Андите, Перу
„Хайръм Бингам експрес"
65 км северозападно от Куско
15:30 ч.
17 януари 2014 г.
Локомотивът пуфтеше бавно напред и се спускаше през гори и високи гранитни скали към река Урубамба. Във вагон-ресторанта искрящите сребърни прибори леко се изместиха върху бялата покривка, когато влакът направи поредния завой. Все още валеше силно и видимостта бе намаляла само до няколко десетки метра. Образувалите се от конденза капки бавно се стичаха по стъклото на прозореца.
Хелена беше наметнала суха кърпа на раменете си и пиеше втора чаша чай с кока. Когато с Чад се върнаха във влака, персоналът и останалите пътници проявиха доста голям интерес към тях. Екскурзията на двете в проливния дъжд им даваше повод да задават въпроси - последното, което желаеше Хелена. След видението с Уилсън в бараката тя искаше само да седи тихо и да размишлява какво се бе случило и защо. За да обезкуражи желаещите да говорят с нея, тя си сложи слушалките, но не пусна музика.
Чад се върна от тоалетната преоблечена в анцуг и туристическо яке. Беше станала вир вода от дъжда и щръкналата ѝ коса беше още влажна. Тя седна на мястото си точно когато Пабло се канеше да захапе един шоколадов еклер.
- Не бива да ядеш това - каза Чад.
Пабло погледна еклера, после нея.
- Защо?
Хелена неволно се заслуша.
Чад посочи шоколадовия сладкиш.
- Когато погледнеш еклера, виждаш удоволствие. А аз виждам болка. - Тя кимна. - Това са около триста калории, предимно захар, без хранителна стойност. Ще трябва да тренираш енергично трийсет минути, за да ги изгориш. - Тя отвори раницата си и извади голяма консерва риба тон в изворна вода. - А това е протеин. - Чад отвори консервата и от нея лъхна миризмата на риба. - Ако нещо е вкусно, като цяло е вредно. Не е зле да го запомниш.
Пабло поднесе еклера към устата си и отхапа голямо парче.
- Обичам еклери - каза той с пълна уста. - Любими са ми.
Хелена беше доволна, че е видяла отново лицето на Уилсън. Неволно се усмихна, когато си го спомни от видението си, седнал пред буйния огън по долни гащи, метнал мокрите си дрехи на гредите на тавана. Ама че интересна гледка представляваше. Целият епизод бе продължил двайсетина секунди, поне според преценката ѝ. Разговорът, който Уилсън водеше с хилавия мъж, изглеждаше разгорещен, ако се съди по изражението и жестикулирането му. За съжаление не можеше да чуе какво си казват. Хелена определено бе виждала някъде хилавия мъж и беше само въпрос на време да си спомни къде.
Според Пабло железопътната линия била построена в самото начало на миналия век. Във видението ѝ бараката беше съвсем нова. Съдейки по дрехите на Уилсън, консервите, навитите ръчно цигари и пушката „Спрингфийлд“, случката се развиваше преди доста време. Уилсън със сигурност отново бе пътувал в миналото. По външния му вид си личеше, че е видял и преживял много от последния път, когато бяха заедно. Струваше ѝ се странно очевидно, че е страдал, но не можеше да бъде сигурна в нищо отвъд това.
„Чудно ми е дали и аз му липсвам толкова, колкото той на мен“ - помисли си тя.
Кимна на себе си. Решението ѝ да дойде в Перу вече беше оправдано. Повечето хора биха се усъмнили в здравия си разум, ако получат виденията, които бяха изпълнили съзнанието ѝ в бараката, но Хелена не изпитваше подобни съмнения. Тя знаеше, че Уилсън не е обикновен човек и че връзката ѝ с него е един вид съдба.
Уилсън неведнъж ѝ бе казвал, че цялото време съществува едновременно. Беше използвал термина „холографска вселена“, за да ѝ го обясни. „При формирането на космоса, милисекунда след Големия взрив, когато се появили всички неща, във вселената била изхвърлена паяжина от много мощни енергийни тръби, нареченикосмически струни. Именно тяхната енергия е ядрото на всяко измерение. Космическите струни позволяват съществуването на четвъртото измерение, а също и пътуването във времето.“
Между Хелена и Уилсън имаше връзка, която трудно можеше да се проумее. За щастие световете на двамата се бяха преплели отново въпреки очевидната бариера на времето. Тя беше свързана с него и за това трябваше да има някаква причина. Ако можеше да събере късчетата информация, сигурно щеше да започне да разбира защо е тук и каква е ролята ѝ. Със сигурност беше свързано с Мачу Пикчу и Храма на слънцето. Хелена отново си помисли за съня, който я бе накарал да дойде в Перу. Тя гледаше към някаква тъмна пещера под характерна кула, към необикновен триъгълен вход. Ярките слънчеви лъчи светеха в лицето ѝ и почти я заслепяваха. Присви очи само при мисълта за тях.
