Проклятието на инките

8.

Андите, Перу

„Хайръм Бингам експрес“

30 км северозападно от Куско

09:57 ч.

17 януари 2014 г.

В един идеален свят Хелена щеше да стигне с хеликоптер направо до Мачу Пикчу. За съжаление древните руини на инките бяха включени в списъка на световното културно наследство и полетите в ра­йона бяха абсолютно забранени. Това означаваше, че най-бързият начин да стигне дотам беше с влака от Куско. Щеше да потегли с кола по коварните планин­ски пътища, ако мислеше, че така ще стигне по-бър­зо, но ѝ бяха казали, че начинанието ще ѝ отнеме два пъти повече време. Ето защо тя седеше в пищния, ся­каш взет от „Ориент експрес“ вагон-ресторант, който бавно се тътреше към Андите.

В разписанието на луксозния ресторант пише­ше, че сутрешният чай се поднася в 10, в 11:30 се предлагат коктейли, а обядът е в 13 ч. Влакът раз­виваше максимална скорост от четиресет киломе­тра в час на правите участъци, което според Хелена беше твърде бавно. На всичкото отгоре я мъчеше ужасно главоболие. Трябваше да положи огромни усилия да остане позитивна, докато от масата зад нея се долавяше аромат на кроасани с масло. От миризмата ѝ призляваше. Тя се обърна към прозо­реца и се опита да се потопи изцяло в прекрасния свят отвън.

Беше минала повече от година, откакто Уилсън бе изчезнал от живота ѝ, оставяйки я в истинско чисти­лище. Нямаше съмнение, че е самотна. Казваше на всички около себе си как се чувства, но криеше ис­тинската причина за мъката си. Никой нямаше да ѝ повярва, че е срещнала пътешественик във времето - никой не би повярвал на нещо толкова нелепо. Но беше станало точно това. За щастие беше спряла да се опитва да каже истината и в резултат животът ѝ бе станал по-лесен. Когато си имаш работа с толкова смахнато нещо, беше по-добре да излъжеш, отколко­то да се мъчиш да обясняваш неща, които никой не би могъл да разбере.

Срещата с Уилсън Даулинг беше най-доброто и в същото време най-лошото, което ѝ се бе случвало, но предимно най-лошото.

Тя разкопча джоба на туристическото си яке и извади повредената египетска монета, която ѝ беше дал Уилсън. Монетата би трябвало да представлява връзка между миналото и бъдещето. Гневно я сти­сна между пръстите си. Нима ѝ беше писано да из­живее остатъка от дните си в чудене дали някога ще го види отново? Уилсън бе дошъл в нейния свят преди малко повече от година, бе изпълнил мисия­та си и я бе изоставил подобно на турист, зарязал лятна романтична връзка. Каза, че пътува през вре­мето, колкото и шантава да изглеждаше подобна концепция. И все пак Хелена знаеше, че казва ис­тината - беше станала свидетел на действия, които не можеха да се обяснят по друг начин. Уилсън Дау­линг владееше сили, които биха били невъзможни без огромно познание от бъдещето. Със сигурност беше Надзирателят, какъвто твърдеше, че е. Хелена не се съмняваше в това.

Гледаше навън през прозореца и мислено подка­няше влака да се движи по-бързо. Хелена определе­но беше красива жена и този факт не беше останал незабелязан от пътниците и обслужващия персонал на влака. Стойката ѝ бе отлична, симетричното лице и съвършената ѝ кожа привличаха погледите на мно­зина, както правеше и атлетичното ѝ тяло. Тя свали бейзболната си шапка, махна ластика на опашката и остави косата си да падне свободно. Гъстата ѝ, дълга до раменете руса грива накара пътниците във вагон-ресторанта да я зяпнат, но Хелена не им обърна вни­мание. От дете беше свикнала да я гледат както мъже, така и жени. Но те бяха привлечени не просто от кра­сотата ѝ - Хелена имаше здравословно присъствие - качество, което много трудно можеше да се опише с думи. Това беше коефициентът на жизнената сила на човек, очевиден у онези, при които е силен, както и у онези, при които е много слаб. Когато хората я зя­паха, те неизменно долавяха и него и колкото повече я гледаха, толкова повече им се искаше да я гледат.

