Проклятието на инките

20.

Андите, Перу

75 км северозападно от Куско

17:13 ч.

17 януари 1908 г.

Времето сякаш забави хода си, докато Акла гледа­ше как четирите стрели летят право към целите си. Двамата бели мъже бяха по средата на Моста на кон­дора, на около четиресет крачки от тях. Едва когато стрелите полетяха, Акла можа да стане свидетел на истинската сила и сръчност на синеокия, който тича­ше с невероятен баланс по тесния и хлъзгав наклон на висящия мост. На рамото си носеше отпуснатото тяло на кльощавия, хванал леката му фигура за ръ­цете от едната страна и за десния крак от другата. Кльощавият беше мъртъв или в безсъзнание, съдей­ки по начина, по който се люшкаше главата му. Си­неокият се движеше толкова бързо, че не използваше парапетите. Разчиташе единствено на котешкото си равновесие, за да прекоси люлеещия се мост.

Акла и воините ѝ стояха една до друга на ръба на пропастта, със стрели на тетивите, но без да са опъ­нали лъковете, загледани в необикновеното зрелище. Нямаше време за изречени думи, но те бяха с един ум и си мислеха едно и също.

„Как може този мъж да се движи така бързо и с такава сила?“ Това бе проява на атлетични умения, каквито Девиците на слънцето никога не бяха виж­дали.

Четирите стрели се носеха през разбунения въз­дух към синеокия. Акла неволно трепна при ми­сълта за отровния връх, пронизващ тази съвършена плът. Идеята подобен човек да бъде убит изведнъж ѝ се стори ужасяваща. След като беше видяла на какво е способен, инстинктът ѝ бе да го пожелае за себе си - а ако това не беше възможно, за потом­ството си.

Докато четирите стрели наближаваха целта си, синеокият отново скочи напред. С противоречаща на здравия разум сила той стигна най-ниската точка и започна трудното изкачване от другата страна. Трите жени воини до Акла едновременно опънаха тетивите на лъковете си, но Акла не го стори. Знаеше, че поне една стрела ще улучи мишената. Беше се прицелила по-високо от останалите.

Три стрели полетяха надолу във влажния въздух - само на една длан разстояние от целта си - а стре­лата на Акла улучи синеокия отзад в лявото бедро, пронизвайки материята на тежките му водонепроницаеми панталони. Съдейки по реакцията му и начи­на, по който той посегна назад - като продължаваше да държи тялото на кльощавия с другата си ръка - стрелата бе пронизала и плътта му.

За негова чест синеокият продължи да се изкач­ва със сигурна стъпка по наклона от другата страна, но балансът му определено бе нарушен от отровата. Воините едновременно отпуснаха тетивите си и при­браха стрелите обратно в колчаните.

„Нека богът слънце Инти ви освободи“ - каза Акла с мисления си глас и очите на жените се затво­риха и отвориха - и те отново бяха отделени една от друга. Акла бе обучена да поддържа умствената връзка колкото се може по-кратко, защото онези с по-слабо влияние можеха да бъдат докарани до лу­дост, ако бъдат задържани заедно по-дълго от необ­ходимото. Чувството за загуба и мъка, което винаги съпътстваше разделянето на умовете, за момент я сграбчи и тя напрегна мускули, за да му се проти­вопостави.

- Изпитваш към синеокия слабост, каквато не бива да имаш - каза Сонтане.

- Той е наш враг, а ти го смяташ за прекрасен - добави Ореле.

- Но го повали моята стрела - остро рече Акла. - Не вашите! Знаете го. Не позволих на чувствата си да застанат на пътя ми.

От другата страна на моста синеокият рухна теж­ко на едно коляно. Пусна кльощавия да падне на зе­мята и се обърна да огледа раната, след което извади стрелата от плътта си.

- Той е опасен - отбеляза Илна. - Можем само да се надяваме, че няма и други като него. Силата и балансът му бяха невероятни.

Ореле кимна.

- И това, че продължи да диша толкова дълго след като беше улучен, потвърждава допълнително сила­та му.

- Трябва да занесем тялото му на Мамакона Хурин Пача - каза Илна. - За да проучи останките му.

Мисълта за безжизненото тяло на синеокия по­действа на Акла като удар в стомаха. Тя рязко си пое дъх и се изпълни с решимост.

- Хайде, да пресечем реката. Докато стигнем от­татък, със сигурност ще е мъртъв.

Метна лъка на рамо и стъпи на люлеещия се ви­сящ мост. Хванала се с двете ръце за перилата, тя погледна следите, оставени от синеокия. Крачките му бяха огромни. Акла вдигна очи към него и видя, че вече е рухнал на колене, хванал главата си с ръце - ясно си личеше, че крещи, но не можеше да чуе гласа му от рева на реката. Краят му вече бе близо.

Акла се съсредоточи да не изгуби опора на хлъз­гавата лиана. Бързо движещата се кафява вода не­посредствено под нея много я разсейваше, както и пръските, които летяха нагоре.

- В долината няма да влезе никой днес! - изкрещя тя към синеокия. - Не и днес! - Беше си свършила работата. - Отново ще бъдем посрещнати в селото ни като герои.

Четирите стигнаха средната точка на висящия мост и започнаха трудното изкачване по хлъзгавия склон от другата страна. С всяка крачка двамата бели на скалната площадка се разкриваха все по-ясно. Си­неокият беше паднал по гръб и едва се виждаше. Кльощавият не бе помръднал, откакто се бе озовал на земята. Акла погледна разпенените бързеи; в най-високата си точка разбеснялата се вода беше само на два човешки боя под петите ѝ. Беше невероятно и страховито да види силите на бога на водата Париакака в действие. Париакака бе господарят на дъж­довните бури и реките, роден като сокол, а по-късно превърнал се в човек. Сега, докато гледаше надолу към него, Акла виждаше как хищните му нокти за­махват нагоре от бързите води, мъчейки се да се до­берат и да повлекат със себе си всичко, имало глу­постта да ги доближи.

Погледна към синеокия и не изпита въодушевле­ние при мисълта за смъртта му. И изведнъж той се изправи! Това беше последното, което бе очаквала Акла. В ръката си той държеше блестящ сребърен нож, който с лекота преряза единия парапет и той от­летя от ръката на Акла. И четирите жени воини едва не полетяха надолу и трескаво се замъчиха да запа­зят равновесие, хванали се за другото въже.

Жените правеха всичко по силите си да останат на място, докато Акла реши дали да се втурнат напред, или да отстъпят. Тя знаеше, че не могат да използват лъковете си, защото със сигурност щяха да изгубят равновесие. Мостът се люлееше по-силно и дори само да стоят на него беше трудно.

Погледът на Акла отново срещна този на сине­окия, както преди, когато сякаш я беше избрал от тълпата на Пласа де Армас. Изражението му бе ре­шително, челюстите стиснати, очите му гледаха спо­койно.

„Как е възможно да е оцелял от отровата?“

Беше очевидно, че ще среже оставащия парапет. Неизбежно беше. Само едно замахване на блестящо­то острие и животът ѝ и животът на верните ѝ воини щеше да приключи след бурните кафяви води на ре­ката долу. Париакака щеше да има последната дума.