14.


Андите, Перу

„Хайръм Бингам експрес"

65 км северозападно от Куско

15:30 ч.

17 януари 2014 г.


Локомотивът пуфтеше бавно напред и се спус­каше през гори и високи гранитни скали към река Урубамба. Във вагон-ресторанта искрящите сре­бърни прибори леко се изместиха върху бялата покривка, когато влакът направи поредния завой. Все още валеше силно и видимостта бе намаляла само до няколко десетки метра. Образувалите се от конденза капки бавно се стичаха по стъклото на прозореца.

Хелена беше наметнала суха кърпа на раменете си и пиеше втора чаша чай с кока. Когато с Чад се върнаха във влака, персоналът и останалите пътни­ци проявиха доста голям интерес към тях. Екскур­зията на двете в проливния дъжд им даваше повод да задават въпроси - последното, което желаеше Хелена. След видението с Уилсън в бараката тя ис­каше само да седи тихо и да размишлява какво се бе случило и защо. За да обезкуражи желаещите да говорят с нея, тя си сложи слушалките, но не пусна музика.

Чад се върна от тоалетната преоблечена в анцуг и туристическо яке. Беше станала вир вода от дъжда и щръкналата ѝ коса беше още влажна. Тя седна на мястото си точно когато Пабло се канеше да захапе един шоколадов еклер.

- Не бива да ядеш това - каза Чад.

Пабло погледна еклера, после нея.

- Защо?

Хелена неволно се заслуша.

Чад посочи шоколадовия сладкиш.

- Когато погледнеш еклера, виждаш удоволст­вие. А аз виждам болка. - Тя кимна. - Това са около триста калории, предимно захар, без хранителна стойност. Ще трябва да тренираш енергично трийсет минути, за да ги изгориш. - Тя отвори раницата си и извади голяма консерва риба тон в изворна вода. - А това е протеин. - Чад отвори консервата и от нея лъхна миризмата на риба. - Ако нещо е вкусно, като цяло е вредно. Не е зле да го запомниш.

Пабло поднесе еклера към устата си и отхапа го­лямо парче.

- Обичам еклери - каза той с пълна уста. - Люби­ми са ми.

Хелена беше доволна, че е видяла отново ли­цето на Уилсън. Неволно се усмихна, когато си го спомни от видението си, седнал пред буйния огън по долни гащи, метнал мокрите си дрехи на гре­дите на тавана. Ама че интересна гледка предста­вляваше. Целият епизод бе продължил двайсетина секунди, поне според преценката ѝ. Разговорът, който Уилсън водеше с хилавия мъж, изглеждаше разгорещен, ако се съди по изражението и жестикулирането му. За съжаление не можеше да чуе какво си казват. Хелена определено бе виждала някъде хилавия мъж и беше само въпрос на време да си спомни къде.

Според Пабло железопътната линия била по­строена в самото начало на миналия век. Във ви­дението ѝ бараката беше съвсем нова. Съдейки по дрехите на Уилсън, консервите, навитите ръчно ци­гари и пушката „Спрингфийлд“, случката се разви­ваше преди доста време. Уилсън със сигурност от­ново бе пътувал в миналото. По външния му вид си личеше, че е видял и преживял много от последния път, когато бяха заедно. Струваше ѝ се странно оче­видно, че е страдал, но не можеше да бъде сигурна в нищо отвъд това.

„Чудно ми е дали и аз му липсвам толкова, колкото той на мен“ - помисли си тя.

Кимна на себе си. Решението ѝ да дойде в Перу вече беше оправдано. Повечето хора биха се усъмни­ли в здравия си разум, ако получат виденията, които бяха изпълнили съзнанието ѝ в бараката, но Хелена не изпитваше подобни съмнения. Тя знаеше, че Уил­сън не е обикновен човек и че връзката ѝ с него е един вид съдба.

Уилсън неведнъж ѝ бе казвал, че цялото време съществува едновременно. Беше използвал терми­на „холографска вселена“, за да ѝ го обясни. „При формирането на космоса, милисекунда след Големия взрив, когато се появили всички неща, във вселената била изхвърлена паяжина от много мощни енергийни тръби, нареченикосмически струни. Именно тяхната енергия е ядрото на всяко измерение. Космическите струни позволяват съществуването на четвъртото из­мерение, а също и пътуването във времето.“

Между Хелена и Уилсън имаше връзка, която трудно можеше да се проумее. За щастие световете на двамата се бяха преплели отново въпреки очевид­ната бариера на времето. Тя беше свързана с него и за това трябваше да има някаква причина. Ако можеше да събере късчетата информация, сигурно щеше да започне да разбира защо е тук и каква е ролята ѝ. Със сигурност беше свързано с Мачу Пикчу и Храма на слънцето. Хелена отново си помисли за съня, който я бе накарал да дойде в Перу. Тя гледаше към някаква тъмна пещера под характерна кула, към необикновен триъгълен вход. Ярките слънчеви лъчи светеха в ли­цето ѝ и почти я заслепяваха. Присви очи само при мисълта за тях.

