Проклятието на инките

30.

Андите, Перу

88 км северозападно от Куско

12:59 ч.

19 януари 1908 г.

Акла и Сонтане бяха клекнали зад едно паднало дърво на земеделските тераси до руините на Наблю­дателницата. На Акла ѝ идеше да изкрещи само при мисълта какво бяха открили воините ѝ, когато оти­доха да проверят Храма на слънцето. Най-лошите ѝ страхове се бяха сбъднали - за първи път от половин хилядолетие Кубът на инките бе свободен и злите му сили бяха отприщени. Това обясняваше много от не­щата, които бе видяла в Куско - разпването на Корсел Сантияна, гнева на тълпата, както и отвличането на сестра ѝ.

Осемстотин крачки по-надолу двамата бели мъже мързелуваха на слънцето, изтегнали се на един стър­чащ от джунглата камък, сякаш нямаха никакви гри­жи на този свят. Беше странно, че не вземат мерки да скрият местоположението си, но пък от тези странни мъже можеше да се очаква какво ли не.

От мястото си Акла и Сонтане имаха идеален из­глед към долината на изток, както и към обраслите руини на цитаделата зад тях. На север се извисяваше върхът Мачу Пикчу; на юг беше по-малкият Уайна Пикчу. Накъдето и да се обърнеше, Акла виждаше от­весни скали, спускащи се към река Урубамба далеч долу. Именно на това място Девиците на слънцето бдели на стража през двеста четиресет и петте го­дини, през които са обитавали Вилкапампа. Но това било далеч в миналото. Цитаделата, крепост, построе­на от Пачакути, за да пази Куба на инките, бе изоста­вена точно преди двеста и три години. По онова време заселниците метиси започнали да проникват все по-навътре и по-навътре в планините и се появили опасе­ния, че димът от зимните огньове ще издаде местопо­ложението на цитаделата. Така било взето решение да оставят джунглата да си възвърне планинското било. От деня, в който напуснаха Вилкапампа, Девиците на слънцето изпращаха най-добрите си воини тук два­найсет пъти годишно под закрилата на намаляващата луна, за да са сигурни, че всичко е така, както трябва да бъде. Градът бил приспан и светът на хората щял да остане в неведение за местоположението му, може би завинаги. Но ето че някой беше проникнал в гра­да - всичко, което защитаваха Девиците на слънцето, беше вече отнето. И извършителите на неочакваното нашествие с цялата си арогантност бяха издълбали имената си по каменните стъпала, обзети от глупава гордост от постижението си.

Ясно си личеше, че времето е оставило отпеча­тъка си върху Мачу Пикчу. От най-прекрасния град, построен някога от ръцете на инките с помощта на натрупаното познание на мъдри и учени хора, той бавно се превръщаше в джунгла. Храсталаци, дър­вета и бамбук растяха от богатата черна почва, пре­несена преди много време от долината и изсипана в безбройните земеделски тераси. Богатата на азот пръст бе като еликсир на живота за линеещата расти­телност на тази височина и градът бързо бе потънал в пищна зеленина, благодарение и на водата, изви­раща от недрата на планината. Корените на по-големите дървета бяха съборили стените дори на най-внушителните постройки като Залата на жриците, Храма на трите прозореца и Залата на орнаментите. В сегашния си вид цитаделата бе тъжна гледка, но такъв беше редът на нещата. Богът Слънце даряваше живота и го отнемаше. И все пак не вятърът, дъждът, земетресенията и пълзящите гори щяха да отнемат душата на цитаделата - а светът на хората. Дълбоко в себе си Акла знаеше, че изчезването на сестра ѝ със сигурност е свързано с ужасното положение, в което се намираха сега - и имената на двамата метиси вър­ху камъка на вътрешния храм го потвърждаваха не­двусмислено. Някой беше проникнал в града, докато Девиците на слънцето са били насочили вниманието си върху други неща. И сега всичко беше изгубено.

- Трябва да убием белите, докато имаме възмож­ността - каза Сонтане.

- Длъжни сме да научим всичко, което можем - отвърна Акла. - Онези долу не са хората, проник­нали в града. Но източникът на знанията им може да е от същото място. Това е нещо, което трябва да научим.

Сонтане погледна партньорката си в очите.

- Вече на два пъти имахме възможност да ги убием и двата пъти се провалихме. Само ми кажи, че сексуалните ти желания не са повлияли на решимостта ти. Ако късметът или невероятните им умения са онова, което ги е спасило, мога да го приема, но нищо друго.

От яростта мускулите на Акла се напрегнаха.

- Не изпитвам подобни желания - каза тя, като много внимаваше гневът ѝ да не проличи в думите ѝ. - Аз не съм сестра си. Няма да е лошо да го запом­ниш.

- Долових мислите ти, докато бяхме като една - каза Сонтане. - Както и другите.

- Уилсън Даулинг е великолепен екземпляр. Това е. И независимо дали ти харесва или не, той заслужава уважението ни. Измъкна ни се при Моста на кондора и показа милост, когато можеше да ни пра­ти смъртта в онези бързеи. Бъди спокойна, Сонтане. Знам ролята си. И ти трябва да знаеш своята. Аз ко­мандвам и ти ще изпълняваш заповедите ми.

Изневиделица един великолепен черен кондор с бели пера на шията прелетя ниско над главите им и се стрелна над дълбоката долина. Крилете му сякаш ръмжаха на въздуха, докато минаваше покрай тях. Двете жени воини внимателно наблюдаваха гигант­ската птица.

- Изглежда, че великият дух на планините Aпу е изпратил кондора да бди над нас - рече Акла.

- Това е добър знак - отвърна Сонтане. - Птицата е женска.

Акла кимна.

- Добър знак е. - Погледна надолу и видя, че Уилсън също гледа кондора. - Уилсън Даулинг знае местоположението на Вилкапампа. Ще го изчакаме тук, под закрилата на града. Ще изчакаме и ще гле­даме какво ще направи, след като пристигне. Когато разберем намеренията му, ще го пленим заедно със спътника му.

- Видя го как се движи - каза Сонтане. - И как оцеля, макар че беше улучен от отровната ти стрела. Той не е обикновен човек. Трябва да внимаваме да не ни надвие.

- Мъжът на име Уилсън има слабо място, от което можем да се възползваме.

- Не виждам никакво слабо място - отвърна Сон­тане.

- Слабото му място е спътникът му - каза Акла. - Хванем ли Хайръм Бингам, край със силата му. Този Уилсън направи какво ли не да го защити и да го дове­де тук. Предполагам, че такъв е дългът му. А когато е отслабен, Уилсън може да бъде заловен или убит.

Сонтане докосна ръката на Акла.

- Съжалявам, че се усъмних в чувствата ти. Сгре­ших.

Акла ѝ кимна.

- Всичко е простено. А сега иди да кажеш на дру­гите за плана ни и се подгответе. Внимавайте да не оставяте следи.

Докато Сонтане прескачаше падналото дърво и изчезваше в зеленината, Акла отново погледна ги­гантския черен кондор, който с лекота кръжеше ви­соко над разбеснелите се води на река Урубамба.

- Трябва да се прави избор днес - каза Акла, ся­каш говореше на голямата хищна птица. - Трябва да вярвам, че съдбата на света все още зависи от реше­нията, които ни предстои да вземем.