Проклятието на инките

52.

Куско, Перу

Тъмницата на манастира

12:35 ч.

24 януари 1908 г.

На Уилсън му идеше да изкрещи от изгарящата болка в рамото, но устата му беше толкова пресъх­нала, че не можеше. Ръцете му бяха вдигнати над главата и бяха изтръпнали. Цареше пълен мрак, не виждаше нищо и от непоносимата воня му призляваше. След малко осъзна, че виси на стена и че цялата му тежест се носи от китките му. Нямаше представа къде е и откога е тук.

Стъпи на хлъзгавата земя и се изправи, за да свали тежестта от ръцете си. Имаше чувството, че ръцете му са извадени от раменете. В един момент пресича­ше Пласа де Армас под проливния дъжд, а в следва­щия бе тук и мократа миризма на смърт изпълваше ноздрите му. Пое дълбоко дъх, за да се успокои и активира нощното си виждане. Мракът постепенно отстъпи и Уилсън започна да различава всичко около себе си.

Намираше се в нещо като тъмница с нисък каме­нен таван. Подът проблясваше от влага. С ужас от­кри, че отляво до него лежи разлагащото се тяло на гола жена. Беше мъртва от доста време, може би от няколко дни, защото насинената ѝ изранена плът се бе свила, след като течностите бяха напуснали трупа. Тялото ѝ бе обърнато с гръб към него, червата ѝ се бяха изпразнили и Уилсън видя, че жената е дългок­рака, със сплетена на дълга плитка коса, подобно на Девиците на слънцето.

Погледна надясно и видя Хайръм Бингам, окован за стената като него, също увиснал на китките си с колене малко над земята и свити под себе си крака. Беше облечен и клюмнал напред, с отпусната на гър­дите глава. Трудно беше да се каже дали е жив или мъртъв.

Уилсън погледна тавана и неравните каменни стени. Съдейки по зидарията и липсата на хоросан, строежът определено беше от времето на инките. Яката дървена врата имаше сравнително нова клю­чалка със стоманено резе. Уилсън погледна нагоре към оковите на китките си и тежката верига. Намръ­щи се, когато се помъчи да огледа раната на рамото си, която се оказа превързана с памучна тъкан. Якето му го нямаше и ризата му беше разкъсана. Съдей­ки по кръвта по дрехите си, раната бе огнестрелна. Характерната миризма на изгоряла плът го лъхна от превръзката и Уилсън разбра, че раната е била обго­рена, но не можеше да разбере защо.

Замисли се и се сети за яркия проблясък откъм ка­зармата в другия край на площада миг преди всичко да потъне в мрак. Явно беше видял изстрела.

- Хайръм? - повика Уилсън.

Хайръм се размърда.

- Кой е? - промълви той, докато се изправяше несигурно на крака. Огледа се в мрака; зениците му бяха големи като паници. - Уилсън? Ти ли си?

- Аз съм, Хайръм.

- Изкарай ме оттук!

- И аз съм окован - отвърна Уилсън.

- Страхотно, мамка му! - изхлипа Хайръм. - Как ще се измъкнем?

- Спокойно.

Главата на Хайръм отново клюмна на гърдите му.

- Мъртви сме. Казвам ти, мъртви сме. Обеща ми слава и богатство, а ето как свърши всичко. - Опи­та се да се отскубне от оковите, но веригата само изтрака по камъните. - Тъмно като в гъз, окован на шибана стена бог знае къде. Бичуваха ме, Уилсън! Някакъв ненормален ме бичува. И питаше затеб! И китките ме болят ужасно. - Той заскимтя и продъл­жи да дърпа оковите. - Толкова съм уморен, че вече не мога да стоя на краката си. Ще пукнем тук, казвам ти. - Хайръм най-сетне престана да се бори с вери­гите и се умълча.

- Ще намерим начин да се махнем - отвърна Уилсън.

- Нищо не виждам - изхлипа Хайръм. - А воня­та... Тук има нещо мъртво. Знам го, само мършата вони така.

Уилсън отново погледна трупа на жената до себе си.

- Успокой се, Хайръм. Остави ме да измисля как да избягаме.

- Заради онзи тъп Куб на инките е! - продължи Хайръм. - Епископът на Куско -шибаният епископ- ме питаше за него. Попита ме и му казах какво знам - всичко. Казах му за теб и амазонките. За Вилкапампа. За Куба на инките. Той дори не изглеждаше изнена­дан. После всичко потъна в мрак и се озовах тук.

Уилсън виждаше изписания на лицето му ужас.

- Чака ни само болка и смърт - изскимтя Хайръм. -Моля те, направи нещо. Използвай онези твои сили да се пръждосаме оттук.