Едно беше сигурно - нервите на Хелена Каприарти бяха опънати до скъсване и външният ѝ вид с нищо не показваше бушуващите в нея емоции, кои­то можеха да изригнат всеки момент със страшни последици. Никой във влака не знаеше на какво е способна, а и не би могъл да разбере само с гледане. Тя беше жена, тръгнала на своя мисия и нямаше да позволи на нищо и никого да ѝ попречи да намери връзката, която търсеше.

Разтри слепоочия, за да намали главоболието, сложи си отново шапката и отпи глътка от димящия чай с кока пред нея. Пабло беше казал, че местната напитка, съдържаща листа от истинска кока, би тряб­вало да отслаби ефектите от височинната болест.

Пабло Ескатор седеше от другата страна на пъте­ката. Всеки, който пътуваше до Мачу Пикчу с про­чутия „Хайръм Бингам експрес“, получаваше водач, стига да отседне най-малко за две нощи в петзвездния хотел „Мачу Пикчу“, кацнал високо на планин­ския връх в непосредствена близост до древния град на инките.

Срещу Пабло седеше бодигардът на Хелена Чад Чадуик, смятана за един от най-добрите в бранша си. Бащата на Хелена, Лорънс, бе настоял да вземе със себе си телохранител, ако иска да ходи в Южна Аме­рика - а той винаги настояваше, докато не стане него­вото. Хелена беше единственото му дете и богатият бизнесмен възнамеряваше да използва значителното си влияние и власт, за да я защитава, пък било то и против желанието ѝ. Това бе единственото му усло­вие за пътуването - и като награда ѝ бе позволил да използва частния му самолет, така че на Хелена не ѝ остана друго, освен да се съгласи.

Чад Чадуик беше на трийсет и три, бивш седмобоец от олимпийския отбор на Съединените щати. Тя бе фаворитка за златния медал на игрите в Пекин през 2008 г., но дребна травма в гърба бе прекъснала тренировките ѝ по мятане на копие, което беше най-добрата ѝ дисциплина. Накрая беше принудена да се откаже от участието в игрите. Чад беше стройна и мускулеста, с масивни прасци и огромни рамене. Вече професионален бодигард, тя представляваше внушителна фигура, висока метър и осемдесет, с бледа кожа и изрусена щръкнала коса. Изражението ѝ бе каменно и постоянно намръщената ѝ физионо­мия с нищо не смекчаваше външния ѝ вид. Подобно на всички добри телохранители, Чад не изпускаше никого от поглед и през цялото време беше нащрек. Винаги носеше добре скрито оръжие, а в раницата ѝ имаше допълнителни муниции, комплект за оказване на първа помощ, маломощна зашеметяваща граната и голямо количество консерви с риба тон в изворна вода - ядеше по 200 грама на всеки три часа, с точ­ност до минутата.

- Трябва да поддържам метаболизма си постоя­нен - беше обяснила на Хелена. - Рибата тон е чист протеин. Поддържа мускулната ми маса и не позво­лява натрупване на мазнини.

Пабло, от друга страна, изглеждаше много мил човек. Хелена предполагаше, че е в края на четиресетте, със смесена испанска и места южноамерикан­ска кръв, вероятно потомък на инки. На испански хората от смесен произход се наричаха mestizos (Метиси (исп.) - Б. пр.). Лицето му беше плоско, с характерна тъмна кожа. В сравнение с Чад беше много дребен, малко над ме­тър и шейсет и пет. Друг признак за произхода му бе, че открито заемаше страна, щом стане въпрос за испанското завоевание начело с конкистадора Фран­сиско Писаро през 1532 г.

- Нашествениците дошли в Южна Америка с единствената цел да намерят злато - разпалено заяви той. - И Писаро най-безмилостно убил добрия вла­детел Атауалпа, макар че откупът за него бил вече платен. Конкистадорите са били мръсни свине!

Хелена намери коментара му за забавен, имайки предвид, че самият Пабло беше наполовина испанец. Даде си сметка, че Франсиско Писаро не е особено харесван в Перу въпреки факта, че е основател на Лима и е донесъл християнството в Южна Амери­ка. Съдейки по кръста на врата на Пабло, той беше ревностен католик като повечето си сънародници, но въпреки това мразеше Писаро с цялото си същество.

