Проклятието на инките

54.

Куско, Перу

Тъмницата на манастира

17:55 ч.

24 януари 1908 г.

Уилсън погледна в тъмното към Хайръм, който отново се беше отпуснал и висеше на китките си. Тежката метална верига над главата на Уилсън из­глеждаше много яка и той се зачуди дали ще успее да откъсне оковите от камъка. Нямаше съмнение, че притежава достатъчно сила, за да огъне стомана, но китките му със сигурност щяха да се счупят, ако на­тисне прекалено силно и бързо.

Ако Хайръм чуеше опитите му да се измъкне, духът на Писаро щеше да разбере. Кубът на инки­те общуваше чрез ума на хората и затова всичко, което чуваше и виждаше Хайръм, беше достъпно и на духа Писаро. Със сигурност това беше при­чината да го видят как върви през Пласа де Армас. Кубът на инките не можеше да погледне в неговия ум и така го беше идентифицирал. Това бе и при­чината Хайръм Бингам да бъде окован на стена­та само на десет стъпки от него. Хайръм играеше ролята на шпионин по неволя и Уилсън трябваше да е много внимателен какво казва и прави пред приятеля си.

Той погледна обезобразеното тяло на жената на пода. От разлагащия се труп се носеше гадна воня и той си помисли, че са го оставили тук нарочно. Със сигурност тялото беше свързано с безумните плано­ве на Писаро.

Под тежката дървена врата постепенно се появи слабо сияние. Отначало Уилсън не беше сигурен какво вижда. Светлината се засилваше, но нямаше характер­ния оранжев цвят на фенер. Внезапно се появи фигура, която премина направо през дървото, като призрак.

Беше Хелена, с пистолет в ръка!

Уилсън искаше да ѝ извика, че е тук в тъмното, но знаеше, че Хайръм ще чуе всяка негова дума.

- Запази спокойствие - с равен глас каза Уилсън. - Тук съм.

Хелена се опита да определи откъде идва гласът, но беше ясно, че не вижда нищо в тъмното.

- Уилсън! Слава богу! Нищо не виждам - отвърна тя. В гласа ѝ ясно се долавяше тревога.

- Просто запази спокойствие - повтори Уилсън.

Хайръм застена и се изправи с мъка.

- Ще умрем тук - изхленчи той. - Китките ме болят ужасно. Само искам да ги разтъркам, толкова много ли искам?

Уилсън погледна към Хана.

- Няма да умрем в тази тъмница, Хайръм Бингам. Бог ще прати ангел да спаси и двама ни. Прекрасен ангел.

Хелена дишаше тежко.

- Уилсън, виждаш ли ме? - попита тя, загледана в тъмното.

- Виждам те - отвърна той.

- И какво като ме виждаш? - намеси се Хайръм.

- Идва някакъв свещеник! - панически каза Хе­лена. - С група войници, които трябва да те отведат! Разговаряха на испански и казаха, че ще те убият, ако не се подчиняваш!

- Виждам те - отново потвърди Уилсън. - Хайръм е окован за стената като мен. На пода има тяло на мъртва жена. Не мога да избягам.

Образът на Хелена бе забулен в мъглява бяла свет­лина.

- Как си окован за стената? - попита тя.

- Със стоманени вериги.

- Какви ги говориш, по дяволите? - обади се Хай­ръм. - Разбира се, че са стоманени!

- По коридора идват войници да те отведат! - от­чаяно рече Хелена. - Войници с пушки...

Под дървената светлина се появи слаба оранжева светлина.

- Епископ Франсиско идва - като в транс каза Уилсън. - Приближи се.

- Трябва да се измъкнеш - замоли го Хелена.

- Не мога - отвърна Уилсън. - Приближи се.

- Господи, човек с диплома от Йейл не може да умре по такъв начин - промърмори под нос Хайръм.

Хелена пристъпи напред, но си личеше, че не вижда къде е Уилсън. Налагаше се да заобикаля раз­лични неща, за да навлезе по-навътре в стаята. Уил­сън осъзна, че в бъдещето помещението не е празно.