Уилсън не можеше да стисне юмруци - в дланите му не бе останала никаква кръв. Трябваше да се из­цели, преди да се опита да се измъкне. Усещаше, че има голяма цицина па тила си - пулсираше.

- Дори аз не съм достатъчно силен, за да се спра­вя с тези вериги - каза той и подрънка с веригата, така че Хайръм да чуе.

- Страхотно - изстена Хайръм. - Направо пре­красно.

Уилсън осъзна, че Хелена не е била при фонтана. Сърцето му се изпълни с тревога при мисълта, че с нея може да се е случило нещо.

- Обеща ми слава и богатство - промърмори Хайръм.

- Още не са ни убили - отвърна Уилсън.

- И защо е всичко това? Не сме ние онези, които са отворили храма и са освободили Куба! Каза ми, че няма да бъдем прокълнати.

- Онзи, който контролира Куба, е превързал рана­та ми.

- Превързали са раната ти?

- Би направил всичко, за да се махнеш оттук, нали, Хайръм? Дори ако е необходимо само да докоснеш Куба, за да се измъкнеш.

Хайръм погледна в тъмното, разширените му зе­ници отчаяно търсеха някакъв източник на светлина.

- Нали каза, че е зло?

- Усещам, че е наблизо - каза Уилсън. - Усещам как ме зове. А ти, Хайръм? Усещаш ли го?

Нямаше представа колко време е минало, преди да види тясна ивица светлина под дебелата дърве­на врата. Вероятно няколко часа, но бе невъзможно да прецени със сигурност. Чуха се стъпки, отнача­ло едва доловимо, но после се засилиха. Личеше си, че са само на един човек, който върви много бавно, почти се тътри, което само засили ужаса, който из­питваше. Неравномерните стъпки издаваха характе­рен звук и Уилсън предположи, че са на подковани ботуши.

Ивицата светлина под вратата стана по-ярка.

В ключалката беше пъхнат ключ, чу се метали­ческо изщракване и резето се вдигна. Хайръм се извърна от светлината. Вратата бавно се отвори и оранжевата светлина падна върху мокрия под, раз­кривайки истинския ужас на кланицата, в която се намираха.

В пълен контраст с обстановката, на прага стоеше човек в пищна папска роба. Беше на около петдесет и пет, с изпито и безизразно лице. В едната си ръка държеше ветроупорен фенер от чисто сребро, а в другата - голям месингов ключ. Той внимателно ос­тави фенера на пода, обърна се, затвори със скърцане тежката врата, пъхна ключа и го завъртя.

Изщракването на резето даде знак на Хайръм да захленчи.

- На пода има тяло - прошепна той. - Голо тяло.

Жалкият оранжев пламък освети покритите с мъх стени и купчините изпражнения, изсъхнала кръв и вътрешности. Уилсън и Хайръм стояха безпомощни, с оковани над главите си ръце и се питаха каква ли ужасна участ ги очаква.

Свещеникът взе фенера и приближи. Раменете му бяха присвити, цялото му внимание бе насочено единствено към Уилсън. Не откъсваше нито за миг поглед от него, сякаш не забелязваше обезобразено­то тяло на земята.

- Знаеш ли кой съм? - попита свещеникът, докато внимателно оставяше фенера на пода, така че лицето му тънеше наполовина в сянка.

- Моля ви, пуснете ни - прекъсна го Хайръм. -Моля ви.

- Затваряй си устата! - озъби се свещеникът. Беше облечен в традиционните за епископ одежди - спус­кащо се до глезените пурпурно расо и бродиран бял сакос, който стигаше до коленете му. На гърдите му имаше тежък сребърен кръст.

- Знам кой си - отвърна Уилсън.

Изражението на епископа не се промени.

- Аз съм Франсиско Санго Доминго, трийсет и трети епископ на Куско. Търсех те, Уилсън Даулинг. За мен моментът е наистина разочароващ. - В гласа му се долавяше тъга. - Очаквах много повече.

- Съжалявам, че съм те разочаровал - каза Уилсън.

- Ти си специално надарен със сила и способност за изцеление, но изглежда, че този дар сам по себе си е недостатъчен. Колко разочароващо.

- Къде е Кубът на инките? - попита Уилсън. - Усещам силата му наблизо.

Гласът на епископа стана по-дълбок, а думите му - по-ясни.

- И как така знаеш за Куба на инките?

- Идвам от място, където Кубът е върнат на място­то си - отвърна Уилсън.

- Лъжец! - извика епископът. От кънтящия му глас сърцето на Уилсън запрепуска бясно. - Пак те питам - откъде знаеш за Куба на инките?

Уилсън внимателно обмисли отговора си - знае­ше, че говори по някакъв начин с духа на Куба.

