Проклятието на инките

13.

Андите, Перу

50 км северозападно от Куско

09:45 ч.

17 януари 1908 г.

Капитан Гонсалес изръмжа раздразнено и срита едната кожена раница, запращайки я в другия край на бараката.

- Къде са? - извика той.

Отвън хората му продължаваха да претърсват от­критото поле по двойки, като съсредоточаваха вни­манието си предимно върху множеството големи канари, които лесно можеха да скрият труп. Намери­ха две магарета - едното беше все още живо, когато пристигнаха, слабият му дъх беше хриплив и живо­тът бавно изтичаше от него. Краката на животните бяха брутално прерязани по един и същи ужасен начин и те бяха оставени да умрат, въргаляйки се в собствената си кръв.

Капитанът застана на прага на бараката и поглед­на към железопътната линия, продължаваща към планината. Погледът му се вдигна към огромната отвесна скала от червен гранит, извисяваща се най- малко на двеста стъпки към спусналите се ниско об­лаци. Обърна се отново и погледна грубото огнище върху основа от камъни в средата на дървения под. Съдейки по топлината на останалите въглени може­ше да се предположи, че огънят е бил угасен преди около час.

Лейтенант Капос приближи през дъжда с един от местните планински водачи - тъмнокож мъж на име Омпета. За разлика от войниците дребният во­дач беше облечен в традиционно индианско облекло с голяма широкопола шапка и черно пончо от вълна на лама, което като че ли отблъскваше достатъчно добре дъждовната вода.

- Има следи почти навсякъде - каза лейтенант Капос. Тъмносинята му офицерска униформа бе подгизнала и се беше изкалял до коленете. По цвета на кожата и торбичките под очите му ясно се вижда­ше, че е много уморен. - Открихме следите на поне двайсет души, тичащи във всички посоки. - Той се обърна към Омпета. - Кажи на капитана.

Индианският водач стоеше в дъжда, тъмното му лице беше набръчкано от годините в суровите усло­вия, но въпреки това очите му бяха бистри и изглеж­даше сравнително свеж. Всички планински водачи бяха в изумително добра форма и можеха да пътуват дни наред на големи височини без храна и почивка.

- Намерихме две магарета, капитане - каза Омпе­та с дълбокия си глас. - Едното там, а другото там. - Той посочи на юг. - Трето магаре е било отведено към гората на изток. - Той посочи отново.

- Обясни ми защо се е случило това - нетърпели­во нареди Гонсалес.

- Местните индианци са убили магаретата на бе­лите - отвърна Омпета. - Колкото до това защо, не мога да съм сигурен. Досега не бях виждал такива странни неща.

- Защо им е да убиват магарета? - остро попита Гонсалес.

Омпета сви рамене.

- Нямам представа. Според следите белите са из­бягали в тази посока, към стената от червен камък. Индианците са ги преследвали. Преброих десетина, които са отишли натам, а около осем са тръгнали в тази посока. Всички са се насочили към долината, къмГолемияговорещ. - Местните индианци наричаха повечето големи реки Големия говорещ поради оглу­шителния рев на бързеите през дъждовния сезон.

Гонсалес почеса небръснатата си брадичка.

- Значи белите са тръгнали в планината без ни­какви провизии?

- Без товарни добичета, които да им носят неща­та, явно са решили, че най-добре е да продължат без багаж - каза Омпета. - Или това, или са побягнали от страх.

- Трябва да са се уплашили - каза Капос.

- Съдейки по дълбочината на следите - продължи Омпета, - двамата са тичали доста бързо. Мъглата е била гъста, преди слънцето да се изкачи в небето. Не са виждали почти нищо. Не мога да си представя какво са си помислили, когато са чули ужасните пи­съци на магаретата.

Гонсалес нагласи на рамото си ремъка на пушката.

- Кое племе е убило магаретата?

Омпета отново сви рамене.

- Вероятно племето кампа, но това е само предпо­ложение. Съдейки по следите, убийците са със силни и бързи крака. Могат да се движат през калта с крач­ки с дължината на човек. Със сигурност са племен­ни воини, но през всичките си години никога не съм чувал за ужасно нападение като това.

- Трябва да знаеш нещо! - остро рече Гонсалес. - Вие, индианците, си имате история за всичко! Кажи ми какво знаеш.

Омпета помълча известно време.

- Не съм сигурен, капитане. - Той отново млъкна и се загледа дълго в дъжда, след което заговори от­ново: - Това място е свещено за местните индианци. - И посочи към долината.

Гонсалес изсумтя.

- Какво му е толкова специалното?