Луксозният влак беше кръстен на покойния Хайръм Бингам, учения от Йейл, открил цитаделата Мачу Пикчу в началото на миналия век. Хелена има­ше книга за него в електронния четец в чантата си и смяташе да я прочете. Американският изследова­тел живял благословен живот, пълен с много успехи. След епохалното си откритие в Перу Бингам станал губернатор на Кънектикът и дългогодишен сенатор. Говореше се, че именно той вдъхновил Стивън Спилбърг да създаде поредицата си за Индиана Джоунс.

Облицовката на влака бе в кралско синьо, докато столовете, кушетките и завесите бяха от бежов ве­лур. Влакът се теглеше от един-единствен дизелов локомотив и имаше само три вагона - вагон-ресто­рант, салон и наблюдателен вагон отзад. Пътници­те можеха да стоят на откритата площадка и да се наслаждават на извисяващите се върхове на Андите, докато влакът се спускаше от високото плато на Кус­ко към речната долина.

Група от двайсетина души, неколцина по-възраст­ни мъже и още толкова млади жени се бе натъпкала в последния вагон, танцуваха и припяваха страстно на бързата мелодия на китарист и енергичен бонго барабанист, които свиреха испанска версия на парче на „Джаксън Файв“.

Хелена реши, че музиката едва ли може да е по-лоша.

Пътуването от Куско до подножието на Мачу Пикчу обикновено продължаваше пет часа, но има­ше съобщения за силни дъждове и наводнения по-нататък в долината. Пабло им беше казал, че пътува­нето може да продължи и осем часа, ако времето не се оправи.

Макар че беше все още утрин, небето бе започна­ло да потъмнява. Дъждовни капки забарабаниха по прозорците на вагон-ресторанта и Хелена инстинктивно притисна пръсти в стъклото, когато лекият дъжд премина в тежък порой.

- Май ще видим сериозна буря - каза Пабло, загле­дан навън. - Дъждът идва от запад, което не е добре.

- Има ли опасност от наводнение? - попита Чад.

- Няма от какво да се безпокоите - отвърна Па­бло. - Във влака пътуватмноговажни хора.Muy importante!Ще се погрижим за всичко необходимо.

През следващите двайсет минути пороят се заси­ли и небето се смрачи още повече. Влакът мина през поредната тясна клисура, пресичаща склона, която вече беше пълна с вода от двете страни на релсите.

Отзад музиката и танците продължаваха с пълна сила. Отвесната стена от червен гранит от едната страна беше изложена на вятъра и дъжда, водата се спускаше като водопад към дъното. Лесно можеше да се види как продължителните валежи бързо могат да наводнят долините на Андите.

И тогава зазвуча „Градско момиче“ на Били Джоел, но с испанска мелодия.

- Господи, само това не - прошепна Хелена.

Сложи си слушалките и усили айпода си, за да заглуши звука. „Джаксън Файв“ беше достатъчно зле, но никой не биваше да бъде измъчван и с Били Джоел.

Хелена бе дошла в Перу заради упорития сън, който сънуваше. Спохождаше я всеки път, щом зас­пи, вече близо две седмици - и всеки път беше един и същ. Тя стоеше пред Храма на слънцето в Мачу Пикчу. Лъчите на следобедното слънце нахлуваха косо през трапецовидните прозорци и я къпеха в светлината си. Основите на масивната гранитна по­стройка изглеждаха срязани под ъгъл от четиресет и пет градуса, което изглеждаше много странно. Не можеше да види ясно заради ярката светлина в очите си, но имаше чувството, че зад онзи триъгълен вход има нещо, което трябва да открие. Беше изучила по интернет древния храм на инките, но само разглеж­дането на фотографии не ѝ беше достатъчно. Сигурна бе, че в мрачната тъмнина определено има нещо, което трябва да види с очите си, и се осмеляваше да се надява, че е нещо вълшебно, което по някакъв на­чин ще я отведе отново при Уилсън Даулинг.

Главата я болеше, гърдите я стягаха; имаше чув­ството, че не ѝ достига въздух. Колкото и да вярваше, че това са просто симптоми на височинната болест, тя се тревожеше, че състоянието ѝ се дължи на стре­са, на който се подлага. Последната година от живо­та ѝ беше най-лошата, която помнеше. Знаеше, че е важно да бъде отпусната и позитивна, повтаряше си го безброй пъти, но дълбоко в себе си се боеше, че сънищата ѝ няма да я отведат никъде. Щеше да се окаже, че отново е тръгнала да гони вятъра и всичко, което прави, е само глупава загуба на време.