем във воини и закрилници.

- Когато е бил унищожен Златният жезъл - каза Уилсън.

Мамакона Кай Пача кимна.

- Тогава цялото равновесие било изгубено. В началото Манко Капак носел Златния жезъл. Мама Окло, жена му, носела Куба на инките. Под бдител­ния взор на бога слънце Инти двамата имали неес­тествено влияние и разширили империята на инките със зашеметяваща скорост. Но Инти бил арогантен и ликувал от успеха на избрания си народ за ужас на другите богове.

- Инките станали твърде силни - продължи жри­цата на Долния свят. - Онзи, който държал Златния жезъл на Инти, имал влияние върху всички наоко­ло. Манко Капак се провъзгласил за жив бог и запо­чнал да решава кои богове следва да бъдат почита­ни и кои не.

- Малко след основаването на Куско - продължи жрицата на Горния свят - богинята луна Конирая измамила Инти. С голямо коварство тя затулила слънцето и закрилата на Инти за момент била изгу­бена. По време на унищожителното земетресение, което последвало, Златният жезъл на Манко Капак бил унищожен. Пача Камак, създателят на земята, отприщил огнена река от разтопена скала, която унищожила половината Куско и завлякла Златния жезъл обратно в центъра на земята. Когато лъчи­те на Инти отново осветили земите на инките, той разбрал, че жезълът е изчезнал и Манко Капак изгу­бил начина си да контролира другите. В яростта си Инти проклел другите богове и отдал голяма част от силата си на Куба на инките в опит да го пре­върне в Империум, център на цялата власт, като по този начин осигури разширяването на империята на Манко Капак. Но Инти подценил ефекта от гнева си и чрез създаването на този център той неочаквано отворил път за мъртвите.

- Кубът на инките станал вместилище на зло - каза жрицата на Долния свят. - Инти не взел пред­вид неземната сила на златото, факта, че хората го почитат над всичко друго - и проклятието му се променило така, че се появила връзка, за която не бил помислил.

- И всичко това заради естеството на златото - каза жрицата на Горния свят.

- Проклятието на Инти паднало върху най-мощните сили, известни на човека. От зората на време­то златото винаги е било най-ценното нещо на тази земя. Хората го добивали в планините и реките без мисъл за последствията. Преровили целия свят, за да се доберат до него. Убивали заради него, много често в името на Бог, само за да се сдобият с малко злато. Най-големите цивилизации на света се изди­гали върху златото - колкото повече имали, толкова по-голямо било влиянието им върху другите хора. Те дори не го осъзнават, но онзи, който контролира мно­го злато, контролира и мислите на другите.

- Инти хвърлил проклятието си върху един вече могъщ предмет. В опита си да върне силата на Манко Капак той неволно прекъснал женската връзка с Куба на инките и на нейно място се отворил портал към мъртвите.

- Затова Кубът на инките няма влияние върху умовете на жените.

- Той не контролира жените, както е правил няко­га Златният жезъл.

- Поради това Девиците на слънцето са закрил­ници на Куба на инките. Владетелят Пачакути бил почти погълнат от една от ужасните души, която на­селила и контролирала Куба. Последвала битка на воли, продължила трийсет дни и трийсет нощи. На­края Пачакути излязъл победител, но след сблъсъка останал цяла година на легло. Той използвал Куба да обедини империята на инките, но осъзнал, че с въз­растта волята му ще отслабне и Империумът ще по­еме контрол върху него. В мъдростта си Пачакути се отказал от облагите на Куба на инките, за да не бъде контролиран от него. Призовал Девиците на слън­цето да насочат женската си сила и познания към изолирането на Куба на всяка цена. По наша препо­ръка бил построен Вилкапампа с Храма на слънце­то, който да защитава и приютява Империума. След това Пачакути унищожил писмеността и всяко писа­но слово в огромната си империя. И в продължение на почти петстотин години ние пазим този ужасен предмет. До този момент.

- Кубът на инките черпи от душите на мъртви­те, озовали се между световете - каза Мамакона Кай Пача.

- Хора, които са били убити.

- Хора, извършили ужасни престъпления.

- Хора, отнели живота си.

- Сега техните мръсни души са енергийният из­точник на Куба на инките - завърши Мамакона Кай Пача. - И тяхната сила нараства. Душата с най-силната воля контролира Куба на инките. Всеки жив, който докосне Куба, ще бъде погълнат от душата в него, която след това действа чрез живия човек.

- Чия душа владее Куба сега? - попита Уилсън.

- Нямаме начин да общуваме с нея, можем само да наблюдаваме събитията, породени от ужасното влияние на Империума.

- Разпването в Куско едно от тези събития ли е?

- Да, Кубът на инките със сигурност е обладан от извратена душа. Десетките убийства в града през последните две седмици са резултат от нейното вли­яние, това е несъмнено.

- Знаете ли къде в момента се намира Кубът? - попита Уилсън.

- Няма как да следим местоположението му.

- Ако успея някак да стигна до него, той може ли да бъде преместен сигурно? - попита Уилсън.

- Как ще го намериш? - поинтересува се жрицата на Света, в който живеем.

- Имам начин за откриване на местоположението му - каза той.

- Не може да ти се позволи да пренесеш Куба. Само жена може да го направи. Докоснеш ли го, ще бъдеш погълнат от него.

- Това е най-лошият ни страх - каза жрицата на Долния свят. - С твоята сила и способност за изцеляване ще се превърнеш в опасен противник, ако Империумът те контролира.

- Ако тръгна да търся Куба сам, тогава рискът за вас е още по-голям - отвърна Уилсън. - Настоявам за подкрепата ви независимо от резервите ви.

Трите старици се спогледаха с изцъклените си бледи очи. Отново останаха неподвижни минути на­ред на танцуващата светлина на огньовете.

- Когато влезе тук, ти се съгласи, че всяко нещо си има цена - каза накрая Мамакона Кай Пача. Тя посочи над рамото на Уилсън към една от жените зад него. - Името на този воин е Чиело.

Тя беше олицетворение на добрата форма и здра­вето, както и всички други. Уилсън погледна към Акла, която беше най-близо до него и от изражение­то ѝ бе ясно, че не е сигурна какво ще последва.

- Чиело е девицата партньорка на Виване - про­дължи жрицата. - Ще преспиш с нея тази нощ и на сутринта ще поговорим. Едва тогава ще обмислим искането ти.

- Необходимо ли е това? - попита Уилсън, като се мъчеше да скрие изумлението си.

- Воинът Виване умря преди две нощи. Почув­ствахме как жизнената ѝ сила ни напуска - каза една от Мамаконите. - Виване със сигурност е отишла на Горния свят. Това е поредната тъжна загуба, дело на Куба на инките.

- Без своята партньорка Чиело вече не може да бъде Воин на слънцето. Сега ролята ѝ е да роди след­ващото поколение войници.

- Не можете да искате това от мен.

- Дължиш ѝ го - заяви жрицата на Горния свят. - Тя е сама заради теб.

- Чиело ще бъде твоя партньорка тази нощ - про­дължи жрицата на Долния свят. - Тя е готова и желае да го направи. В замяна ти ще ѝ дадеш семето си.

- Не мога да го направя - каза Уилсън.

- Ще говорим отново утре - заяви Мамакона Кай Пача. - Ще отидеш с Чиело и ще платиш дълга си към нея. Дойде време да поемеш отговорност за ро­лята, която изигра. Това е цената за постъпките ти.