- Идвам от бъдещето - каза накрая той. - Пътувах във времето по Божията воля. Бях изпратен в товавремеи на това място с мисия. - Уилсън погледна към Хайръм. - Да заведа този човек до изгубения град Вилкапампа. Постигнах целта си, но не можех да си тръгна, защото Кубът на инките беше взет от мястото, където е бил положен.

- Пътуваш през времето? - отвърна епископът. Откровението като че ли не го беше изненадало.

- Аз съм от бъдещето. На стотици години от се­гашното време.

- Това ли е източникът на силата ти?

Уилсън кимна.

- Това е дарбата ми.

- Висок си - каза епископът, докато пристъпваше по-близо и оглеждаше Уилсън от всички страни. - И силен. - Не се доближи достатъчно близо, за да може Уилсън да го изрита. - Наредих на военния хирург да извади куршума от рамото ти и да обгори и превърже раната. Докторът беше изненадан, че куршумът не те е убил.

- Моите благодарности, че ме спаси.

- Заслужаваш да бъдеш спасен, дете мое. Можеш да се изцеляваш. Имаш невероятна сила и бързина и изглежда, че можеш да виждаш в тъмното като бу­хал. - Епископът замълча за момент. - Можеш ли да пътуваш напред и назад във времето?

- Ако порталите са отворени, всичко е възможно - каза Уилсън. - Но ако планетите не са подредени, мога да остана на едно място, както останах тук за много години.

- Колко време чака? - попита епископът.

- Осем години - отвърна Уилсън.

- Къде са Девиците на слънцето?

Това беше моментът, в който Уилсън със сигур­ност щеше да разбере дали духът на Куба на инките може да чете мислите му.

- Отидох в техния град-крепост Питкос. Но когато пристигнах, тях ги нямаше. Мижавите им постройки бяха изоставени, вещите им бяха разхвърляни, сякаш са бързали да се махнат. Предполагам, че сте прати­ли хора да ги избият и са били принудени да избягат от жалкото си укрепление.

- С колко воини разполагат? - попита епископът.

- Трудно е да се каже, може би общо двайсет и семействата им. Впечатляващи жени, силни и в отлична форма. Предполагам, че ще бъдат опасни про­тивници в пряк двубой.

- Знаеш ли какво ще се случи, ако бъда убит? - попита епископ Франсиско. - Ако това тяло... - той ощипа кожата на гърдите си - бъде изгубено?

- Душата ти ще отиде в друго - отвърна Уилсън.

Епископът кимна.

- Точно така. - Той пристъпи нахално напред и разтвори ризата на Уилсън, за да огледа гърдите и коремните му мускули. - Наистина си впечатляващ екземпляр.

От близостта на епископа и хрипливия му глас ко­жата на Уилсън настръхна. Знаеше, че лесно може да сграбчи монсеньора между бедрата си и да счупи врата му като клечка, но не беше помръднал и мус­кул, докато епископът се пресягаше да махне пре­връзката от дясното му рамо. После смушка раната.

- Наистина имаш силата да се изцеляваш - про­мърмори той. Отстъпи назад и се превърна в тъмен силует, открояващ се на светлината на фенера зад него. - Може пък в крайна сметка от теб да има полза.

- Моля те, разкрий ми се - каза Уилсън. - Цял живот чакам възможност да общувам с петото изме­рение на мъртвите. Ти си най-могъщата сила във все­лената. Виждал съм какво можеш да правиш.

- Ще бъдеш ли мой слуга? - попита епископът.

- Можех да убия тялото на свещеника, когато беше близо до мен, но не го направих. Разбирам силата ти, Велики. Разкрий ми се, за да не се заблуждавам, че този жалък човек пред мен е мой господар.

Епископ Франсиско удари звучна плесница на Уилсън.

- Как смееш! - Той трескаво бръкна в гънките на одеждата си, извади солиден сребърен кръст с разме­рите на чук и заудря с него главата на Уилсън.

Уилсън изгуби опора на хлъзгавия под и усети как кожата на челото му се разцепва от все по-силните удари на свещеника. Сподави инстинкта да се защи­ти - знаеше, че е безсмислено. Увисна безпомощно на китките си, а топлата кръв започна да се стича по лицето му надолу към гърдите, като се просмукваше в дрехите.

- Достатъчно! - извика епископът с още по-дъл­бок и дрезгав глас. Той отстъпи три крачки назад и започна да облизва плътта на Уилсън от острия ръб на кръста. - Значи искаш да знаеш кой съм, така ли? - попита епископът и окървавените му устни неочак­вано се изкривиха в усмивка. - Намираш се в при­съствието на величие.

