Проклятието на инките

59.

Куско, Перу

Булевард „Павитос“

20:22 ч.

24 януари 1908 г.

Капитан Гонсалес се препъваше през дъжда кол­кото можеше по-бързо. Трудно му бе да пази равно­весие от силната болка, която изпитваше. Върхът на стрелата още бе забит в рамото му и понякога зася­гаше нерв, при което тялото му се гърчеше в агония и краката му се подгъваха. Очите му се напълниха със сълзи при мисълта за жена му и семейството му в малката къщичка. Белият чужденец Уилсън Даулинг вече ги бе обявил за мъртви.

- Моля те, Господи, защити ги - прошепна Гонса­лес. Уилсън Даулинг му беше върнал револвера, като преди това провери дали има патрон в цевта, след което го беше отпратил.

- Кучият син остави семейството ми беззащитно - промърмори Гонсалес. Яростта му към белия чуж­денец нямаше граници. - Трябваше да ми помогне!

Докато залиташе през разбитите врати на кате­дралата към проливния дъжд навън, Гонсалес бе принуден да прекрачи телата на войниците си и на смахнатите жени воини, дошли в Куско да отнесат Куба на инките. Калдъръмът бе почервенял от кръв­та на мъже и жени. Оцелелите войници или бяха из­чезнали в дъждовната нощ, или лежаха ранени, а от осакатената им плът течеше кръв.

Внезапният спомен за пламтящите очи на епископ Франсиско го накара да забърза, но само след няколко крачки рухна на колене върху мокрите камъни, почти парализиран от ужасната болка от откритата рана.

- Трябва да стигна до дома - изхлипа той. Пред очите му причерняваше. Небето бе като черна без­дна, вятърът духаше на пориви. Дъждът продължа­ваше да се сипе неуморно и локвите бяха като живи от падащите в тях капки.

Гонсалес отново си спомни изражението на ред­ник Рамиро, когато му каза да наглежда семейството му. „Трябва да ги защитаваш - беше му казал той и бе стиснал младежа за раменете. - Нали мога да ти имам доверие?“ „Да, капитане, можете да ми имате доверие“ - бе отвърнал младият войник.

Зави на ъгъла и видя светлините на малкия си дом да светят в дъжда. Оставаше още малко. Опита се да си поеме дълбоко дъх, за да има колкото може повече сили.

- Моля те, Господи, нека са живи и здрави - про­шепна той. - Моля те.

Докато приближаваше дома си, Гонсалес различи тъмен силует на мъж, който стоеше на верандата. Ра­менете му бяха присвити, главата - наведена.

Гонсалес закуцука малко по-бързо през дъжда. Молеше се фигурата в сенките да е редник Рамиро, но дори от това разстояние нещо му казваше, че не е той. Дъждът го шибаше в лицето и Гонсалес отчаяно се опитваше да фокусира зрението си.

Вече можеше да различи, че фигурата е на вой­ник - виждаше месинговите кончета на куртката му. Ако семейството му наистина бе мъртво, щеше да си отнеме живота, нямаше друг избор. Гонсалес не би могъл да живее без тях - вече беше решил, че това ще е съдбата му. Той разкопча кобура и извади оръ­жието си.

Едва сега Гонсалес разпозна мъжа. Беше лейте­нант Капос... и дрехите му бяха изцапани с кръв, а изражението му бе мрачно.

Гонсалес падна на колене на десет стъпки от дома си и се разхлипа неудържимо.

- Моля те, Господи, защо си ме оставил?

Капос се затича към него и също падна на колене и прегърна капитана си.

- Моля те, Господи, не! - плачеше Гонсалес. Той вдигна револвера, за да го обърне към себе си.

- Имам ужасна новина - каза Капос. Той погледна към малката къщичка. Вътрешната страна на прозо­реца беше изпръскана с кръв.

- Боже мой - промълви Гонсалес. Тресеше се от мисълта какво се бе случило тук. - Семейството ми е мъртво! - изкрещя той и дръпна чукчето на револ­вера.

- Не, капитане... в безопасност са!

Гонсалес не можеше да повярва на ушите си. Ду­мите на лейтенанта го поразиха.

- Редник Рамиро е мъртъв - продължи Капос. - Гърлото му е прерязано. Друг мъж лежи мъртъв на пода в кухнята ви. Главата му е отрязана. Мисля, че е Хуан Сантияна, макар че е трудно да се каже.

Гонсалес отпусна чукчето и бавно прибра оръжи­ето в кобура.

- Къде е жена ми? Къде са децата ми? - попита той.

- В спалнята. Твърде са уплашени, за да излязат.

С нов прилив на сили Гонсалес се изправи и тро­маво се затича към вратата. Две тела лежаха едно върху друго на пода в кухнята. Гонсалес ги прекрачи и отвори вратата на спалнята. В мрака чу плача на децата си.

- Татко е тук! - внезапно извика момчешко гласче.

- Татко! - изписка момиченцето.

Преди да се усети, трите деца на Лучо се бяха вкопчили в него и хлипаха. Жена му се хвърли в прегръдките му, като го целуваше и се притискаше в него. Идеше му да изкрещи от болка от стрелата в рамото, но дори не изохка. Единственото, което се отрони от устните му, беше:

- Толкова ви обичам. Обичам ви.

- Един бял мъж ни спаси - изхлипа Сарита. - Втурна се през вратата и отсече главата на Хуан Сан­тияна. - Тя докосна бузите на Лучо. - Ти си ранен!

- Кажи ми какво стана - каза Лучо и отново пре­гърна семейството си.

- Сантияна дойде да ни убие - заплака Сарита. - Онова там е той. Изрита вратата, ноктите и кожата му бяха почернели от мръсотия, сякаш е живял в ко­чина със свине. Хвърли се към Рамиро пред очите ни и преряза гърлото му. После облиза кръвта от ножа си. Очите му светеха в червено, кълна се, докато Ра­миро умираше безпомощно пред всички ни. - Са­рита дишаше тежко и притискаше децата към баща им. - Беше обладан от дявола - изхлипа. - Очите му светеха в червено. - Тя отново се разплака. - Грабна Артуро и го захвърли в ъгъла, за да отдели най-го­лямото ни момче от нас. Точно тогава дойде белият мъж... Не мога да си представя какво щеше да ни се случи, ако не се беше появил.

Капос беше в кухнята и се мъчеше да извлече две­те тела навън в проливния дъжд.

- Как изглеждаше този бял? - попита Лучо.

- Мускулест - отвърна Сарита. - Нямаше риза. Когато видя Сантияна, извика: „Времето ти при­ключи, Писаро!“. И с един замах му отсече главата. - Сарита се притисна в съпруга си. - После посочи спалнята и ни каза да чакаме, докато не пристигнеш. Каза да ти предадем съобщение - че наводнението е причина за смъртните случаи, че църквата няма вина и че ще изиграеш ролята си в защита на невинните. Каза, че ще разбереш.

Лучо кимна - разбираше идеално какво се иска от него.

- Кой беше белият мъж, тате? - попита малкият Ортега. - Онзи, който ни спаси.

- Казва се Уилсън Даулинг - отвърна Лучо. - Той е мой приятел.