Проклятието на инките

17.

Андите, Перу

75 км северозападно от Куско

16:04 ч.

17 януари 1908 г.

Пръски от буйните бързеи хвърчаха над гъстата растителност към високите отвесни скали. Идеал­ният сияен диск на слънцето едва се виждаше през зловещата мъгла. Всеки път, когато си поемаше дъл­боко дъх, Уилсън усещаше как влагата във въздуха изпълва дробовете му.

Грохотът на Урубамба беше зашеметяващ. Уил­сън усети трепет в стомаха си, толкова свирепа бе силата на реката. Стените на Свещената долина бяха много стръмни и назъбени от северната страна, но на юг, където бе видял следващите ги фигури, накло­нът беше по-малък и той реши, че ще е сравнително лесно да се спуснат в долината, ако това е целта на преследващите ги. За щастие малкият поток, който течеше през средата на долината, бе придошъл и беше широк шест метра, като осигуряваше поне още едно препятствие, което преследвачите им трябваше да преодолеят.

Хайръм не беше казал нито дума през последните десет минути - беше твърде задъхан, за да говори. Заплахата да бъде пронизан от копие го бе мотиви­рала чудесно, но започваше да се уморява и бузите му бяха зачервени като цвекло. Въпреки че Уилсън го подканваше да зареже пушката, той беше метнал оръжието на рамо и то се люшкаше непрекъснато и пречеше на движенията му.

- Кажи ми, че остава още малко - изстена Хайръм. - Моля те!

Думите тъкмо се отрониха от устата му, когато високата растителност сякаш се отдръпна и двамата се озоваха пред река Урубамба в цялото ѝ страшно великолепие. Нямаше листа, които да спират звука и грохотът на разбеснелите се води бе оглушителен. Реката беше широка най-малко трийсет метра, от­срещният бряг се губеше в мъглата. Гневните порои се носеха надолу по долината, наклонът беше толкова очевиден, сякаш всичко се бе килнало настрани. Уилсън никога не бе виждал толкова бурна река, с колони кипнала пяна, полетяла към небето като някакъв ги­гантски прибой, разделени от по-бавно течащи води там, където дълбочината бе по-голяма. Покрай тях прелетя ствол на дърво, подмятан от бързеите като клечка и носен от водата по-бързо, отколкото може­ше да тича човек. Огромного дърво заедно с корените внезапно изчезна от поглед, след което се натъкна на някакво подводно препятствие. Приглушеният удар на дърво в камък отекна от дълбините и превърна­тите в трески остатъци от дървото, не по-дебели от човешка китка, излетяха от бялата вода. Съдейки по течението, коритото на реката бе покрито с огромни канари, нападали в долината през хилядолетията.

- И сега какво? - попита Хайръм. - Не можем да пресечемтова.

Уилсън посочи.

- Напротив, можем.

Високо горе, между стръмните стени на долина­та, едва се виждаха отпуснатите лиани на стар въжен мост на инките.

Хайръм присви очи.

- Майтапиш се!

- Наричат го Моста на кондора - каза Уилсън. - Тук е от стотици години и е превел успешно безброй пътници над реката.

Хайръм се изсмя.

- Но не и този пътник!

Заради мъглата не можеше да се види колко висо­ки са скалите, но Уилсън знаеше, че се издигат наго­ре на десетки метри. Мостът на кондора беше само на трийсет метра над реката и силно се огъваше по средата, оплетените лиани почти докосваха разпенената вода. Фактът, че старият висящ мост все още е на мястото си, беше огромно облекчение, но Уилсън щеше да вземе окончателното си решение само след внимателен оглед. От другата страна на реката имаше джунгла, известна като „гората на облаците“ - дом на невероятно биологично разнообразие, където на един квадратен километър имаше повече видове, отколкото на всяко друго място на света със същата площ.

- Трябва да стигнем дотам - каза Уилсън и тръгна напред.

- Няма начин да пресека този мост! - запротестира Хайръм.

Уилсън не спря.

- Преследват ни, Хайръм. Нямаме друг избор.

Той огледа стените, водещи до Моста на кондора.

Около тях имаше поредица тъмни гранитни пласто­ве, редуващи се с пластове по-светла утаечна скала. Катеренето щеше да е предизвикателство, но не и невъзможно. Когато двамата приближиха отвесните каменни стени, различиха в тях груби стъпала, об­разуващи пътека, която лесно можеше да се следва.

През цялото време Уилсън очакваше засада, а ето че по земята не можеше да види пресни следи - ни­какви отпечатъци в калта, никакви счупени клонки или листа, мекият зелен мъх си беше непокътнат по камъните.