- Епископът е господарят - задърдори Уилсън. - Обсебен от могъщия дух на Куба на инките, от конкистадора Франсиско Писаро от Трухильо.

Оранжевата светлина се засилваше и Уилсън зна­еше, че му остава съвсем малко време да обясни от какво се нуждае.

- За да видя Куба на инките с очите си, ще ми тряб­ва помощта ти да го намеря. Ще ми помогнеш ли?

- Ще ти помогна! - отвърна Хелена, мъчейки се да прескочи някакви натрупани кутии. Светлината на фенера блесна под вратата и сега тя различи Уил­сън, прикован към стената с ръце над главата. Видя и окования Хайръм Бингам. Както беше казал Уилсън, на пода лежеше гниещ труп.

В ключалката беше пъхнат ключ и механизмът се завъртя с металическо изщракване. Вратата посте­пенно се отвори и светлината нахлу в стаята, разкри­вайки още повече ужасите ѝ.

Лицето и дрехите на Уилсън бяха покрити с кръв и ясно си личеше, че е бил пребит лошо. На пода лежеше разлагащ се труп на жена с насинена разкъ­сана плът и отворени мъртви очи. Хелена пристъпи напред и усети как ѝ се повдига.

Хайръм се опита да се извърне от светлината, но нямаше къде да се скрие.

Епископ Франсиско се затътри в стаята и остави фенера в средата на пода. Хелена едва сега видя за първи път лицето му и по гърба ѝ пробягаха тръпки. Насочи вниманието си към настоящето и видя, че се намира в склад на хотела. Навсякъде имаше натру­пани кашони с документи и други боклуци и беше трудно да си проправя път през тях.

- Хана, пази вратата и не пускай никого при мен! - извика тя, докато избутваше някакви кашони и пристъпваше навътре. Съдейки по изражението на бодигарда ѝ, беше ясно, че я мисли за напълно от­качила.

Епископ Франсиско посочи.

- Виждам, че отново си се изцелил. - На изпитото му лице заигра усмивка. - Чудесна придобивка си.

Хелена най-сетне се добра до Уилсън, насочила пистолета си право към епископа.

На прага застана войник в синя униформа със златни копчета, несъмнено офицер. Дрехите му бяха вир вода. По широката периферия на шапката му още блестяха капки.

- Дръжте хората си назад - нареди епископ Фран­сиско. - Уилсън Даулинг е отговорен за ужасните злини на това място. Свалете оковите му, за да мо­жем да го пречистим.

Якият офицер остана на прага, загледан в обезо­бразеното тяло на пода.

- Капитан Гонсалес, свалете оковите му!

Силният глас на епископа най-сетне накара вой­ника да се размърда.

- Капитан Гонсалес! - каза Хелена. - Това е чове­кът, за когото ти казах! Той е! Според дон Ерависто ще убиеш най-хладнокръвно семейството му...

С ужасена и смаяна физиономия Гонсалес пристъпи в тъмницата. Тъмните му очи се присвиха към Уилсън.

- Аз те застрелях! - ядно каза той. - Трябваше да си мъртво, гнусно създание!

- Трябва да си бъдеш у дома при семейството ти - каза му Уилсън в отговор.

Капитан Гонсалес се втурна напред и заби при­клада на пушката си в гърдите му, като му изкара въздуха. Хелена се опита да се намеси, но ръката ѝ с пистолета мина право през капитана, без да направи контакт. Докато Уилсън висеше безпомощен на кит­ките си, ударите продължаваха да се сипят, този път по челото. Уилсън застена от болка, пред очите му ту притъмняваше, ту се проясняваше. За момент успя да зърне лицето на епископ Франсиско - кучият син се усмихваше.

- Достатъчно - каза най-сетне епископът. - Сва­лете оковите му.

Задъханият Гонсалес пъхна ключа в катинара и разкопча оковите. Почти изпаднал в безсъзнание, Уилсън се строполи на вонящия под.

- Не се съпротивлявай - увещаваше го Хелена. - Лежи. Отвън има твърде много войници, за да мо­жеш да ги надвиеш.

