Проклятието на инките

4.

Куско, Перу

„Парк де ла Мадре“

11:12 ч.

16 януари 1908 г.

Забързан по калдъръма под тъмносивото небе, Уилсън зави наляво в поредната тясна уличка. От началото на XVII в. нямаше сведения за разпятия в Перу, но въпреки това тук, в Куско, през 1908 г. един гол мъж беше прикован за дървен кръст на камба­нарията на най-голямата църква в Южна Америка. Убийството на монсеньор Пера също не беше отбе­лязано, а Уилсън се съмняваше, че подобно събитие би било подминато от множеството историци от този период. Двата смъртни случая, които бяха свързани помежду си, му казваха, че историята се е отклонила ужасно от курса си.

- Горкият нещастник - промърмори под нос Уил­сън.

Изглеждаше малко вероятно Корсел Сантияна да е убиецът на монсеньор Пера. По ръцете му няма­ше порязвания, само ожулвания по китките и гле­зените от въжето или оковите. Под ноктите му не се виждаше кръв или мръсотия, това бе очевидно дори от разстояние. Синините по недохраненото му тяло бяха стари, съдейки по цвета и начина, по който бяха започнали да избледняват. Корсел беше пребит лошо, всъщност изглеждаше така, сякаш е бил пребиван седмици наред. Но въпреки това ня­маше драскотини или порязвания по лицето и врата си. Ако беше атакувал с нож свещеника в пристъп на безумие, както се твърдеше, със сигурност щеше да се нарани.

Защо бяха убили невинен човек, запита се Уилсън.

Крачеше енергично в дъжда, като на всеки някол­ко секунди се оглеждаше през рамо да види дали не го следят. От пристигането му в Куско слепоочията го боляха и се чувстваше леко изтощен, несъмне­но поради бързата смяна на надморската височина. Беше нужно малко време да свикне с недостига на кислород тук, но той знаеше, че усещането ще от­слабне през следващите няколко дни, когато се ак­лиматизира.

През цялото време си мислеше за тълпата и не­чистия ѝ интерес към разпнатото тяло. Реакцията на хората беше някак неестествена, сякаш нещо или някой бе обладал тълпата и я караше да реагира по този начин. Уилсън знаеше, че звучи нелепо, но това бе единственото обяснение на странното поведение, за което можеше да се сети. Едно беше сигурно - ако историческите събития са така коренно различни от онези, които бе очаквал, имаше вероятност поло­жението да се влоши още повече. Историята често висеше на тънка нишка и Уилсън знаеше, че всяка намеса от негова страна би могла да направи нещата още по-лоши. Трябваше много да внимава да не остави повече следи в събитията, отколкото беше абсолютно необходимо.

Представи си лешниковите очи, които го бяха изу­чавали изпод черната качулка на пончото. Определе­но бяха очи на жена, която го наблюдаваше по начин, в който имаше нещо повече от чисто любопитство. Уилсън бе усетил присъствието ѝ. Не беше сигурен как бе възможно това. С лекота я откри сред изкриве­ните гневни лица миг преди тя да изчезне от поглед като гмурнала се под водата змия - още един знак, че има някакъв мотив да се държи по този начин. Об­стоятелствата оставяха само една възможност пред Уилсън - трябваше час по-скоро да намери Хайръм Бингам.

„Парк де ла Мадре“ беше приятен малък площад непосредствено до Нуева Алта. Имаше същия ди­зайн като Пласа де Армас - правоъгълен, но мно­го по-малък, със страни едва осемдесет и шейсет крачки. По трите страни на площада имаше пет­найсетина варосани двуетажни сгради с теракотени покриви. Всяка имаше малък двор към улицата и тесен балкон на горния етаж. Докато гледаше по­стройките, Уилсън си помисли, че с лекота би обър­кал това място с някое испанско селце сред хълмо­вете около Севиля.

„Парк де ла Мадре“ не беше далеч от катедралата, но въпреки това Уилсън вървя дотук двайсет минути, като често сменяше посоките и завиваше по всяка изпречила му се странична уличка. Когато най-сетне приближи откъм север, той се огледа за последен път. Увери се още веднъж, че датата е правилната, с лекота откри къщата, която търсеше, и излезе на площада. Знаеше точно какво прави Хайръм Бингам в момента и това гарантираше, че задачата му да спе­чели доверието на американския учен няма да е чак толкова трудна.