Докато изкачваше каменното стълбище, Уилсън си помисли за инженерите и строителите, изсекли тези стъпала преди стотици години. Всичко в импе­рията на инките си имаше цел. Живели са в хармо­ния със света около тях, имали са отлични познания за звездите и сезоните, за планините и дъждовете. Културата им е била високоразвита в много отноше­ния. Знаели са как да засаждат и торят растения така, че да не изтощават почвата, изчерпвайки даващия живот азот. Разбирали са химията на вещества като хинина и кокаина, както и въздействието им. Май­стори архитекти успели да терасират и най-стръмните планински склонове, за да могат да засаждат и поливат земеделските си култури. Заради позна­нията им за зърнените храни и одомашняването на планинския еквивалент на овцете и козите в този ра­йон - ламите - техният свят бил свят на изобилие. И с това познание дошли владетелите, създали зако­ни и ефективна администрация и бюрокрация, така че нито един слуга в света на инките да не гладува. Комуникационната им система обхващала четирите краища на империята им - света на четирите сую ( Регион в империята на инките. - Б. ред.) . Четирите части на света на инките били разделени от две прави линии, минаващи през Куско - „пъпа на света“. Едната минавала от северозапад на югоиз­ток, а другата от североизток на югозапад. Северни­те райони се простирали от Еквадор до Бразилия, а южните - по цялата дължина на Чили. По време на разцвета си империята обхващала над два милиона квадратни километра с милиони поданици.

Инките смятали себе си за най-развития и високо­поставен народ на земята. За тях всички други били диваци и варвари. Тяхната империя била „светът“ и всичко, което можел да предложи той. Боговете из­пратили владетелите на инките на земята да разпрос­траняват цивилизацията и културата сред всички - тяхно задължение било да завладяват по-нисшите народи и да ги асимилират в лоното на империята си. Създали военна машина, нямаща равна на себе си в Южна Америка, и обучавали десетки хиляди во­ини на върховна дисциплина. Абсорбирали всички нисши племена на Андите - и ако победените не се покорявали, инките ги избивали, докато не постига­ли резултата, който искали. Светът им имал брутална и жестока страна, изискваща подчинение на всяка цена. Владетелят на инките бил всесилен и всяка не­гова дума се смятала за божествена.

Уилсън си представи шока, който е преживял вла­детелят, когато в земите му пристигнали шепа ис­панци и сринали всичко, градено в продължение на повече от петстотин години. Инките никога не били виждали коне, нито неща като бляскавите нагръдни­ци и шлемове на конкистадорите, да не говорим за невероятната мощ на техните мускети и качеството на стоманените им мечове. Направили грешката да повярват, че брадатите европейски нашественици са потомци на самите богове, равни на собствения им владетел. И това погрешно доверие им струвало всичко.

И въпреки това кракът на нито един испанец така и не стъпил на пътеката, по която сега вървяха Уил­сън и Хайръм. Инките може и да не победили на­шествениците, но успели да крият земите на Вилкапампа в продължение на стотици години, което само по себе си беше забележително постижение.

Пратениците им, носещи съобщения между Куско и северните провинции, използвали това камен­но стълбище. Стъпалата навремето били изсечени с остри ръбове, но годините и постоянните дъждове взели своето. Някогашната слава на стълбището бе помръкнала досущ като цялата империя на инките - можеш да видиш структурата ѝ, но не и онова, което е била преди.

Уилсън беше изненадан колко лесно е да вървят по изтритите стъпала. На места цели части от отвес­ната стена бяха срязани, за да бъде изкачването по-лесно. След като излязоха през един отвор в скалата, ревът на Урубамба отново привлече вниманието му. Гледката беше невероятна, също като страховития грохот, вървящ с нея.

Стълбището свършваше на тераса и пътеката ми­наваше право през шестметрова стена от отвесен гранит. Висящият мост над реката със сигурност се намираше от другата страна. Гъста бяла мъгла висе­ше в процепа между стените и правеше невъзможно да се види какво има оттатък. Зловещият рев на Уру­бамба отекваше около тях.

Това беше идеалното място за засада. Хайръм не гледаше къде ходи и се блъсна в гърба на Уилсън.

- Извинявай - изпухтя той. Беше останал без дъх от катеренето и лицето му бе цялото зачервено. - Няма да стъпя на онзи мост - заяви той, дишайки тежко. - Видя ли го? Направен е от... тънки стари лиани! Мисля, че е време... да се връщаме в Куско. - Той посочи с палец назад.

Уилсън постави ръка на рамото му.

- Мостът е безопасен, уверявам те.

Погледна назад към Свещената долина и забеляза необичайно движение във високата трева от другата страна на реката. Беше очевидно дори от това раз­стояние. Когато не е породено от естествени стихии като вятъра и дъжда, всяко движение в гората изпък­ва ясно на фона на всичко останало. Уилсън присви очи през мъглата, за да се увери, че това не е просто някое диво прасе или друго животно, опитващо се да прекоси водите. Изведнъж видя движение най-мал­ко на пет места. Сърцето му се разтуптя бясно и той клекна и дръпна Хайръм да клекне до него.

- Виж там! - прошепна Уилсън.

Докато Хайръм се обърне, листата отново бяха неподвижни.

- Какво трябва да гледам? - Хайръм избърса дъждовната вода от очите си, за да се фокусира по-ясно.

- Видя ли нещо?

Високата зелена трева и папратите се полюшваха в съвършен ритъм на лекия ветрец и ситния дъжд.

