Проклятието на инките

38.

Куско, Перу

Манастирът

00:35 ч.

19 януари 1908 г.

Подкованите подметки на епископ Франсиско чат­каха отчетливо, докато слизаше по каменното стъл­бище към подземието. В едната си ръка той държеше месингов ключ, а в другата носеше богато украсен ветроупорен фенер от чисто сребро с дълга дръжка и четири огледални стени. Жалкото оранжево пламъче осветяваше покритите с мъх стени и локвите вода по пода на местата, където дъждът се беше просмукал през малките пукнатини в зидарията.

Когато стигна до поредната тежка врата, той вди­гна същия ключ, внимателно го пъхна в ключалката и завъртя. Сърцето му се разтуптя само от прещракването на ключалката. Отвори вратата и острата воня на урина и изпражнения изпълни ноздрите му. От миризмата му се прииска да се върне обратно, но знаеше, че така само ще си причини повече болка.

Вдигна фенера и впери поглед в студения мрак към голата женска фигура, окована на отсрещната стена, увиснала на китките си. Беше се извърнала от него, тялото ѝ бе насинено и окървавено. Епископ Франсиско мълчаливо затвори вратата и заключи.

- Тази жена се нуждае от грижи, за да оцелее - каза той на мрака. Не искаше да навлиза повече в тъмницата и се надяваше, че няма да е нужно, макар да бе малко вероятно. - Не е яла повече от седмица, велики господарю. Трябва да се грижим за нея или със сигурност ще умре.

- Ще вземеш Христовия кръст и ще го използваш върху нея - отвърна дълбокият глас.

Епископът плувна в пот. Искаше да моли за ми­лост както за жената, така и за себе си, но знаеше, че ще бъде безсмислено. Духът на Писаро жадуваше болката и унижението на другите. Всяка проява на слабост само засилваше жаждата му и последствия­та можеха да бъдат още по-лоши.

Епископ Франсиско внимателно остави фенера на каменния под, измъкна бродирана кърпичка от джо­ба си и избърса потта по лицето и ръцете си. Бавно и с неохота извади голям кръст от вътрешния джоб на алената си роба. Би направил всичко да забави не­щата, но знаеше, че това ще е само временна отсроч­ка на ужаса, който скоро щеше да го погълне. Като стъпваше бавно през засъхналата кръв и урина, той приближи голата жена със сребърния кръст в ръка. Призляваше му при мисълта, че такъв свят предмет може да се използва за причиняване на толкова мно­го болка. Ръбовете бяха остри и със сигурност щяха да пронижат кожата.

- Тази жена ще се отрече от езическите си вяр­вания - продължи Писаро. - Няма да спреш, докато не прослави Исус Христос, истинския спасител на душите. Тя може да бъде спасена единствено чрез Него. Единствено по Негова милост душата ѝ ще може да се възнесе в рая.

Епископ Франсиско се наведе към жената. Трепе­рещият му глас беше тих като шепот.

- Трябва да се отречеш от вярванията си, дете мое. Трябва да приемеш единствения истински Бог, Исус Христос. Това е единственият ти път към сво­бодата и спасението. - Той прокара върха на кръста по гърба ѝ надолу към насинения ѝ задник. - Трябва да кажеш „Слава на Исус“.

Жената дори не трепна - просто си висеше на же­лезните окови.

- Трябва да кажеш „Слава на Исус“ - прошепна отново той. - Само така можеш да се отървеш от мъ­ченията, които ще те сполетят.

Епископ Франсиско искаше да плаче, но знаеше, че вече не са му останали сълзи. През цялото време усещаше как духът на Писаро изпълва студения въз­дух около него, как се наслаждава на момента и жа­дува за сблъсък на воли и невероятната болка, която ще дойде с него.

Плю върху среброто, за да навлажни метала, и започна да боде с дългия край голата плът на же­ната в опит да предизвика реакция. Такава обаче нямаше. Движенията му станаха по-жестоки, до­като накрая направо я налагаше отново и отново с кръста. Но жената просто висеше за оковите си и не помръдваше.

Сграбчи я за косата и дръпна насиненото ѝ лице от стената. Онова, което видя, го изпълни с ужас и тъга, но реакцията му беше тъкмо обратната. Очите ѝ бяха отворени, но в тях нямаше живот. Коженият ремък, напъхан в устата ѝ, бе напоен с кръв, която се стичаше надолу по почернялата ѝ брадичка. Кръв­та беше толкова много, че бе покрила цялото ѝ голо тяло и бе текла надолу по краката ѝ.

