Проклятието на инките

56.

Куско, Перу

Булевард „Де Сол“

18:44 ч.

24 януари 1908 г.

Течението завлече Уилсън към дълбокото. Ръцете му бяха закопчани отзад и не можеше да се защити от безбройните свирепи удари по друг начин, освен да остави тялото си отпуснато, за да ги поглъща. Сблъс­ка се с поредното потопено нещо, което за момент го катапултира от кафявата тиня, но миг след това от­ново бе завлечен под повърхността. Не си беше поел дъх - не му се отвори възможност - и се боеше, че няма да може да оцелее още дълго в бързото течение. Беше се надявал то да стане по-бавно, но изглежда се случваше обратното - колкото по-нататък го отнася­ше водата, толкова по-силно ставаше течението.

Не можеше да отвори очите си в щипещата кал и се запита дали животът му ще приключи тук. Се­тивата му блокираха, когато се блъсна в поредния предмет. Беше чакал осем години да изпълни миси­ята си в Перу, а всичко се бе развило само за осем дни. Кубът на инките беше откраднат и лудостта бе завладяла света.

Поредица несвързани мисли премина през ума му, докато течението го въртеше и подхвърляше така, че вече дори не знаеше къде е горе и къде долу. Видя лицето на Хелена със спокойно и насърчително из­ражение. Беше го намерила, точно както бе обещала.

Хелена представляваше толкова много от нещата, на които Уилсън се възхищаваше най-силно у хората - вярност, кураж и убеденост, непреклонна убеденост. Ако умре сега, щеше да е щастлив да знае, че пъ­тищата им са се докоснали. Общата им съдба беше нещо, което не беше очаквал, постоянна сила, откак­то стана Надзирател - и той я ценеше над всичко.

Дробовете му започнаха да се свиват конвулсивно от недостига на кислород. Беше чел някъде, че уда­вянето било приятен начин да умреш, че спасените хора твърдели, че когато поемали вода вместо дъх, не изпитвали болка, а само някакво спокойствие, ся­каш се реят сред облаците. Болката започвала едва когато изкарат водата от дробовете им.

„Какво ли ще е да се удавиш в река от кал?“ - за­пита се Уилсън.

Помисли си за Хайръм Бингам с вечната цигара в устата му, за плашещо кльощавото му тяло, за начи­на, по който мрънкаше, когато не искаше да направи нещо.

Спомни си професор Оутър, гения, който бе про­менил церебралните му връзки, за да може да изцелява тялото си по команда, както и да задейства пъл­ния потенциал на силите си. Забавният дребен човек беше негов приятел и наставник.

Внезапно в мислите му нахлу образът на епис­коп Франсиско - аленият пламък в очите му, злата усмивка, изкривила лицето му, докато гледаше как го пребиват. Вътре в него бе обезумялата душа на Франсиско Писаро, испанския конкистадор, унищо­жил империята на инките.

Отново се блъсна в нещо, което за момент спря движението му напред в калната вода. Силното те­чение го дърпаше, опитваше се да разкъса дрехите и кожата му. Накрая водата го завъртя и той отново се понесе, като удари главата си в някакъв камък. Опит­ваше се да се вкопчи в каквото и да е с пръсти, но не успяваше.

Отчаяно се нуждаеше от глътка въздух.

„Удавянето е безболезнен начин да умреш“ - на­помни си той.

Внезапно се завъртя в течението - нещо хвана ра­мото, после и крачола му! Усети как го дърпат срещу бързото кално течение. Разни предмети продължа­ваха да го блъскат. Главата му най-сетне се подаде над водата и той отчаяно пое глътка въздух. Някой го държеше, но не можеше да види кой. После за мо­мент го изпусна и той отново се озова под водата и се нагълта с мръсна вода.

Посегнаха още ръце, сграбчиха стъпалото му, после ръцете и краката и го задърпаха силно срещу течението. Главата на Уилсън отново се появи на повърхността, силният дъжд го шибаше в лицето и отми калта от очите му.

Разпозна гравирания нагръдник, притиснат в него. Акла се беше вкопчила в него и мускулите на тялото ѝ играеха под кожата.

Сонтане я държеше за кръста. Четири други жени воини държаха Сонтане, образувайки верига. Санти­метър по сантиметър Девиците на слънцето изтегля­ха Уилсън от силното течение.

Когато най-сетне го измъкнаха от калния поток, четирите се втурнаха към близката алея. Уилсън кашляше неудържимо и плюеше кал. Накъдето и да погледнеше, виждаше жени воини с мокри наметала на раменете и готови за стрелба лъкове, наблюдава­щи наоколо.

Две жени клекнаха зад него и заудряха белезници­те. На два пъти се чу звук на счупен метал и ръцете на Уилсън най-сетне бяха свободни. Той разтри кит­ки и бавно се изправи на крака, обърнал лице към тъмното небе. Остави дъжда да отмие мръсотията от устата му, като в същото време бършеше калта от очите и косата си. Ризата му беше станала на пар­цали и я свали и я хвърли на земята. Мускулите му бяха напрегнати и той нададе първобитен вик, който отекна зловещо в стените на къщите около тях.

- Нито за миг не изгубих вяра, че ще се върнеш - каза Акла.

Уилсън се опита да овладее емоциите си, докол­кото можеше.

- Къде е епископът? - попита той.

- В катедралата. Хайръм Бингам и капитан Гонса­лес са с него.

- Ще атакуваме трите църкви - каза Уилсън. Той избърса голите си гърди - на мястото на обгорената рана на рамото му имаше розова кожа - както очак­ваше, тя се бе изцелила напълно.

- Намери ли Куба на инките? - попита Акла.

- Женският дух, за когото говорех, е тук - отвърна Уилсън. - Фактът, че мога да я виждам, означава, че Кубът е наблизо. Заведете ме при епископа и ще ме отведете до нея. Нататък тя ще ме води.

- Кристалната кутия пристигна - каза Акла и по­сочи Сепла, която носеше кожена торба на гърдите си. - Разполагаме с необходимия съд за пренасяне на Куба, остава само да го намерим.

- При нападението ще има много жертви - каза Уилсън и погледна към Сонтане и другите жени, кои­то ги бяха наобиколили. - Войниците имат много оръ­жия и са под властта на духа на Франсиско Писаро.

- Той ли контролира Куба на инките? - попита Акла.

Уилсън кимна.

- Писаро е опитен пълководец. А вашата броня не може да спре куршуми.

- Писаро е достоен противник - каза Акла, сякаш отлично познаваше репутацията му. - Още по-добре. Ние сме Девиците на слънцето и за нас е чест да за­гинем в битка. Обучавани сме през целия си живот за този момент. За нас това е възможност да изпъл­ним онова, което ни е писано, и да оправдаем вярата на Мама Окло и Мамаконите в нас. - По лицето на Акла се стичаше дъждовна вода. - Споделихме мно­го, Уилсън Даулинг... за мен ще е чест да тръгна на бой с теб.

- За мен също - отвърна Уилсън. Искаше да ѝ каже нещо лично в отговор на коментара ѝ за спо­деленото, но Сонтане беше наблизо и той знаеше, че това само ще усложни нещата.

Акла рязко махна с ръка и амазонките се пръсна­ха, а мокрите им наметала се развяха зад тях. Тя по­сочи с лъка си.

- Най-прекият път е оттук.

Сонтане връчи на Уилсън меч с кожената ножни­ца, която да закрепи за крака си.

- Ако дъждът спре дори за момент, ще бъдем из­ложени на открито - каза Акла.

- Дъждът няма да спре - отвърна Уилсън. - Ще стане още по-силен. В това съм сигурен.