- Това е свещена земя за инките, капитане.

- И какво от това? Просто поредната долина, во­деща в планината. Една от десетки хиляди подобни на това негостоприемно място.

Омпета поклати глава.

- Тази долина е различна, капитане. Преди го­дини ходих до село Уадкина, далеч в тази посока. - Той посочи на запад. - Тамошните мъдреци раз­казват истории за загадъчни воини, които пазели портата на Свещената долина като духове. Говори се, че испанците били отблъснати от долината от мъже, които те никога не виждали през деня. Нами­рали само следите им. Испанските войници не били в безопасност в долината и през десет ужасни нощи повече от сто души намерили смъртта си с прерязани гърла, докато спели.

- Кой ги е преследвал? - попита Капос.

Омпета поклати глава.

- Никой не знае. Но мъдреците смятат, че са били духовете на отдавна мъртвите владетели на инките. Говори се, че бродят из тези долини с потайността и коварството на черната пума.

Гонсалес отиде при следите, които се пресичаха в мократа земя. Наведе се и посочи с пръст локвичките с форма на стъпки.

- Искаш да кажеш, че тези следи са оставени отдухове? - Лекият дъжд искреше на фона на тъмната повърхност. - Това са следи от човек, не от призрак!

Омпета кимна, но изражението му не се промени.

- Можеш ли да ги проследиш в долината? - из­ръмжа Гонсалес. - Белите не може да са много пред нас. Трябва да ги намерим бързо, за да ги отведем обратно в Куско.

Лейтенант Капос пристъпи към капитана.

- Хората се нуждаят ог почивка - внимателно рече той. - Вървяха през цялата нощ и не разбират защо белите са толкова важни. Какво са направили, че трябва да ги гоним с такава упоритост?

Гонсалес усети как мускулите му се напрягат. Беше тук, защото епископ Франсиско му бе заповя­дал така.

- Епископът го изисква - прошепна той. - Не знам нищо повече. Епископът каза, че белите ще дойдат при бараката до железопътната линия, и те наистина са дошли. Така че нямаме друг избор, освен да про­дължим след тях.

Капос пристъпи още по-близо.

- Познаваме се от момчета. Мнозина от тези мъже, от войниците, са наши приятели. Време е да покажете разбиране и да ги оставите да си починат. Пътуваха цяла нощ заради вас, капитане, също като мен. Настоятелно съветвам да запалим огън и да сготвим храна.

- Трябваше да сме тук преди зазоряване! - оплака се Гонсалес. - Ако бяхме успели, чужденците вече щяха да са задържани и щяхме да се връщаме у дома!

- Докарването на хората до изтощение няма да помогне - отвърна Капос. Епископът несъмнено ще разбере това. Войниците ни се нуждаят от храна и почивка.

- Епископът няма да разбере - разтревожено рече Гонсалес. - Той очаква резултати и ние трябва да му ги дадем.

- Съгласен съм с лейтенанта - намеси се Омпета. - Ние не сме единствените, които преследват двама­та бели. Следите на убийците на животните - шестнайсет души, доколкото мога да преценя - също се насочват към Урубамба и зова на Големия говорещ. Скрили са се в гората, но със сигурност са продъл­жили натам. Ако се натъкнем на тези воини, може да се наложи да се бием за собствения си живот. Според легендата за долината никой освен онзи с чиста ин­дианска кръв не може да стъпи тук, без да го застрашава смърт.

- Да не искаш да кажеш, че трябва да се махнем, защото не сме чистокръвни? - попита Гонсалес. - Защото сме метиси ли?

Омпета разпери ръце, сякаш се предаваше.

- Аз съм нает от армията, капитане. Работата ми е да се грижа за вашата безопасност и безопасност­та на хората ви, нищо повече. Можете да приемете съвета ми или да не му обърнете внимание, но слу­чилото се е странно и трябва да сме предпазливи. Бе­лите не могат да отидат далеч, особено без провизии.

Капитан Гонсалес свали пушката от рамото си и за момент си помисли дали да не я насочи към Омпе­та. Знаеше, че чистокръвните индианци гледат отви­соко на мелези като него. Но дълбоко в себе си зна­еше също, че старецът е абсолютно прав. Гонсалес потисна желанието си да реагира, опря пушката на стената на бараката и кимна към вратата.

- Запалете огън и нахранете хората. - Той посо­чи двете отворени раници на пода. - Дайте на все­ки войник по две дози уиски за положените усилия. Това ще повдигне духа им.

Лейтенант Капос отдаде чест.

- Ще се погрижа незабавно, капитане.