Проклятието на инките

41.

Андите, Перу

Хотел „Мачу Пикчу“

23:50 ч.

22 януари 2014 г.

Вече повече от два дни в Мачу Пикчу нямаше електричество. Силните летни дъждове се излива­ха върху планините и от високата влажност всич­ко в луксозния хотел беше мокро на пипане, дори стените, подовете и чаршафите. За щастие дойде вестта, че от Куско са пратени булдозери да разчис­тят пътя през планините. Ако нямаше нови кални свлачища, Хелена можеше да напусне това място с кола. „Хайръм Бингам експрес“ все така не вървеше и ако времето не се оправеше и нивото на реката не се понижеше, влакът сигурно нямаше да тръгне поне още седмица. Единственият друг изход беше пеша по Пътеката на инките. Средните валежи по високите места на Перу бяха малко над двеста пет­десет и пет сантиметра - колосално количество - а през последните две седмици бяха сто и петдесет сантиметра, което бе рекорд, откакто се водеха из­мервания.

Хелена стоеше при отворената врата на балкона, облечена по шорти и потник. Зад нея на нощната ма­сичка гореше свещ. Батерията на айпада ѝ бе изто­щена и нямаше с какво да занимава вниманието си освен с прашните стари книги, които бе намерила в библиотеката на хотела. Въздухът беше топъл и леп­кав и непрекъснатото очакване на новини за евенту­ално заминаване я правеше неспокойна.

За Уилсън бяха минали цели осем години, а за нея малко повече от една. Идеята беше трудна за схва­щане. Това обясняваше защо той изглеждаше емо­ционално дистанциран, когато я видя за първи път. Уилсън каза, че е минал през ада след последната им среща и не се опита да го скрие. Каза ѝ, че е участвал в китайското Въстание на боксьорите и се е месел в историята. Хелена се усмихна. Ако тя беше чакала осем години да го види, сигурно щеше да реагира по същия начин. Истинският въпрос бе какви бяха ней­ните чувства към него, след като знаеше, че за него е минала по-голяма част от живота, отколкото за нея?

Облегната на рамката на вратата, Хелена затвори очи и се заслуша в трополенето на дъжда по покрива и по дървената платформа. Представи си как дъждът се излива върху древния каменен град Мачу Пикчу само на няколкостотин метра оттук, как пълни мал­ките канали с вода, течаща между безбройните по­стройки надолу по склоновете, образувайки ручеи и буйни потоци. След това потоците достигаха отвесна скала и политаха от триста метра към долината, за да се влеят в беснеещите води на Урубамба. По-нататък неукротимата река се разширяваше и забавяше тече­нието си, докато се виеше към Атлантическия океан на хиляди километри оттук през тучните, обвити в мъгла джунгли на могъщата Амазонка.

„Какво чувствам?“ - запита се Хелена.

Отнасяше се закрилнически към Уилсън - беше така от първия миг, когато се свързаха. При това нео­бичайно много. И той я привличаше въпреки обстоя­телствата. Хубаво беше, че е почтен човек, защото тя подозираше, че привличането щеше да го има, дори да не беше такъв. Чувството му за хумор беше приятно и ѝ харесваше да се смее с него. Беше забавен дори когато бе под напрежение - а може би тогава дори повече. Имаше пленителни ръце, особено кога­то жестикулираше, докато говори. А щом я докосне­ше, имаше чувството, че се озовава в рая - толкова много обичаше допира на дланите му по кожата си. Сексът с него беше най-добрият, който бе имала ня­кога, и не беше лягала с друг мъж, откакто той си замина преди година. Въпреки бариерата на времето и всичко, което следваше от нея, Хелена така и не спираше да мечтае за живот с него, колкото и нелепо да изглеждаше.

Погледна към дъжда и се запита дали Уилсън е в безопасност сега, точно преди 106 години. Беше избрал да тръгне към укрепения град Питкос, скри­тия дом на Девиците на слънцето. Съдейки по онова, което видя, амазонките се бяха опитали да го убият, но въпреки увещанията ѝ той все пак тръгна. Типично за него - вярваше в инстинкта си въпреки всичко. Хелена усети как мускулите ѝ се напрягат - ако пад­не и косъм от главата му, щеше да е бясна. Най-мъчителното бе, че не можеше да направи нищо оттук. Пресегна се към масичката, взе никелирания колт и се прицели в дъжда. Постави пръст на спусъка, свали предпазителя и си помисли дали да не стреля веднъж към древната цитадела. Имаше нещо много пречистващо в стрелянето - блясъкът от дулото и откатът, политащият със скоростта на звука куршум. Проблемът беше, че ако дръпне спусъка, Чад и Джон Хана щяха да решат, че е станало нещо, и сигурно щяха да нахълтат с извадени пистолети.

Бодигардовете ѝ вече я мислеха за луда - сигурно го мислеха, макар че тяхна работа бе да не го призна­ват. Клиентът им непрекъснато обикаляше ден и нощ из руините на отдавна мъртвия град на инките и го­вореше на въздуха, сякаш разговаря с някого. Цялото положение беше безумно.

И кой беше онзи Лучо Гонсалес? Човекът от ми­налото. Неговият потомък дон Ерависто ревностно вярваше, че Уилсън е убиец на невинни, човекът, който щял да се гаври с децата и майка им и да им отнеме живота. Имаше само два възможни сценария - или някой лъжеше за ролята на Уилсън в ужасните събития, или душата на Уилсън е била обладана от някаква по-голяма сила и действията не са били негови.

Хелена неспокойно почука с дулото на пистолета по рамката на прозореца.

С Уилсън се бяха разбрали да се срещнат след две нощи при фонтана на Писаро в центъра на Пласа де Армас. Без Куба на инките или остатъчната му енергия той вероятно нямаше да я вижда, но тя се надяваше, че ще го види. Уилсън само трябваше да остане жив дотогава. Вече бе живял осем годи­ни без нея, но сега обстоятелствата бяха различни. Амазонките бяха опасни, Хелена го бе видяла със собствените си очи.

- Не губи съобразителност, Уилсън - прошепна тя към дъжда.

Блесна светкавица и силуетът на връх Мачу Пик­чу се открои над нея. Дълбоко в сърцето си Хелена усещаше, че ще изиграе жизненоважна роля в миси­ята на Уилсън да открие Куба на инките. Не беше сигурна каква ще бъде тази роля, но трябваше да при­еме, че всичко става неслучайно. Винаги беше така помежду им. Когато Уилсън се нуждаеше най-много от нея, тя беше там. И Хелена се зарече, че ще бъде и занапред.

„Булдозерите трябва да минат“ - каза си тя. Иначе щеше да остане тук и Уилсън нямаше да има пред­става защо не се е появила на Пласа де Армас, както се бяха уговорили.