- Просто гледай - прошепна Уилсън.

Изминаха няколко секунди, но нищо не се случи.

- Не знам каква е играта ти, но щом сме спрели, ще изпуша една цигара - промърмори Хайръм и бръкна в джоба си за кожената кесия с тютюн.

Уилсън хвана китката на Хайръм, за да му попре­чи да стане.

- Чакай!

- Опитваш се да ме уплашиш, за да пресека онзи мост! - каза Хайръм, докато се мъчеше да се осво­боди.

- Виж сега! - прошепна Уилсън.

От зеленината се появиха двама полуголи воини с къси лъкове на гърбовете. Смуглите атлетични жени държаха дълги бамбукови пръти и се движеха не­вероятно бързо. Тичаха в съвършен унисон, забиха прътовете в притока и с лекота прескочиха потока. Уилсън не разбра кое го шокира повече - фактът, че са жени, или скоростта и сръчността, която показа­ха, докато прелитаха над водите. Преди да има време да си помисли каквото и да било, от зеленината се появиха още две жени воини и се прехвърлиха през потока с абсолютно същата лекота.

Ченето на Хайръм увисна.

После се появи трета двойка, а след нея и чет­върта!

Уилсън дръпна Хайръм на крака и го помъкна в тунела към рева на реката.

- Трябва да вървим!

- Това са жени! - изтърси Хайръм. - Видя ли ги?

Уилсън вече разбираше, че ги преследва древно племе на инките, което по някакъв начин е оцеляло от испанската окупация. Жените бяха изключител­но силни и в добра форма - скоковете им над водата бяха невероятни дори по съвременните олимпийски стандарти. Беше преброил най-малко четири двой­ки, като жените от всяка двойка си приличаха много. Бяха величествени, все едно гледаше гепарди, пре­следващи жертвата си. С удоволствие би останал да се наслаждава на добрата им форма и сръчността им, да не говорим за голите им тела, покрити само от ко­жена препаска около слабините и нещо като брон­зов нагръдник, оформен по извивките на телата им. На китките си имаха тежки бронзови гривни, които несъмнено защитаваха ръцете им в битка. Всяка но­сеше нещо като къс меч, закрепен на дясното бедро. Жените воини определено изглеждаха застрашител­но и съдейки по решителните им изражения, които ясно се виждаха дори от това разстояние, Уилсън и Хайръм бяха техните цели.

Защо бележките на мисията не споменаваха тези воини? Възможно ли бе да са потомки на Девиците на слънцето? Говореше се, че жените воини имали внушителен храм в цитаделата Мачу Пикчу, но ос­вен това Уилсън не знаеше почти нищо за тях.

- Легендите са истина - промърмори Хайръм, до­като Уилсън го мъкнеше след себе си. - Това саама­зонки! Точно както ги описва Франсиско де Ореляна.

Ореляна изследвал реките на Перу и Бразилия през 40-те години на XVI век и твърдял, че се на­тъкнал на жени воини с невероятна сила и красота. Оттук дошло и името на река Амазонка. Оригинал­ните амазонки бяха жени воини от древногръцката митология. Според преданията живеели в Скития, на територията на съвременна Украйна. Думата „ама­зонка“ на старогръцки означава „воюваща с мъже­те“. По целия тогавашен свят те се славели като най- яростните и способни бойци. Амазонките поробвали мъже за секс и за продължаване на рода. Ако ражда­ли момчета, ги убивали или изоставяли в пустошта, където ги чакала сигурна смърт от стихиите и лип­сата на храна.

Уилсън бутна Хайръм през гъстата мъгла към ог­лушителния грохот на реката. Едва след като изми­наха двайсет крачки, успя да види двата яки каменни стълба на около четири стъпки един от друг, за които бяха завързани дебелите лиани на висящия Мост на кондора над Урубамба.

Изглеждаха в лошо състояние.

От другата страна на каньона имаше още два та­кива стълба. Двете основни въжета бяха увити за­едно и вързани с клонки и треви, за да образуват тясна пътека. Две по-тънки въжета бяха провесени от двете страни и играеха ролята на перила, но не изглеждаха достатъчно яки, че да издържат тежест­та на човек. Самият мост бе подгизнал и тежък и беше увиснал в средата под наклон от трийсетина градуса. Само на шест метра под него се разкрива­ше плашещата гледка на ревящите бурни бързеи на Урубамба.

За да станат нещата по-лоши, неустойчиво из­глеждащият мост се люлееше застрашително от въз­ходящите въздушни течения от бързеите долу.

- Няма да стъпя на това жалко нещо! Виж го само! - извика Хайръм. Той видимо се тресеше, до­като сваляше пушката от рамо и се обръщаше към тунела. - Ще рискувам с жените. - Дръпна затвора на карабината и вкара патрон в цевта.

- Мостът ще издържи! - извика Уилсън през рева на водата. - Нямаме друг избор!

- Никъде не отивам! - решително отвърна Хай­ръм. - Ще остана и ще се бия!