Проклятието на инките

44.

Куско, Перу

Булевард „Павитос“

06:45 ч.

22 януари 1908 г.

Сигурността на деня най-сетне настъпи, но въ­преки това капитан Гонсалес не можеше да събере кураж да се върне в спалнята. Седеше край про­зореца до вратата, очите му драскаха и горяха от поредната безсънна нощ. Чувстваше се напълно изтощен, сякаш някаква болест бе изсмукала цяла­та енергия от иначе силното му тяло. Въпреки със­тоянието си той продължи да наблюдава булеварда и да се вглежда във всеки минувач. Тежките летни облаци тази сутрин се бяха спуснали ниско и небето оставаше тъмно, а дъждът продължаваше да вали напоително, както бе валял през цялата нощ. Всич­ко беше влажно и мокро, включително и столът, на който седеше.

Четвърта поредна нощ Лучо Гонсалес бе прека­рал на пост при прозореца на дома си. Пушката беше между краката му, облегната на вътрешната страна на бедрото. На масата до него бе сабята му, а офицер­ската ножница лежеше на пода. Вратата беше заклю­чена, но прозорецът бе отворен, за да чува по-лесно консервните кутии, които беше вързал с въже през алеята зад къщата.

Чу шепота на детски гласове от спалнята - децата му започваха да се събуждат.

Краката му бяха изтръпнали от дългите часове седене в една и съща поза. Гонсалес стана, хвърли последен поглед към улицата, вдигна ножницата и прибра сабята в нея. Отвън вече имаше неколцина минувачи и по някое магаре, теглещо каруца към па­зара. Гонсалес взе пушката, дръпна колкото се може по-тихо затвора, извади блестящия месингов патрон и го пусна в джоба на ризата си. Беше благодарен, че той и семейството му са оцелели още една нощ в този обитаван от призраци град, но сърцето му се свиваше при мисълта за ужасните злини, извършени в мрака.

Мехурът му бе на път да се пръсне. Гонсалес над­никна в спалнята да каже на жена си, че излиза. Как­во облекчение бе да ги види всички живи и здрави в леглата!

Сарита му се усмихна тревожно, прегърнала мал­ката Хуанита, която все още спеше дълбоко.

- Добре ли си, Лучо? - прошепна тя.

Гонсалес се усмихна и кимна, като правеше всич­ко по силите си да изглежда уверен. Тя виждаше, че той още носи дрехите от снощи. Докато се обръща­ше, чу топуркане на крачета по пода и до него се озо­ва най-малкият му син Ортега.

- Трябва да пишкам - каза детето със сладкото си гласче и заподскача енергично към кухнята.

- Чакай малко,pequenito hijo ( Малчо (исп.). - Б. пр.) - прошепна Лучо след него. Бръкна в джоба си, извади ключ и отклю­чи. Предпазливо отвори вратата и задържа сина си, докато огледа покритата веранда и обора, където беше магарето. Всичко изглеждаше наред.

- По-бързо, тате! - каза момчето и изтича до края на верандата, свали гащи и пусна струя в канала, в който течеше дъждовна вода. Лучо застана до сина си и направи същото.

На предната врата се почука силно. Сърцето на Лучо едва не изскочи от гърдите му Щом някой ид­ваше в дома му в такъв ранен час, новината можеше само да е лоша. Довърши колкото можеше по-бързо облекчаването, оправи се и със строг глас нареди на детето да се връща в леглото. По-големият му син Артуро стоеше при вратата на спалнята и надничаше навън.

- Лягайте си и двамата - тихо каза Гонсалес. - Не излизайте, освен ако не ви кажа. - Без да поглежда жена си, той дръпна вратата и я затвори.

Чукането се повтори, този път по-силно.

Гонсалес виждаше някаква тъмна сянка в рамката на прозореца. Дъждът валеше силно и той трескаво извади патрона от джоба си и го пъхна в патронника. Бързо и колкото се може по-тихо бутна затвора на­пред и метна оръжието на рамо.

- Кой е? - извика той.

- Аз, Капос! Отворете вратата, капитане.

Гонсалес въздъхна с облекчение и отключи. Какво ужасно престъпление е било извършено, че лейте­нантът го търсеше в този ранен час?

- Радвам се, че сте тук! - каза Капос, когато по­знатото му лице се появи пред него.

Гонсалес му направи знак да говори по-тихо, пус­на го да влезе и затвори.

- Какво има? - попита той. - Тихо.

Капос свали фуражката си и я тупна в бедрото си, за да изтръска капките. Изглеждаше блед и уморен.

