Проклятието на инките

46.

Куско, Перу

Църква „Ел Триунфо“

08:55 ч.

22 януари 1908 г.

Облечен в най-добрата си униформа, капитан Гонсалес вървеше по мокрите от дъжда улици към църквата „Ел Триунфо“. С всяка крачка, която го от­далечаваше от дома, сърцето му натежаваше все по­вече. Стиснал сребърния кръст под ризата си, той се замоли Исус да бди над семейството му, докато не ги прегърне отново живи и здрави. Отчаяно му се ис­каше да тръгне обратно, но знаеше, че единственият начин да защити любимите си хора бе като държи епископа надалеч.

Спомни си момента, когато сложи ръце на рамене­те на Рамиро и каза на редника да пази семейството му с цената на живота си. Погледна младежа в очите и видя там само невинност, от което се почувства по-добре. Но дали младият войник можеше да защити жена му и децата му, ако се наложи?

Един Бог знаеше.

Зави на последния ъгъл при Пласа де Армас и ос­тана шокиран от броя войници, които патрулираха из голямото открито пространство. На пръв поглед преброи поне петдесет души. Вратите на военния щаб, целият периметър на катедралата и църквите от двете страни на огромната базилика бяха подсилени с торби пясък, натрупани на височина четири стъп­ки. Докато приближаваше, Гонсалес си даде сметка, че не разпознава много от войниците - те сигурно бяха подкреплението, изпратено по негово искане от Лима.

Погледна внушителните стени на катедралата и с облекчение откри, че тялото на Корсел Сантияна най-сетне е свалено и вече няма да му се налага да гледа разлагащите се останки на някогашния си вой­ник. Разпъването бе причина нежеланото зло да се стовари върху града и дълбоко в сърцето си Гонсалес знаеше, че греховното време още не е отминало.

Като отдаваше чест на всеки войник, който по­глеждаше към него, Гонсалес изкачи стъпалата и мина през барикадата към църквата „Ел Триунфо“. Мъжете, които разпозна, изглеждаха раздърпани и уморени, сякаш също не бяха спали през последни­те няколко нощи. По израженията им бе очевидно, че се радват да го видят отново, но колкото и да му се искаше да спре и да им каже няколко окуража­ващи думи, Гонсалес не можа да намери сили да го направи. Вместо това продължи мълчаливо и със спокойна крачка през калдъръмената площадка към църквата.

Яките кедрови врати се пазеха от двама въоръже­ни войници. Щом видяха тъмносинята куртка и злат­ните копчета, стражите незабавно отвориха и пус­наха капитана да влезе вътре, без да забавя крачка. Гонсалес свали широкополата си шапка и я подаде на войника, който стоеше от другата страна, изтръс­ка дъждовните капки от куртката си и нагласи ман­шетите и панталоните си. Накрая прокара пръсти през косата си, за да я нагласи в някакво подобие на прическа.

В голямата зала не се чуваше нито звук.

Гонсалес тръгна направо към мраморния съд със светена вода, топна показалец в бистрата течност и се прекръсти, като се молеше наум семейството му да е в безопасност.

Заобиколи изваяния съд и краката му изведнъж омекнаха, докато влизаше в огромната зала на църк­вата. Почти всяка пейка бе заета от войници в уни­форми. За първи път през живота си Гонсалес не ос­тана поразен от великолепието на храма с неговите позлатени стени и огромен купол. Погледът му не потърси религиозните фрески или безбройните ар­тефакти, красящи стените и внушителната скиния. Оглеждаше се единствено за епископ Франсиско.

Чувстваше се беззащитен, докато вървеше на­пред - много добре знаеше, че хората му ще очакват от него да седне на първия ред до лейтенант Капос. Погледна часовника си, отиде до предната пейка и зае мястото си в последния момент. Отвън камбани­те на катедралата удариха веднъж, отбелязвайки зло­вещо отминалия час.

Не се чуваше нито звук и никой не помръдваше, за разлика от неделните литургии, когато в църква­та имаше и много деца. Накрая откъм преддверието започнаха да отекват самотни стъпки, които прибли­жаваха. Гонсалес много добре знаеше чии са. Пое дълбоко дъх и го задържа. Искаше да изглежда силен за момента, когато погледът на епископа неминуемо щеше да спре върху него.