Малката къща имаше табела над вратата, на коя­то на ръка беше написано „Панамерикански научен конгрес“. Магаретата стояха на дъжда отвън, върза­ни за дървен парапет. Бяха им дали торби със зоб и добичетата изглеждаха напълно доволни, макар и подгизнали.

Уилсън побутна едно магаре настрани и за­стана на тясната площадка. От двете страни на вратата имаше купчини боклук, високи поне по­ловин метър - всевъзможни отпадъци, вестници, стари консервени кутии и празни бутилки от уис­ки. Уилсън се вгледа в един вестник - „Ню Йорк Таймс“ от юли 1907 г., преди повече от шест ме­сеца. Внезапно зад него нещо се раздвижи и той за миг замръзна, но се оказа, че е само някаква черна котка, която скочи покрай него и се скри на ниския балкон.

Макар че завесите на прозорците бяха спуснати, Уилсън виждаше светлината на газения фенер вътре. Между пердетата можеше да различи мъжа, седящ зад дървеното бюро. Уилсън хлопна само веднъж по вратата, завъртя очуканата медна дръжка - знаеше, че е отключено - и влезе.

Стаята беше пълна със сандъци, наредени как да е един върху друг. На бюрото имаше две пушки „Спрингфийлд“. На пода лежеше отворена кутия с блестящи патрони 30-и калибър. На единствената незаета стена бяха подпрени два мръсни дюшека. Носеше се силна неприятна миризма, вероятно от газената лампа, кацнала на ръба на един от сандъ­ците.

- Хайръм Бингам Трети - каза Уилсън; беше го разпознал от снимките.

Мъжът зад бюрото го погледна бегло.

- А вие кой сте? - отвърна той с характерен аме­рикански акцент.

- Най-доброто нещо, което ще ви се случи някога - каза Уилсън.

- Най-доброто нещо, което ще ми се случи ли? - Хайръм Бингам внимателно остави писалката си, махна тапата на бутилка уиски и напълни малката си чаша. Обърна се отново към Уилсън, изгледа го от глава до пети и гаврътна питието на една глътка. - Доста силно твърдение.

- След време ще видите, че съм прав. - Уилсън свали шапката си, от чиято периферия продължава­ше да капе дъждовна вода.

- Нека позная. - Хайръм го посочи с пръст. - Про­давач на застраховки?

Уилсън поклати глава.

- Журналист?

- Пак не познахте.

Хайръм се намръщи.

- Да не би да работите за жена ми? - Той посочи вратата. - Защото, ако е така, съветвам ви да си вър­вите.

- Не работя за жена ви.

- Нямаше да ми е забавно, ако работехте.

В началото на трийсетте, Хайръм имаше мръсноруса коса и високи скули; Уилсън си помисли, че изглежда добре, стига да не обръщаш внимание на немарливата му външност. Беше по-слаб и хилав, от­колкото беше очаквал, тежеше не повече от шейсет килограма. Носеше мръсна бяла риза - с вдигната яка - над жилетка, тънка червена вратовръзка, бежо­ви бричове за езда с накладки от тежка канава, които предпазваха кафявите му ботуши. Тъмното му сако беше метнато на облегалката на стола. Определено не беше подреденият изследовател, когото Уилсън очакваше да види.

- Нека да опитам отново - безизразно рече Бин­гам и отново напълни чашата си. - Вие сте... - Той млъкна и огледа внимателно Уилсън. - От Британ­ския музей, нали?

Уилсън седна на един сандък.

- Пак не познахте.

- Изглеждате ми доста спретнат и чистичък. Чужденец с нещо британско, предполагам, съдейки по акцента ви. - Хайръм започна да свива цигара, като сложи малко листче на лявото си бедро и взе щипка тютюн от кожената си кесия. - Минен ин­женер?

- Не ви бива в познаването - обяви Уилсън.

Хайръм повдигна вежда.

- Невъзможно е да работите за жена ми, сега го виждам. - Той обиграно наплюнчи с език листчето и го нави. - Тя мрази чужденци. Особено британците.

- Гарантирам ви, присъствието ми тук няма нищо общо с жена ви.

- Кой сте тогава?

- Името ми е Уилсън Даулинг.

- Бъдете така добър да ми кажете, Уилсън Да­улинг, как така срещата с вас е най-доброто нещо, което ще ми се случи? - Хайръм сложи цигарата в устата си и драсна клечка кибрит.