Пусна я и главата на жената се удари в твърда­та стена. Епископ Франсиско развърза ремъка и го махна, при което късчета осакатена плът паднаха с плясък на пода. Беше прехапала езика си, за да избя­га от ада, в който живееше. Кръвта беше напълнила белите ѝ дробове и я бе задушила.

- Не биваше да ѝ казваш, че Корсел Сантияна е разпнат, велики господарю. Той бе причината да жи­вее, казах ти. Откакто разбра, че е мъртъв, волята ѝ за живот угасна.

- Това беше най-великият момент от всички!- отвърна ликуващо Писаро. -Тогава тя научи присъ­дата на Всемогъщия Господ. Най-сетне осъзна, че няма измъкване за езичници като нея. Сега ще гори в огньовете на ада цяла вечност, в ръцете на Луцифер. Няма да отиде в рая като Корсел. Той беше пречистен на кръста и ще живее вечно до Бог.

Епископ Франсиско погледна в мъртвите очи на Виване. Трудно можеше да се повярва, че някога е била прекрасна, здрава млада жена, воин от Девици­те на слънцето, потомка на древните инки. Съдейки по изкривеното ѝ лице, смъртта ѝ е била ужасна, но въпреки това той много ѝ завиждаше. Тя беше успя­ла да се измъкне от безумието на адския свят, съз­даден от Писаро. Стига да можеше да намери начин да избяга и той, епископ Франсиско със сигурност щеше да се възползва от него, независимо от цената и болката.

- Освободи я - нареди гласът.

Епископ Франсиско издърпа тежкия щифт от оковата и лявата ръка на Виване се отпусна. Махането на втория щифт беше по-трудно, тъй като цялата ѝ тежест беше върху оковата, но той стъпи здраво и успя да изкопчи от себе си достатъчно сили, за да го махне, оставяйки голото тяло да падне в мръсната тиня на пода.

- Ще я обърнеш по гръб - заяви Писаро.

- Моля те, велики господарю, горкото дете е мърт­во. Вече не може да ѝ бъде причинена никаква болка.

- Тя ми се опълчи! Избра ада пред рая!

Гласът на Писаро беше толкова силен, че на епис­коп Франсиско му се прииска да моли за милост, но не смееше, за да не си навлече още по-голямо нака­зание.

- Ще я обърнеш по гръб!- още по-силно изрева гласът.

Ужасната болка, която причиняваше гласът на Писаро, накара епископ Франсиско да се превие, стиснал главата си с ръце. Той изскимтя, но не беше сигурен защо - така или иначе нямаше кой да го чуе.

- Ще направя както заповядаш - рече той и треп­на от отвращение. - Ще направя както заповядаш.

Епископ Франсиско захвърли робата си и остана само по алените обувки и епископската си шапка. Самият той беше кожа и кости, застанал над трупа на прекрасната някога жена.

Насред мъченията си искаше да се помоли на собствения си Бог да го спаси от този удар, но вече не знаеше на кой Бог да се моли. Започваше дори да се съмнява, че съществува истински Бог - ако съ­ществуваше, той не би допуснал подобно деяние от негово име.

- Бог е милостив, Бог е велик - каза си той с напразната надежда, че молитвите му ще бъдат приети.

„Къде е човекът, който може да ме спаси от този ужас?“ - запита се той.

Имаше само една надежда, в която да се вкопчи - мъжът на име Уилсън Даулинг. Неуловимият чужде­нец изпълваше със страх Писаро, нищо друго не мо­жеше да го направи. Великият господар бе признал, че не може да види в душата на Даулинг, както виж­да в душите на всички други. Човек с толкова тъм­на душа беше човек, който би могъл да спре злото, пълзящо в този момент в тялото на епископа. Уилсън Даулинг със сигурност идваше към Куско - Писаро бе наредил да се разположат войници, които да пазят подстъпите към града.

„Той е единствената ми надежда за спасение“ - осъзна епископ Франсиско. Отпусна се на колене в кръвта и мръсотията на пода. Усещайки как лудостта най-сетне ще надделее над разума му, той с неохота постави ръце върху ледената кожа на Виване. Иска­ше животът му да приключи в този момент и би дал собствената си душа, само и само да бъде освободен от ада, в който живееше.

- Трябва да ме убиеш, Уилсън Даулинг - каза си той. - Всичките ми молитви ще бъдат чути, ако ме поразиш с един-единствен удар.

Нямаше друга надежда в живота си, само аб­страктните видения за човек, с когото никога не се бе срещал - човек, чиято душа е черна като нощта.