Франсиско Санто Доминго, трийсет и третият епископ на Куско, се появи от сенките във велико­лепните си папски роби. Ръцете му бяха зад гърба, а раменете му бяха свити, сякаш носеше върху себе си бремето на целия свят. Колкото и да бе изненад­ващо, той не погледна към събралите се войници - вървеше, сякаш беше съвсем сам, погледът му не се откъсваше от пода на няколко крачки пред него. Гонсалес използва момента отново да си поеме тре­перливо дъх.

Епископът бе измършавял и блед като алабастър, сякаш нещо бе изсмукало живота от вените му, ос­тавяйки след себе си само кожа и кости. Никой от присъстващите в църквата не го беше виждал в тол­кова лошо състояние. Устните му бяха сухи и на­пукани, имаше черни кръгове около очите, сякаш е бил изритан в лицето от муле. Когато го погледна, Гонсалес остана шокиран, че може да се страхува от човек, който изглежда толкова стар, болен и жалък. Единствено ярките му свещенически роби и алената барета му придаваха някакъв вид.

Като се подпираше на перилото, епископ Фран­сиско изкачи с мъка трите застлани с пътека стъпала до платформата на олтара. Вниманието на всички бе насочено към него, докато поставяше немощните си ръце на масата на св. Петър и поглеждаше към събралите се. Зад епископа блестеше олтарът на „Ел Триунфо“, а над него бе Кръстът на Конкистата - високият пет стъпки дървен кръст, за който се твърдеше, че бил носен от конкистадорите, докато прегазвали всичко изпречило им се по пътя в Перу в началото на XVI век.

- Настъпили са мрачни времена - започна епис­коп Франсиско с глас, който едва достигаше до зад­ните редици. - Но Бог винаги гледа. - Той вдигна показалец към купола. На лицето му бе изписана тревога. - Не дойдох да се моля за вашата безопас­ност... или за тази на семействата ви... както го пра­вя в събота. - Той кимна. - Днес трябва да поемем нещата в свои ръце.

Епископ Франсиско изглеждаше апатичен и в гла­са му нямаше живец.

- Знаете ли защо избрах тази църква като място за срещата ни? Тя се нарича „Ел Триунфо“,триумфът. През 1536 г. това място било осветено от Франси­ско Писаро от Трухильо след чутовната му победа над коварния Манко Втори, водача на племената на инките. - Тонът на епископа се втвърди и гърбът му малко се поизправи. - С доброто си сърце Писаро поставил Сапа начело на инките след смъртта на владетеля им Атауалпа.

Почти всеки метис в църквата знаеше тъжната участ на Атауалпа. След като бил пленен през 1532 г., Писаро определил откуп. Три стаи, дълги двай­сет и две и широки седемнайсет стъпки, трябвало да бъдат напълнени със скъпоценни метали - чис­то злато и чисто сребро. И въпреки че откупът бил платен, Писаро наредил Атауалпа да бъде убит. Но това не била най-тъжната част от съдбата му - преди екзекуцията Писаро настоял Атауалпа да се отрече от боговете на инките и да приеме хрис­тиянството. Когато владетелят отказал, Писаро го принудил да гледа безпомощно в продължение на три дни как систематично избиват жените и децата му по най-ужасни и садистични начини - новороде­ните и бебетата били провесвани голи над огньове, докато не се опичали живи, децата били разкъсвани на парчета от изгладнели кучета, а жените били из­насилвани и разсичани с мечове. В очите на всеки инка мизерният край на Атауалпа посрамвал още повече онези с испанска кръв.

Тонът на епископ Франсиско изведнъж стана рязък.

- Писаро се опитал да работи с благородниците на инките, а бил зашлевен в лицето! Именно той, вели­кият водач на конкистадорите, избран лично от Бог, сложил Манко Втори като владетел след гибелта на Атауалпа. И въпреки оказаната му велика чест Ман­ко избягал в планините и събрал войска от двеста хиляди диваци. Осмелил се да обсади завладения от испанците Куско. Осмелил се да предизвика Църква­та Христова и Неговите последователи.

Зениците на епископа бяха станали черни като нощта.

