Проклятието на инките

22.

Куско, Перу

Манастирът

00:12 ч.

19 януари 1908 г.

- Капитан Гонсалес отново се провали!- каза дълбокият глас.

Епископ Франсиско се хвърли на студения каме­нен под. Кожата му бе плувнала в пот, мършавото му тяло се тресеше от раздираща кашлица. Не беше чувал гласа на конкистадора Писаро, откакто по­следната свещ догоря преди няколко часа. След като остана да седи в тъмното, докато нервите му не из­държаха, той беше запалил нова свещ, която вече бе изгоряла наполовина. Минутите се изнизваха и се бе осмелил да се надява, че никога повече няма да чуе ужасяващия глас в главата си, но дълбоко в себе си знаеше, че Писаро ще заговори отново. Беше смазан и единствено Бог можеше да го спаси. Загледа се безпомощно към отсрещната стена на спалнята си, където висеше портрет на папа Инокентий II в цял ръст. Светият отец прекарал нощта в същата стая, ко­гато посетил Куско преди повече от 200 години. Из­глеждаше уверен и доволен - всичко, което епископ Франсиско не беше. Потта се лееше изобилно по го­лото му треперещо тяло. Епископ Франсиско застана на колене и започна да се моли.

- Спаси ме, свети Исусе, закрилнико на потъпка­ните.

Погледна безпомощно към високия таван, после към богато украсения кръст на стената. Видът на при­кования към кръста Син Божий събуждаше смесени чувства - даваше на епископа сила да види Божията саможертва, но също така напомняше за ужасните грехове, извършени от самия него. Той изпъшка, ко­гато осъзна, че няма броеница, така че побърза да я грабне от копринената завивка на огромното си лег­ло. Започна да премята изумрудените зърна и да пов­таря неспирно „Милостива Света Дево...“.

- И Дева Мария няма да те спаси - каза гласът.

Епископ Франсиско се разхлипа, по бледите му бузи потекоха сълзи, както бяха текли безброй пъти през последните три дни.

- Моля те, господарю, трябва да ме освободиш от този ад! Не мога да направя онова, което искаш от мен.

- Единственият начин да се освободише да из­пълниш волята ми.

Устата на епископ Франсиско се напълни с кисе­лина само при мисълта какво вече беше направил. Искаше да повърне, но нямаше какво. Самоотвращението му бе толкова голямо, че от дни не беше в със­тояние да задържа течности и храна.

- Каза, че болката ще отмине, но тя не отмина, а само се засилва. Толкова ми е горещо, че сякаш кожа­та ми гори, но не мога да пия, за да утоля жаждата си.

- Защото не ми се подчиняваш. Остависе напъл­но и болката ще изчезне. Остави се на мен.

- Така каза и преди, но въпреки всичко болката е по-лоша от всеки друг път - изскимтя епископът. Той остави броеницата да падне между коленете му и опря чело на пода. - Остави ме да умра, господа­рю! Освободи ме от тази обвързаност. Греховете ми ме унищожават. Моля те, нека отнема собствения си живот.

- Не можеш да умреш, докато бдя над теб - от­върна гласът. -Ти си мой слуга и аз не го желая.

Неведнъж епископ Франсиско се беше изкачвал по спираловидното стълбище до покрива на катедралата в желанието си да се хвърли от високите стени и да се освободи от това ужасно чистилище. Но щом при­ближеше каменния корниз, дяволът Писаро просто обсебваше тялото му и въпреки собствената си воля епископът слизаше долу, далеч от опасността.

Друг път пробва да пререже гърлото си със сре­бърната кама, лежаща на олтара на св. Антоний. Но колкото и да се опитваше, не успя да прониже собст­вената си кожа. Писаро го беше предупредил да не посяга повече на живота си. Последствията щели да се изсипят най-вече върху паството му - онези, които той обичаше най-много, хората, които намираше за най-чисти, щели да умрат по най-ужасен начин.

Епископ Франсиско продължи да плаче, но вече и очите му бяха пресъхнали. Гласът в главата му не мо­жеше да контролира напълно подсъзнанието му, но силата, с която го докарваше до лудост, беше голяма. В опитите си да намали болката в много отношения епископът я бе направил само по-лоша.

- Моля те, господарю, остави ме да умра.

- Има още задачи за изпълняване.

- Не мога да направя това, което искаш - изхленчи епископът. - Не и отново.

- Нима не искаш да защитиш паството си?

- Знаеш, че искам.

Епископ Франсиско усещаше перверзната наслада в коментарите на Писаро. Той беше зъл отвъд всяко въображение. Духът на някога великия конкистадор бе изкривен от омраза от вечния му плен в Куба на инките. Душата му бе пленена завинаги и единстве­ният му начин да чувства каквото и да било бе като отнема невинността и жизнената сила на другите.

- Не мога да убивам отново, не мога да насилвам отново - замоли се епископът. Колкото и да се търка­ше със сапун и твърда четка, не можеше да се осво­боди от мисълта за стореното, само ожулваше плътта си до кръв.

- Ще изпълниш заръката ми. Ако откажеш, ще взема тялото ти и ще го управлявам сам. - Послед­ва кратко мълчание. - Не забравяй, ти беше онзи, който прати хората си във Вилкапампа да отворят каменния ми затвор. Тук съм заради теб.

Алчността на епископ Франсиско бе отприщила този бич на света и вината беше единствено негова.

- Обличай се, слуга мой - продължи гласът. - В ма­настира идват посетители. Носят ти лоши вести.

Макар да бе изтощен, епископ Франсиско знаеше, че няма друг избор, освен да се подчини. Той бавно се изправи на крака и започна да навлича епископ­ската си роба.