- Дойдох да ви заведа до изгубения град Вилкапампа - каза Уилсън.

Хайръм го зяпна, напълно забравил за кибрите­ната клечка, която бавно гореше между пръстите му.

- Вилкапампа, казвате?

- Запалете, преди да сте си изгорили пръстите - посъветва го Уилсън.

Бингам се усети, запали цигарата си и метна горя­щата клечка на дървения под.

- Размислих. Вие сте комедиант - каза той с иронична усмивка.

Уилсън му се усмихна в отговор.

- Не се шегувам.

- Какво можете да знаете за Вилкапампа, което вече да не знам? Аз съм най-големият експерт по инките в света. Несъмнено сте наясно с репутация­та ми?

Уилсън кимна.

- Знам кой сте. Но това не променя факта, че знам къде се намира Вилкапампа - отвърна той. - А вие не знаете.

- Така ли?

- И именно затова днес е щастливият ви ден.

Хайръм помаха с пръст.

- Много сте забавен! - Той духна облаче дим. - Търся Вилкапампа вече близо четири години. Ра­йонът се стеснява и съм близо до откриването му. Всичко е само въпрос на време.

- Изобщо не сте близо - отвърна Уилсън.

- И как точно разбрахте къде се намира Вилка­пампа? - поинтересува се Хайръм.

Уилсън се наведе напред, сякаш се канеше да му прошепне някаква тайна.

- Вече съм посещавал изгубения град на инките. И бих казал, че това прави мен най-големия експерт.

Хайръм отново издиша дълга струя дим.

- Срещал съм се с всеки пътешественик, бродил по тези места през последните четири години. Вие, приятелю, не сте един от гях.

- Бях тук, преди да дойдете в Перу - обясни Уил­сън.

- И не сте помисляли да разкриете на света из­губения град Вилкапампа ли? - саркастично попита Хайръм. - Нека сме наясно, става дума за изгубената столица на инките, която стотици изследователи от най-различни страни търсят още от времето, когато Писаро е стъпил тук преди повече от четиристотин години, нали така?

- Точно за нея - отвърна Уилсън. - Тук съм с една-единствена и съвсем проста цел... да ви заведа там, Хайръм Бингам.

- Значи днес наистина е щастливият ми ден! - изкиска се Хайръм.

- Нека се договорим - каза Уилсън. - Ако ви кажа нещо, което никой друг освен вас не би могъл да знае, ще си помислите дали да не ми се доверите. Как ви звучи?

Хайръм се намести в стола си и очите му проблес­наха развеселено.

- Ще се хвана на играта. Кажете ми нещо, което никой друг не би могъл да знае, и тръгваме оттам. - Той посочи с пръст Уилсън. - И дано да си заслу­жава!

- Знам, че жена ви е бременна - каза Уилсън. - С писмото на бюрото ви тя настоява или незабавно да се приберете у дома, или изобщо да не се връщате. Ако не се върнете във Вашингтон до април, смята да спре финансирането ви.

Хайръм грабна плика и провери печата.

- Да не сте ми чели пощата? - Той вдигна писмото към светлината, за да види дали не може да прочете буквите през плика.

- Не съм ви чел пощата.

- Работите за жена ми! Знаех си! Мисли си, че щом е дъщерята на великия Чарлз Л. Тифани, трябва да изпълнявам всичко, което каже. Не става така! Ка­зах ѝ го, преди да се оженим.

- Не работя за жена ви.

Хайръм сбърчи чело.

- Жените с пари са пословичният трън в задника. Такива са, казвам ви. Баща ми ме предупреждаваше! Оставих я да нарече експедицията „Панамерикански тихоокеански конгрес“, защото тя осигуряваше сред­ствата, макар че името е тъпо! Това би трябвало да е достатъчно, за да ѝ покаже колко ми пука.

- Трябва да ми се доверите - каза Уилсън в опит да го успокои. - Ако го направите, името Бингам ще стане синоним на най-големия изследовател в мо­дерната история. Ще бъдете невъобразимо прочут.

- Определено не бих отказал малко късмет - каза Хайръм, макар че още бе превъзбуден.

- Но първо трябва да приемете, че помощта ми върви със стриктни условия.

- Винаги има условия - със съмнение отбеляза Хайръм.