- Цели десет месеца градът бил под обсада! - извика той. - Десет месеца! Но въпреки че всички шансове били против него, великият Писаро от Трухильо победил...и Всемогъщият Бог изиграл своята роля. - Епископ Франсиско се наведе над масата на св. Петър, сякаш възнамеряваше да скочи през десет­те стъпки до пода.- Той поразил езичниците с едра шарка! Поразил ги с болестта...и те измирали с хи­ляди! - От устата му запръска слюнка. - Оцелелите мръсни неверници получили суровия урок на твър­дата стомана. Разбирате ли? Онези, които се проти­вопоставят на Божията ръка, ще платят върховната цена! Всеки, който се осмелява да се противопоста­ви на Словото Христово, ще бъде сполетян от съща­та ужасна участ.

Задъхан, епископът се вкопчи толкова силно в ръба на масата, че кокалчетата му побеляха. Млъкна за момент, за да се овладее, отметна глава назад и се загледа в купола.

- Затова тази църква е наречена „Ел Триунфо“ - вече по-спокойно каза той. - В чест на онази велика победа.

Във вените на почти всички в църквата с изклю­чение на неколцина течеше инкска кръв. Те вътреш­но негодуваха срещу думите на епископа за невер­ниците, но никой нямаше куража да го признае точно сега.

Епископът ги погледна.

- Била е велика победа. Застъпниците на Господ се надигнали, когато имало най-голяма нужда от тях.

Погледът на епископ Франсиско потърси капитан Гонсалес в тълпата.

- И това време настъпи отново. Умират невинни... мнозина в леглата си... взети и убити от главорези, които бродят в мрака, за да пролеят кръвта на чис­тосърдечните и храбрите. Какво ще сторите, за да спрете това зло? - Очите му започнаха да се пълнят със сълзи. - Всички се страхуват и досега разчитаха само на вярата си да ги пази. Дойде време да дейст­вате от името Божие.

Гонсалес виждаше как кръвта тече на тласъци през подутите вени на голия врат на епископа. Ся­каш вътре в него живееше някакъв ужасен звяр.

- Този град отново е под обсада - с дълбок глас каза епископът. - Получих вест лично от Бог, че во­ини на злото наближават града в опит да подсилят своите. Единствената им мисъл е за убийства и наме­ренията им са ясни - те идват, за да изкоренят вяра­та ви в Бог. Отново мръсните потомци на предателя Манко възнамеряват да изколят невинните христия­ни от Куско. - Епископът замълча за момент, загле­дан някъде в далечината. - Злите воини ще дойдат от западните планини, от прохода. Въоръжени са с при­митивни оръжия, мечове и къси лъкове, но не бива да се подценяват. Ще ги разпознаете лесно... Тези воини сажени. Гнусни кучки от седмия кръг на Ада.

Църквата беше зловещо притихнала.

- Виждам съмнението в душите ви - каза еписко­път с глас като далечен тътен на гръмотевица. - Не се съмнявайте в думите ми или липсата на вяра у вас ще бъде платена с кръвта на онези, които обичате.

Капитан Гонсалес не смееше дори да мигне. На­сили се да гледа епископа, макар сърцето да му каз­ваше да си плюе на петите и никога да не се връща. Трябваше да пази семейството си и беше готов на всичко, за да е то в безопасност.

Епископ Франсиско го погледна.

- Ще защитите ли семейството си? - попита той.

Гърлото на Гонсалес беше пресъхнало.

- Ще направя всичко, което поискате - каза той.

- Трябва да убиете чужденеца на име Уилсън Даулинг. Той пътува с жените воини... към нас точно в този момент. Видях го. Убийте белия мъж и това ще бъде достатъчно, за да спасите семейството си от опасността.

Църквата бе изпълнена със студена мъртвешка тишина.

- Ще бъдете ли дясната ми ръка? - попита епис­копът.

- Ще бъда - отвърна Гонсалес.

- Хората ще защитят ли Куско от нашествениците?

- Ще браним града с живота си.

- Предстои обсада! - изкрещя епископът и вдигна очи към купола. - Сам Господ ви призовава! - Той посочи големия Кръст на Конкистата. - Дойде време още веднъж да браните своя Господ Бог. Вслушайте се в думите ми и защитавайте града с живота си!