Замаян от побоя, Уилсън се мъчеше да се изправи на крака и се подхлъзна два пъти, преди да намери опора.

- Не хленчеше, докато беше бит - отбеляза епис­копът. - Това казва за човека нещо, което не може да се прецени по друг начин.

Уилсън изгледа кръвнишки със здравото си око кльощавия свещеник.

- Ти си достоен и аз ще се разкрия пред теб. - В зениците на епископа проблесна алено пламъче. Той се изправи, сякаш в крехкото му тяло внезапно се бе влял нов живот. - Аз съм Франсиско Писаро от Трухильо. Незаконен син на Гонсало Писаро Родригес де Агилар. Освободител на Куско. Назначен за маршал на Перу в лето Господне хиляда петстотин трийсет и второ от краля на Испания Карл Пети. Аз съм основателят на Лима, покорителят на езичници­те, донесъл християнството на диваците от Южна Америка. Подчини ми се, Уилсън Даулинг, и всяка твоя мечта ще се сбъдне.

- Знаех си, че си ти - отвърна Уилсън. - Единстве­но духът на велик и могъщ човек като Франсиско Пи­саро би могъл да ме привлече тук, както направи ти.

- Ще бъдеш завинаги мой слуга - обяви епископът.

- Бил си убит от приближените ти... и си избрал да живееш отново - каза Уилсън. - Ти наистина си бог.

- Нима знаеш за живота ми?

- Знам всичко, което има да се знае, Велики. През 1541 г. двайсет и пет войници е мечове в ръце нахъл­тали в дома ти по време на вечерен прием. Започна­ла битка. Макар и невъоръжен, ти си се бил рамо до рамо с полубрат си Алкантара. Той умрял пръв, гла­вата му била отсечена пред очите ти. С ловко движе­ние ти си изтръгнал меча на един от нападателите и храбро си поразил двама души, след което си прони­зал трети. Но докато си се опитвал да извадиш меча от тялото, други ти се нахвърлили и някой забил нож в гърлото ти. След като си паднал на пода, си бил пронизан безброй пъти от всички страни.

Лицето на епископ Франсиско се скова от гняв.

- А те трябваше да са мои приятели - изръмжа той.

Преди Уилсън да успее да отговори, дълбокият глас продължи:

- Не скимтях и не молех за милост. Не... това е за слабите! Нарисувах огромен кръст на пода със собствената си кръв и извиках: „Ела, мой верен меч, спътник във всичките ми дела! Спаси ме, могъщи Исусе, Господарю на света, за да мога да отмъстя в отвъдното! Ще живея отново!“ - Епископът се беше задъхал от ярост, окървавената му уста пръскаше слюнка.

- Онези, които са те убили, са били предатели! - каза Уилсън. - И ги е сполетял подобаващ край. Диего де Алмагро бил заловен и екзекутиран, а гла­вата му била погребана отделно от тялото като пре­дупреждение към другите никога да не произнасят името му. Без глава той не би могъл да иде в Рая или Ада и бил обречен завинаги да скита отчаян и сам в света на духовете.

- Знаеш много - каза гласът на Писаро.

- Нито един от участниците в нападението не жи­вял повече от година след деянието си.

- Познаваш добре историята ми. Никога не ми омръзва да слушам за жалката им участ.

Уилсън сведе почтително глава.

- Велики, ще изпълнявам заповедите ти. Ще бъда твоята дясна ръка.

В очите на епископ Франсиско блестяха червени пламъчета.

- Сега ти си мой слуга, Уилсън Даулинг. Както казах в деня на смъртта си, аз ще си отмъстя, като живея отново - и аз ще живея отново.

Червените пламъчета в зениците на епископ Франсиско изчезнаха, раменете му се отпуснаха и кокалестите му ръце увиснаха немощно. Сякаш ду­хът на Писаро временно го беше напуснал.

- Надявах се на повече - с разочарование каза той. - Мислех си, че ти ще си онзи, който ще ме спаси. Но изглежда, че няма спасение.

Старецът вдигна фенера от пода, сякаш тежеше цял тон, затътри се към вратата, отключи, излезе, за­твори след себе си и завъртя ключа. Ивицата светли­на отслабваше, стъпките му се отдалечаваха и накрая Уилсън и Хайръм отново се озоваха в пълен мрак.

- Какво правиш, по дяволите? - изхленчи Хайръм. - Да му кажеш, че можеш да пътуваш във времето... че си негов слуга. Изгубил си си ума - изхлипа той. - Не видя ли очите му? Този човек е самото зло.

- Сега Писаро е мой господар - отвърна Уилсън в мрака. - Моята сила и способността ми за изцеление са негови. Той е причината да съм в Куско... Бог го е повелил.