- Първо, никога няма да споменавате ролята ми в откриването на Вилкапампа. Трябва категорично да ми обещаете това. Второ, трябва да се закълнете да защитите Вилкапампа от онези, които ще поискат да се възползват от богатото наследство, оставено там. Трябва да бъдете пазителят на града.

Хайръм зачака за още изисквания, но Уилсън не каза нищо повече.

- Това ли е? - попита Бингам.

- Това е всичко - отвърна Уилсън. - Съгласен ли сте с условията ми?

Хайръм взе писалката си във формата на перо и започна да почуква с върха ѝ в попивателната хартия.

- Гледайте да не е някаква шега - каза накрая той.

- Не е шега.

- С цялото ми уважение, но мисля, че сте побър­кан. Ала предвид обстоятелствата, май нямам много за губене. И не съм толкова зает, че да не мога да слушам. Ако трябва да съм честен - прошепна той, - нямам представа къде да търся. Дотук всичките ми предчувствия ме излъгаха, но никога не бих го при­знал на когото и да било.

Хайръм стана от стола си, избута един сандък и разгъна голяма разръфана карта на пода. На нея бяха отбелязани планинските върхове и притоците в ра­диус триста и двайсет километра от Куско, при това доста детайлно.

- Кажете ми къде е Вилкапампа - настоя той.

- Картата ви е начертана от Антонио Раймонди - отвърна Уилсън. - Мястото го няма на нея.

Хайръм го погледна объркано.

- Това е най-точната карта на Перу, правена ня­кога.

- Вилкапампа се намира на северозапад от Куско, но долината около изгубения град не е отбелязана на картата.

- Увереността ми във вас намалява - призна Хай­ръм.

- Налейте ми чаша уиски - каза Уилсън. - И ще ви кажа какво знам.

- Знаех си, че сте пияч - рече с усмивка Хайръм. - Винаги познавам. - Като продължаваше да дими с цигарата си, той затършува някъде под бюрото, изва­ди мръсна чаша и набързо се опита да я избърше със също толкова мръсната си риза. - Харесвам хората, които пият. Показва характер. - Хайръм махна кор­ковата тапа на бутилката и напълни двете чаши до ръба. - Кажете ми къде е Вилкапампа.

Уилсън вдигна чашата си и погледна пламъка на газената лампа през кехлибарената течност.

- За ваше здраве.

- Наздраве - отвърна Бингам.

Уилсън гаврътна чашата и направи крива физио­номия, сякаш питието му беше силно.

- Ще ви дам информация, която никога досега не сте чували - започна той. - И цялата е истина. Изгу­беният град Вилкапампа се намира на северозапад от Куско, на един от високите върхове на Андите, над могъщата река на име Урубамба. Той е бил постро­ен по времето, когато империята на инките е била в разцвета си при владетеля Пачакути през 1438 г. През трийсетте и четири години, необходими за из­граждането му, градът бил дом на близо петстотин занаятчии, благородници и воини заедно със семей­ствата им. Когато внушителното планинско убежище най-сетне било завършено, било устроено празнен­ство, на което били поканени всички, свързани със строителството. Но празникът така и не се състоял. В навечерието му, докато повечето поканени спели, по заповед на самия Пачакути в града се вмъкнали маскирани убийци, които убили всеки мъж, жена и дете. Не бил пощаден никой.

Хайръм го слушаше с увиснала челюст.

- Всички следи от Града в облаците били зали­чени. Всички карти били изгорени, всяка написана дума в цялата империя била заличена.

- Момент - прекъсна го Хайръм. - Инките никога не са имали писменост.

- Грешите - отвърна Уилсън. - Инките са имали развита писменост, която била разпространена и в най-отдалечените кътчета на империята. И само за два дни и една нощ всяка написана дума била уни­щожена. Всичко това, за да може местоположението на Вилкапампа да се запази в тайна.

Ясно си личеше, че Хайръм далеч не е убеден.

- От онзи ден нататък само споменаването на Вилкапампа било достатъчно за обезглавяването на провинилия се и смъртта на всички негови роднини и близки.

- И ми казвате, че поради това инките нямат пис­меност? Защото са се опитвали да защитят послед­ната си столица?

- Пачакути не можел да си позволи да рискува - отвърна Уилсън.

- Никога не съм чувал по-големи глупости! - Бингам хвърли фаса на пода и го смачка с тока на ботуша си.

- Изобщо не съм очаквал да ми повярвате веднага - каза Уилсън.