- Съжалявам, че идвам толкова рано, капитане. - Той пристъпи по-близо. - Епископ Франсиско на­реди всички военни да се съберат при църквата „Ел Триунфо“ в девет сутринта. Изрично поиска и вие да сте там.

- Пипнах ужасна настинка - отвърна Гонсалес. Трябваше да говори тихо, за да не чуят децата лъжи­те му. - Не мога да отида. Страхувам се да не заразя и други.

Капос го погледна слисано.

- Епископ Франсиско ми каза, че ще отговори­те точно така. Изумително, а? Каза ми, че ако не можете да се явите, лично ще посети вас и семейс­твото ви.

Гонсалес стисна юмруци, за да спре треперене­то на ръцете си. Свещеникът бе обладан от някак­во зло и той не можеше да направи нищо, за да го спре. Дори мисълта да вдигне оръжие срещу духов­ник изглеждаше невъзможна. Вече три вечери беше преследван от кошмари, в които епископ Франсиско идва в дома му. Той копнееше за жената и децата му - знаеше го - и колкото и да искаше да защити се­мейството си, Гонсалес знаеше, че няма да може да му се опълчи.

Потърка четината си с надеждата да смекчи стра­ха, който със сигурност бе изписан на лицето му.

- Ще дойда - отстъпи.

- Молех се да го кажете. - Капос нахлупи фураж­ката и нагласи ремъчето под брадичката си. - През нощта са изчезнали две млади жени - сериозно рече той. - Трябвате ни. Каквото и да правим и колкото хора да разполагаме, положението се влошава. Мъ­жете в казармата търсят силата ви, капитане. При­знавам, че и на мен ми липсвате като водач в тези мрачни времена.

- Как пазиш семейството си? - попита Гонсалес, загледан в далечината.

Капос също погледна към дъжда.

- У дома сме двайсет души в две стаи. Всички роднини на жена ми, както и моите.

- Жена ти и децата ти трябва да дойдат тук, при мен - каза Гонсалес. - Тази къща е по-голяма и по-лесна за защита. Тук ще са в безопасност.

- Много щедро предложение, капитане, но родни­ните ни са с нас и не мога да преместя и тях. Да ви предложа вашето семейство да дойде в дома ми? Не е толкова модерен, но ще е много по-лесно за всич­ки. Ще им приготвим легла и имаме предостатъчно място за храна.

Гонсалес знаеше, че жена му не би се съгласила да напусне къщата. Тя много добре знаеше за убий­ствата в града, но дълбоко в себе си вярваше, че ни­кой няма да посмее да влезе в дома на най-старшия офицер в Куско. Лучо не можеше да сподели с нея страховете си за епископ Франсиско - не можеше да изрече гнусните подробности от кошмарите си.

- Ще говоря със Сарита и ще ти кажа - отвър­на той. - Но се съмнявам, че ще приеме щедрото ти предложение.

- Слава богу, че си имаме епископ Франсиско да ни защитава - рече Капос. - Той е наше упование и сила, когато се нуждаем от него. Епископът казва, че знае кои са убийците и защо избиват невинните по такъв зверски начин. Иска да ни каже какво трябва да направим, за да спрем злото. Нуждаем се от вас, капитане. Хората се нуждаят. Всеки ден питат кога ще се върнете.

- Кажи на хората, че ще дойда. - Гонсалес посочи лейтенанта си. - Искам да пратиш редник Рамиро да пази къщата ми, докато ме няма. Кажи му да вземе пушката си. Никой не бива да научава, че съм поис­кал това. Разбираш ли?

Капос кимна.

- Разбирам, капитане. Ще го пратя незабавно.

Вратата на верандата се отвори и се появи мал­кият Ортега. Все още по пижама, момчето забърза и се настани между краката на баща си. Усмивката му беше огромна и прекрасна, но само разтревожи Гонсалес още повече.

- Радвам се да ви видя, сеньор Капос - приветли­во каза момчето.

Капос го потупа по главата.

- Виж се само... колко си пораснал от последния път, когато те видях! Скоро ще станеш висок като татко си.

- Висок съм почти колкото батко си - каза Орте­га и се изпъна колкото може повече. - Вижте! - Той стегна бицепсите си да покаже колко са големи.

- Впечатляващо - рече Капос. - Досущ като тат­ко си.

Лучо вдигна сина си на ръце и го прегърна.

- Ще се видим на сбора... а сега върви. Кажи на Рамиро да дойде колкото може по-скоро.

Капос отдаде чест, излезе на верандата и тръг­на по наводнената алея към булеварда. Неуморните дъждовни капки караха водата в локвата да танцува на мъглявата светлина на утринното небе.