- Велики господарю, откъде знаеш, че в манасти­ра идва някой?

- Аз знам всичко.

- Но как е възможно това?

- Аз държа душите на всички хора.Те са свързани неразривно с мен. Онова, което си мислят, се появя­ва в ума ми.

Епископ Франсиско си спомни как докосна за първи път Куба на инките. Мигът, в който протег­на ръка да вземе блестящия предмет от Хуан Сантияна, който бе коленичил пред него и му подна­сяше Куба като най-великия дар. На пода лежаха обезобразените останки на монсеньор Пера и на едно от момчетата прислужници, което бе имало лошия късмет да се натъкне на сцената малко след извършването на убийството. На украсената колона до великолепния олтар на Девата от Антигуа беше вързано магаре и сега епископ Франсиско осъзна, че в очите на добичето беше изписан чист ужас. Хуан Сантияна бе покрит с кръв от глава до пети, без нито едно чисто място. Лицето му беше оплескано с нечистотии, дрехите му бяха почернели от тях; дори устата му беше изцапана. В мига, в кой­то докосна Куба, битието на епископ Франсиско се превърна от добро в зло. Въпреки ужасната сцена на смърт и отвратителната воня, която изпълваше въздуха, той протегна и двете си ръце към блестя­щия Куб подобно на изгладнял човек, посягащ към сочния плод от Дървото на живота.

Проклятието на инките бе погълнало всички, включително и Писаро. Когато епископ Франсиско изрече тези думи на глас, Писаро изпадна в ярост. Болката беше неописуема, от ушите на епископ Франсиско рукна кръв, агонията бе огромна и няма­ше как да избяга от нея. Като предупреждение нико­га повече да не споменава Проклятието на инките, Писаро изпрати епископа в мрака да убие брутално собствената си племенница. Онова, което извърши с младото ѝ тяло след това, беше толкова мерзко, че само мисълта за деянието го задави така, сякаш сто­махът се опитваше да излезе от устата му.

И всичко това се случваше заради един малък симетричен предмет, който с лекота се побираше в длан. Беше пленително да го гледаш - идеално пра­вите му линии, лъскавия метал, който сякаш сияеше, невероятната тежест, начина, по който светлината на свещите се отразяваше от невъзможно бляскавата му повърхност.

Веднага щом му го даде, Хуан Сантияна побягна навън, тежките му стъпки заглъхваха, докато тичаше към вратата, и изскочи навън в проливния дъжд. От­тогава никой не го беше виждал.

Епископ Франсиско се прокле, че изобщо беше пожелал да се сдобие с Куба. Бе научил за съществу­ването му, когато Корсел Сантияна, братът на Хуан, бе споменал за свещеното съкровище на инките в из­поведта си пред монсеньор Пера. Това беше посред зима - седем луни се смениха и след това се случи поредица от събития, довели до залавянето на жена му, невероятното създание на име Виване, която в този момент бе окована в тунелите под този мана­стир. Тя още смяташе, че Корсел е жив, но по запо­вед на Писаро той бе разпнат и изложен пред очите на всички, като го упоиха, за да не може да говори. Макар че беше невинен, Корсел трябваше да поеме вината за убийството на монсеньор Пера.

Разпването на Корсел щеше да бъде вечният про­вал на Хуан. В опитите си да спаси брат си той бе обрекъл Корсел да умре на кръста заради собстве­ните му грехове. Живот за живот - и за всичко това бе отговорен духът на Писаро. Епископ Франсиско не изпитваше съжаление нито към Корсел, нито към брат му. Корсел се беше освободил от този свят и се намираше на по-добро място, а Хуан се беше измък­нал по някакъв начин. Точно сега епископ Франсис­ко с радост би разменил собствената си участ с тази на някой от братята.

- Капитан Гонсалес идва - каза гласът. - Прова­лил се е в задачата си да върне чужденеца Уилсън Даулинг в Куско. Изоставил е дълга си. Ясно му бе казано да се върне единствено ако е заловил или убил онзи човек. Подобен провал не може да се търпи.

Епископ Франсиско нагласи алените си одежди и седна на ръба на леглото, за да завърже подкованите си ботуши.

- Какво ще поискаш от мен, велики господарю?

- Ще наредиш на капитана да вземе още войници от Лима. Не мога да видя в душата на този Уилсън Даулинг.Пътят му е забулен в тайна, която дори аз не разбирам.

Епископ Франсиско стана. Насинените му и из­терзани крака едва го държаха след близо пет дни душевно и телесно мъчение.

- Както заповядаш, велики господарю. - Не може­ше да възразява дори да искаше.

- Защитата на църквата трябва да стане ос­новни грижа на капитан Гонсалес. Нужни са повече войници. Нищоне бива да бъде оставено на случай­ността.

Чужденецът Уилсън Даулинг беше всял страх в духа на Писаро; така или иначе, събитията се про­меняха заради белия чужденец. Епископ Франсиско тайно се помоли Уилсън Даулинг да успее в пътя си, какъвто и да бе той. Може би единственият начин да се измъкне от собствения си плен беше чрез силата и решителните действия на Даулинг. Колко странно бе да се уповаваш единствено на човек, когото нико­га не си срещал - но както е известно, удавникът се хваща и за сламка.

Сложи епископската си шапка, вдигна брадичка и изправи рамене. С дълбока въздишка завъртя голе­мия ключ, ключалката изщрака и вратата се отвори. Влажността бе задушаваща и той усещаше как потта капе от вонящите му подмишници. Вече пети ден ва­леше проливен дъжд; епископ Франсиско си поми­сли, че дъждовете са напразен опит на Бог да измие противното зло, което вече бе погълнало добрия град Куско.