„Той отива в Мачу Пикчу.“ Сигурна беше. Бръкна в чантата, извади айпада си, плъзна пръст по екрана и въведе паролата си. Устройството оживя в наси­тени цветове и на екрана се появи Стоунхендж със зимното слънце на заден план - сноповете светлина преминаваха през изправените камъни. Без да об­ръща внимание на изображението, Хелена натисна иконата на библиотеката. Беше купила книгата „Из­губеният град на инките“, разказваща за откриването на Мачу Пикчу.

Когато корицата се появи на екрана, Хелена рязко си пое дъх. Гледаше снимка на мъжа, с когото пъту­ваше Уилсън. Хайръм Бингам, прочутият откривател на Мачу Пикчу!

Започна да се смее вътрешно. „Не мога да повяр­вам!“ Погледна в почуда тавана.

Хайръм Бингам бе пътувал из Андите в началото на миналия век, което означаваше, че видението на Хелена се отнасяше за време преди около сто годи­ни. Намирането на Мачу Пикчу беше едно от най-големите археологически открития в началото на XX век. Загледана в образа на Хайръм Бингам на екрана, Хелена се изпълни с дълбоката увереност, че Уилсън е бил с него.

Внезапно в периферното ѝ зрение се появи нечий и ръст.

- Това е снимка на Хайръм Бингам - обяви глас с приятен акцент на образован човек. - Дори са кръс­тили влака на него.

Хелена вдигна очи и видя внушителен мъж, заста­нал до масата ѝ. Беше в средата на петдесетте, очевидно богат, ако можеше да се съди по костюма му, с добре поддържани нокти и доста голяма обиколка на кръста. Посивяващата му коса бе пригладена назад с гел, зъбите му бяха прави и бели. Черният костюм бе на тънки кремави райета. Кремавата вратовръзка го допълваше идеално. Хелена бе забелязала мъжа по-рано с кокаиновата група в предната част на ва­гона. Той очевидно беше най-важният от тях, защото щом заговореше, останалите сякаш поглъщаха всяка негова дума.

Хелена посочи слушалките си и се престори, че не може да го чуе заради музиката.

- Хайръм Бингам е бил първият бял човек, открил Мачу Пикчу - продължи господинът, сякаш знаеше, че тя го чува. - Но нещата са по-сложни...

Чад стана от мястото си да отведе неканения гост, но той спокойно ѝ даде знак да спре, за да може да завърши.

- Ще видите, че други хора са откривали Мачу Пикчу преди него. Но никой не им го е признавал, за­щото са били метиси. Испанците и индианците също са хора, не мислите ли?

Хелена се принуди да се усмихне любезно.

- Името ми е дон Ерависто, сеньорита. Тук съм с бизнес партньорите си. - Той погледна към предната част на вагона и щракна с пръсти. Пиенето и смехът спряха моментално. - Боя се, че вдигнахме твърде много шум и това ви разстрои. Бих искал да ви ком­пенсирам.

- Не е необходимо - намеси се Чад. - А сега, ако обичате.

Дон Ерависто погледна Хелена.

- Вашият бодигард е учтива жена, но лесно се познава. Ако погледнете моята група, трудно бихте познали кой от тях е телохранителят ми. Може да е някой от мъжете или някоя от приятелките им.

- Приличат ми повече на техни дъщери - отвърна Чад.

Дон Ерависто се усмихна и плесна с ръце, прес­трувайки се на развеселен.

- Достатъчно празни приказки. - Той отново погледна Хелена и изражението му стана сериозно.

- Забелязах, че посетихте бараката. Знаехте ли, че Хайръм Бингам е прекарал дъждовна нощ в онази постройка?

Хелена направи всичко по силите си да скрие из­ненадата си.

- Мога да ви разкажа за събития от пътуването му, които няма да намерите в тази книга. Онази стара съборетина има интересна история.

Хелена бавно свали слушалките си.

- Привлякохте вниманието ми, сеньор.

Дон Ерависто постави длан на покривката.

- Може ли да седна?

- Заповядайте - след кратко колебание отвърна Хелена. Инстинктът ѝ казваше да бъде нащрек, но изпитваше повече любопитство, отколкото трево­га. Бараката край линията със сигурност беше важна и може би този дон Ерависто щеше да ѝ обясни защо.

Чад се дръпна с неохота и изгледа пътниците в предната част на вагона, които пък не сваляха очи от нея.

- Историята на онази постройка е много мрачна - каза дон Ерависто, докато разкопчаваше копчето на сакото си и настаняваше тежкото си туловище на стола. - Имаме много за обсъждане.

Той щракна с пръсти и един сервитьор се втурна по пътеката, сякаш животът му зависеше от това.

- За мен джин с тоник. И малко кашу - каза дон Ерависто и погледна към Хелена. - Да, разбира се... ще имате нужда от още един чай с кока. Не се без­покоите, сеньорита, главоболието ви скоро ще мине. Най-сетне се спускаме в Свещената долина. С нама­ляването на височината ще намалее и пулсирането в слепоочията ви.

Загрузка...