Гонсалес отново удари Уилсън по главата с пуш­ката си, после изви ръцете му зад гърба и му сложи белезници.

- Запази спокойствие - подканваше го Хелена.

- Примирявам се със съдбата си - каза Уилсън, без да помръдне. Той обърна очи към епископ Франсиско, който стоеше над него. - Каквото и да пожелаеш от мен, ще се подчиня. Ти си Великият господар, Писаро от Трухильо, освободител на Куско, маршал на...

Гонсалес го изрита в корема, както лежеше на пода.

- Млъквай, зла твар! - извика той и натика с бо­туш лицето на Уилсън в мръсотията.

Епископът посочи Хайръм.

- Вземете и него.

Капитан Гонсалес удари Хайръм с приклада и го накара да увисне на китките си само с един удар. Свали оковите му, изрита го няколко пъти в корема и го закопча с белезници. После хвана Уилсън и Хай­ръм за китките, рязко ги дръпна да се изправят и ги помъкна към изхода.

Уилсън изплю кървава храчка в краката му.

- Когато аз стана твой господар, няма да забравя как се отнесе с мен.

Епископ Франсиско злостно потърка ръце.

- Отмъщение ли търсиш? Харесвам това у мъжа. То е мярка за убеждението му. Но чуй внимателно, Уилсън Даулинг - ако се опиташ да избягаш, ще на­редя да те убият по най-болезнения начин. Ще бъ­деш одран жив и ще те принудят да ядеш собствено­то си месо.

Уилсън и Хайръм бяха избутани по тесния кори­дор между войниците. Сладкият свеж въздух изпъл­ни ноздрите на Уилсън, докато изкачваше дългото каменно стълбище. През цялото време яркото сияние на Хелена го следваше.

Тя говореше - спокойно и равно:

- Войниците са общо десет с капитан Гонсалес. Когато излезете навън, ще вали проливен дъжд. До­вечера ще има наводнение; четох, че през нощта в Куско ще загинат сто двайсет и шест души. Можеш да използваш тази информация в своя полза.nfpil

Докато го бутаха по коридора, Уилсън чу шума на дъжда отвън.

- Къде съм? - прошепна той.

- Под манастира, в който живее епископът - от­върна Хелена. - На около пет минути път от Пласа де Армас. В бъдещето това място е хотел.

- Епископът ще те отведе до Куба на инките - едва чуто прошепна Уилсън. - Остани на всяка цена с него. Ако някой мъж го докосне, ще бъде обладан. Ако жена докосне Куба, ще умре.

След като изкачиха стъпалата, Уилсън беше бутнат навън на мътната светлина на централния двор. Беше огромно облекчение да усети отново пре­чистващия дъжд по лицето и дрехите си. Надяваше се да измие отвратителната воня на смърт, която сигурно никога нямаше да забрави.

- Къде ме водите? - извика той.

Епископ Франсиско се тътреше пред него, но не обърна внимание на въпроса му. Вървеше под про­ливния дъжд през вътрешния двор покрай кипариса, чиито клони се люлееха от силните и хаотични по­риви на вятъра.

- Трябва да ми кажете къде отиваме - повтори Уилсън, но епископът не отговори.

На всеки няколко крачки го побутваха с приклад на пушка. Някои от побутванията бяха толкова сил­ни, че едва пе го събаряха на земята. Войниците се отнасяха по същия начин с Хайръм и Уилсън започ­ваше да се ядосва.

- Запази спокойствие - каза Хелена.

Епископ Франсиско поведе групата през фоайе­то към задната уличка. Дъждът продължаваше да се лее, когато тръгнаха нагоре по склона, като газеха во­дата, която се стичаше бързо по калдъръма.

Макар да беше ден, небето над тях беше черно като абанос. Облаците се виеха и образуваха стран­ни фигури, гонени от вятъра и дъжда. Уилсън отново получи удар в гърба и с мъка успя да остане на крака. Пристъпи до Хайръм и го побутна да върви.

