Проклятието на инките

47.

Андите, Перу

Град-крепост Питкос

09:03 ч.

23 януари 1908 г.

Воините амазонки започнаха да изчезват през тес­ния процеп в скалата и да се спускат по стръмния склон. Акла и личната ѝ стража тръгнаха последни. Едва тогава Уилсън осъзна, че Чиело не е с тях.

Сонтане му подхвърли малка торба от зебло със сухи дажби и кратуна с вода. После му даде и черно наметало като онези, които носеха останалите.

- За да не се налага да те гледаме - подигравател­но рече тя.

Напуснаха Питкос и поеха в тръс през мъглата и проливния дъжд. Теренът беше коварен и хлъзгав, докато се спускаха в безброй долини и се изкачва­ха по безброй неравни хребети и високопланински проходи. След шест часа времето започна да се оп­равя и бяха принудени да спрат при руините на Фуюпатамарка, което според Акла означаваше „град на нивото на облаците“. Скриха се на билото и зачакаха сред покритите с мъх постройки на важния някога пост времето да се развали отново или да се стъмни. Слънцето се появи за кратко зад облаците и много от воините използваха възможността да проснат дрехи­те си да съхнат и да се измият в дълбоките правоъ­гълни басейни, пълни с изворна вода от планината. За огромна изненада на Уилсън стана доста топло и дори в един момент наоколо запърхаха пъстроцвет­ни пеперуди.

Потеглиха отново едва след като се стъмни. От Фуюпатамарка се спуснаха по стръмна пътека към открит път, минаващ през обширна равнина, коя­то, изглежда, е била някога дъно на плитко езеро. Звездите светеха ярко и те разчитаха на тъмните си наметала, за да останат незабелязани. След това се изкачиха по стръмен склон до следващия хребет и поредните обрасли руини на някогашен пост. Тук амазонките се разделиха на три групи и всяка тръгна в различна посока. Уилсън чу как Акла дава нареж­дания на другите командири, но не разбра думите ѝ.

Групата им вече се състоеше само от петнайсет воини и ускориха темпо, докато вървяха на югозапад през безбройни била. Акла никога не се отделяше на повече от няколко крачки от Уилсън, а Сонтане я следваше неотлъчно. Не разговаряха много; едва ко­гато минаха Саякмарка, Града на стръмното място, Акла спомена, че това било много важна тактическа позиция по Пътеката на инките.

- Горе някога е имало голяма крепост - каза тя. - Ако не държиш тази позиция, не можеш да минеш нито в едната, нито в другата посока.

Групата се движеше бързо и Уилсън се беше задъ­хал само от опитите да не изостава.

Малко преди зазоряване грижливо построената Пътека на инките се смени с кал и храсталаци. Под­държайки средно темпо, амазонките изкачиха V-образния проход, наречен от изследователя Раймонди Абра де Рункуракай, което означаваше Купчина руи­ни. Простите каменни постройки на върха навреме­то са били място за почивка за куриерите, пренася­щи съобщения и пратки по Пътеката на инките. На по-високите места в планината температурите бяха по-ниски и приближиха до нулата, докато пресичаха хребета и се спускаха по стръмния склон към поред­ната влажна долина. Разликата в температурата бе изумителна в зависимост от надморската височина. На всеки триста метра изкачване тя падаше с три градуса по Целзий.

Докато приближаваха река Пакамайо, тежките облаци отново покриха небето. Всичко подгизна, но това означаваше, че могат да се придвижват и през деня, без да се тревожат, че ще бъдат забелязани. Като се изкачваше в тръс по коварния склон, група­та стигна до най-високата точка по Пътеката на ин­ките, известна като Абра де Уармиуануска, Прохода на мъртвата жена - скалисто, пусто място, където не растеше нищо и леденият вятър и шибащият дъжд сякаш ги пронизваха. Уилсън бе минавал оттук и преди, когато пристигна в Мачу Пикчу преди близо осем години. Тогава проходът бе покрит със сняг с дебелина цял метър.

Като поддържаше постоянно темпо, той се израв­ни с Акла.

- Оттук ли минахте, след като прерязах Моста на кондора? - попита той.

Акла кимна.

Сонтане през цялото време беше на крачка зад тях, като тичаше със същия ритъм като партньорката си. От време на време буташе Уилсън по гърба, за да го засили.

Пътуването бе изтощително и Уилсън се старае­ше да възстановява тялото си всеки път, когато има­ше възможност. Повечето воини дъвчеха листа кока, докато се намираха на големи височини. Команди­рите непрекъснато им напомняха да не забравят за дажбите си суха храна - щеше да им е нужна всяка капка енергия, когато стигнат целта си.

След като мразовитият проход остана зад тях, те се спуснаха по голите склонове до открити пасища, преди да стигнат до прикритието на гората. Най- сетне се бяха махнали от вятъра и студа. Имаше някакво усещане за сигурност между дърветата. В продължение на повече от ден Уилсън и спътниците му бяха тичали с постоянно темпо през най-тежкия терен, който той беше виждал. Преходът беше сви­детелство за издръжливостта и силата на тези жени.

Накрая стигнаха висящ мост над бързеи в тесен скалист проход. Разпенената вода се носеше с грохот само на няколко стъпки под увисналите лиани и мос­тът се люлееше заплашително. Уилсън мина пръв и шеговито извика на Акла дали да среже лианите и да прати съоръжението в реката.

В отговор тя само го изгледа намръщено.

Често изтрещяваха гръмотевици. Акла намали темпото в дъжда, за да приближат Куско с падането на нощта. Когато теренът стана равен и гората свър­ши, изпратиха съгледвачи, които да се уверят, че пъ­тят пред тях е чист. Амазонките сякаш знаеха точно къде ще бъдат местните индианци и метисите.

- Железопътната линия е натам - каза Акла и по­сочи. - Ще тръгнем към Порой Пикчу, планината южно оттук. Там ще решим как да продължим към Куско.

- В полунощ трябва да съм на Пласа де Армас - каза Уилсън. - В центъра му има фонтан. Фонтанът на Писаро. Трябва да ме заведете навреме, за да раз­бера местоположението на Куба на инките.

Акла кимна.

- Ще те заведем.