- И какво толкова ценно има в този „град в об­лаците“, че да изисква подобно ужасно жертване на невинни?

- Градът е тяхното най-свещено място.

- За инките всичко е свещено - отвърна Хайръм.

- Това е всеизвестно. Трябва да има нещо по-важно.

- Не мога да ви кажа защо - каза Уилсън. - Тай­ните на Вилкапампа се пазят и до днес. Но зная, че когато... видите изгубения град с очите си, душата и сърцето ви ще полетят. Стотици тераси, водещи до огромен изоставен къс черен гранит, чиято сурова прелест не може да се опише с думи.

- Има ли съкровище там?

- Градът има златно сърце - отвърна Уилсън. - В метафоричен смисъл. Но иначе няма съкровище, което може да бъде отнесено или продадено.

- Няма съкровище - повтори Хайръм. - Разоча­роващо.

- Историята е отредила вие, Хайръм Бингам Тре­ти, да откриете Вилкапампа и да я покажете на света. Това само по себе си е достатъчно съкровище.

Последва дълго мълчание.

- През всичките си години - обяви Хайръм - не съм чувал такава измислица като тази, която ми казахте в този влажен ден. - Той грабна чашата на Уилсън, сло­жи я на масата до своята и напълни отново и двете до ръба. - Обаче сте много забавен. Сигурно надморска­та височина е виновна да измислите такава цветиста история. - Хайръм замислено почеса брадичката си. - Да, вие сте най-смешният човек, когото съм срещал... поне в Перу. Преди години познавах един тип от Йейл, Стивън се казваше. Той беше смешен. Разказваше куп вицове. - Хайръм се усмихна широко. - Двама души влизат в капан... - Той замълча за момент. - Човек би си помислил, че поне единият ще го види заложен на земята. - И се разсмя, сякаш това беше най-смешното нещо, което е чувал. - Двама влизат в капан! - повто­ри той. - Ама че смешно! А знаете ли кое е общото между ябълките и портокалите?

- Плодове са - каза след размисъл Уилсън.

- Грешно - отвърна Хайръм. - И едните, и други­те не могат да карат локомотиви! - И се разсмя отно­во. - Знам безброй подобни. Кое е кафяво и лепкаво? - Той замълча. - Лепилото! - Подхранваният му от алкохола смях ставаше все по-буен.

- Съдбата ви е да откриете Вилкапампа - рязко рече Уилсън. - Независимо дали ми вярвате или не. - Той отново вдигна чашата си и изгълта уискито. - Трябва незабавно да тръгнем по Пътеката на инките. - Уилсън остави чашата на бюрото с дъното наго­ре. - Събитията в Куско са непредсказуеми. Някакъв свещеник е убит, а един човек е прикован на кръст на стените на катедралата.

- Видяхте ли го? - Хайръм тутакси стана отново сериозен. - Не всеки ден може да се види разпнато тяло. Ама че гледка. Ужас. Селяните никак не са доволни, знам го. И колкото повече стоят на дъжда, толкова по-гневни стават. Перуанците не обичат дъ­жда, което е смешно, като се има предвид, че живеят на това забравено от Бога място. През лятото дъждо­вете не спират. - Внезапно на лицето му се изписа недоумение. - Знаете ли, веднъж се срещнах с монсеньор Пера. Стори ми се много приятен човек. Поне убиецът си е получил заслуженото. Някакъв местен войник.

- Трябва да тръгнем към планините - каза Уил­сън. - Нямаме нито минута за губене.

- Жена ми ме мрази - неочаквано обяви Хайръм, като леко заваляше думите. - Тъстът ми е на мнение, че съм глупак, представяте ли си? Цялото ѝ семей­ство ме мисли за такъв.

- Никой няма да ви мисли за глупак, след като от­криете Вилкапампа - каза Уилсън. - Тъкмо обратното. - Той помогна на Хайръм да се изправи и го поту­па окуражително по гърба. - Ще ви почитат като един от най-великите изследователи на всички времена.

- Откъде знаехте, че жена ми е бременна? - попи­та Хайръм. - Трябва да ми кажете.

- Знам много неща за бъдещето - отвърна Уилсън, като се мъчеше да не звучи толкова арогантно. - Ско­ро ще видите, че съм ценен приятел в много отноше­ния. Трябва само да дойдете с мен. Направите ли го, животът, за който винаги сте мечтали, ще бъде ваш.