- Отиваме да видим един нов свят - извика оптимистично той. - Вече си имаме нов бог!

Хайръм присви очи към него. Дъждът шибаше небръснатото му лице.

- Ти си полудял - промърмори той. - Ще умрем.

Завиха на ъгъла и минаха покрай редица чували с пясък и трима войници, които стояха на стража. През свирепия дъжд Уилсън едва успя да различи, че излизат на Пласа де Армас. Отляво видя силуета на катедралата на фона на мрачното следобедно небе. От всички страни църквата бе заобиколена с чува­ли с пясък, натрупани на височина метър и двайсет. Под стълбите укрепленията бяха отмити от кафява­та река, която течеше през площада ог север на юг. Откритото пространство очевидно беше мястото, където се събираха потоците кал и боклуци от гра­да - ревът на придошлата вода много приличаше на могъщата Урубамба.

- Остани на всяка цена с епископа - прошепна Уилсън. - Ще те намеря.

- Да не направиш някоя глупост - отвърна Хеле­на, поглеждайки към десетките въоръжени войници.

- Ще има и по-добри места от това да се опиташ да избягаш.

Силният дъжд така бе наситил въздуха с влага, че се дишаше трудно. Всички войници и епископ Фран­сиско бяха прикрили с длан носа и устата си.

Избоботи гръм.

Внезапно в мрачното небе блесна светкавица и всички трепнаха.

Като събра всичките си сили, Уилсън се хвърли с рамото напред към капитан Гонсалес и с лекота го просна на земята. Скочи във въздуха, извъртя се и изрита, улучвайки друг войник по слепоочието. Из­губилият съзнание човек полетя към други двама войници с разперени ръце и крака и всички се затър­каляха по стъпалата към буйния поток.

Трудно бе да се движи гладко със закопчани от­зад ръце, но Уилсън успя да се задържи на хлъзгавия калдъръм и да прескочи падналите мъже. Затича се на зигзаг, направи още един гигантски скок и пре­летя над чувалите, като се приземи на камъните от другата страна. Проехтяха изстрели. От двете страни към него полетяха куршуми. Той пое дълбоко дъх и се хвърли с главата напред в калния поток.

Хелена гледаше как Уилсън се хвърля в бързеите. Навсякъде около него се сипеха куршуми. Изстрели­те бяха толкова силни, че почти я зашеметиха. В ми­налото и в настоящето един и същи поток течеше на юг към най-ниската част на Пласа де Армас. Хелена инстинктивно понечи също да се хвърли в реката, но Чад и Хана я задържаха. Тя се отскубна и се затича по най-долното стъпало, загледана към булевард „Де Сол“, където изтичаше калният поток.

- Не влизай във водата! - замоли се Чад.

- Ще се удавите! - извика Хана.

Тримата бяха извадили оръжията си - за щастие наоколо беше пусто и нямаше кой да ги види. Хелена стоеше на самия край на стълбите, дъждът се стича­ше по лицето ѝ, а тя гледаше как тялото на Уилсън изчезва в далечината. Главата му така и не се подаде за глътка въздух и тя се запита дали някой куршум не го е улучил, докато е скачал в потока.

Пушките продължаваха да гърмят, облачета бару­тен дим се издигаха към натежалото небе. Хелена се втурна към войниците, които стояха по-нагоре и се целеха в тялото на Уилсън, което се отдалечаваше в бурята. Размаха обезумяло юмруци в опит да се на­меси, да спаси някак Уилсън, но ударите ѝ минаваха през главите на войниците. В отчаянието си тя изле­зе пред тях да попречи на прицела им точно когато те отново стреляха.

Куршумите минаха през тялото ѝ, сякаш беше безплътна. Колкото и да се мъчеше, не можеше да стори нищо.

„Остани на всяка цена с епископа“ - спомни си тя.

Обърна се към църквата и погледна епископ Франсиско. Гръмна гръм и той гневно посочи Хай­ръм Бингам, който лежеше по очи на камъните.

- Вкарайте го в църквата! - извика епископът. - Това е заповед, капитане!