„Той отива в Мачу Пикчу.“ Сигурна беше. Бръкна в чантата, извади айпада си, плъзна пръст по екрана и въведе паролата си. Устройството оживя в наситени цветове и на екрана се появи Стоунхендж със зимното слънце на заден план - сноповете светлина преминаваха през изправените камъни. Без да обръща внимание на изображението, Хелена натисна иконата на библиотеката. Беше купила книгата „Изгубеният град на инките“, разказваща за откриването на Мачу Пикчу.
Когато корицата се появи на екрана, Хелена рязко си пое дъх. Гледаше снимка на мъжа, с когото пътуваше Уилсън. Хайръм Бингам, прочутият откривател на Мачу Пикчу!
Започна да се смее вътрешно. „Не мога да повярвам!“ Погледна в почуда тавана.
Хайръм Бингам бе пътувал из Андите в началото на миналия век, което означаваше, че видението на Хелена се отнасяше за време преди около сто години. Намирането на Мачу Пикчу беше едно от най-големите археологически открития в началото на XX век. Загледана в образа на Хайръм Бингам на екрана, Хелена се изпълни с дълбоката увереност, че Уилсън е бил с него.
Внезапно в периферното ѝ зрение се появи нечий и ръст.
- Това е снимка на Хайръм Бингам - обяви глас с приятен акцент на образован човек. - Дори са кръстили влака на него.
Хелена вдигна очи и видя внушителен мъж, застанал до масата ѝ. Беше в средата на петдесетте, очевидно богат, ако можеше да се съди по костюма му, с добре поддържани нокти и доста голяма обиколка на кръста. Посивяващата му коса бе пригладена назад с гел, зъбите му бяха прави и бели. Черният костюм бе на тънки кремави райета. Кремавата вратовръзка го допълваше идеално. Хелена бе забелязала мъжа по-рано с кокаиновата група в предната част на вагона. Той очевидно беше най-важният от тях, защото щом заговореше, останалите сякаш поглъщаха всяка негова дума.
Хелена посочи слушалките си и се престори, че не може да го чуе заради музиката.
- Хайръм Бингам е бил първият бял човек, открил Мачу Пикчу - продължи господинът, сякаш знаеше, че тя го чува. - Но нещата са по-сложни...
Чад стана от мястото си да отведе неканения гост, но той спокойно ѝ даде знак да спре, за да може да завърши.
- Ще видите, че други хора са откривали Мачу Пикчу преди него. Но никой не им го е признавал, защото са били метиси. Испанците и индианците също са хора, не мислите ли?
Хелена се принуди да се усмихне любезно.
- Името ми е дон Ерависто, сеньорита. Тук съм с бизнес партньорите си. - Той погледна към предната част на вагона и щракна с пръсти. Пиенето и смехът спряха моментално. - Боя се, че вдигнахме твърде много шум и това ви разстрои. Бих искал да ви компенсирам.
- Не е необходимо - намеси се Чад. - А сега, ако обичате.
Дон Ерависто погледна Хелена.
- Вашият бодигард е учтива жена, но лесно се познава. Ако погледнете моята група, трудно бихте познали кой от тях е телохранителят ми. Може да е някой от мъжете или някоя от приятелките им.
- Приличат ми повече на техни дъщери - отвърна Чад.
Дон Ерависто се усмихна и плесна с ръце, преструвайки се на развеселен.
- Достатъчно празни приказки. - Той отново погледна Хелена и изражението му стана сериозно.
- Забелязах, че посетихте бараката. Знаехте ли, че Хайръм Бингам е прекарал дъждовна нощ в онази постройка?
Хелена направи всичко по силите си да скрие изненадата си.
- Мога да ви разкажа за събития от пътуването му, които няма да намерите в тази книга. Онази стара съборетина има интересна история.
Хелена бавно свали слушалките си.
- Привлякохте вниманието ми, сеньор.
Дон Ерависто постави длан на покривката.
- Може ли да седна?
- Заповядайте - след кратко колебание отвърна Хелена. Инстинктът ѝ казваше да бъде нащрек, но изпитваше повече любопитство, отколкото тревога. Бараката край линията със сигурност беше важна и може би този дон Ерависто щеше да ѝ обясни защо.
Чад се дръпна с неохота и изгледа пътниците в предната част на вагона, които пък не сваляха очи от нея.
- Историята на онази постройка е много мрачна - каза дон Ерависто, докато разкопчаваше копчето на сакото си и настаняваше тежкото си туловище на стола. - Имаме много за обсъждане.
Той щракна с пръсти и един сервитьор се втурна по пътеката, сякаш животът му зависеше от това.
- За мен джин с тоник. И малко кашу - каза дон Ерависто и погледна към Хелена. - Да, разбира се... ще имате нужда от още един чай с кока. Не се безпокоите, сеньорита, главоболието ви скоро ще мине. Най-сетне се спускаме в Свещената долина. С намаляването на височината ще намалее и пулсирането в слепоочията ви.