Проклятието на инките

58.

Куско, Перу

Пласа де Армас

18:55 ч.

24 януари 1908 г.

Девиците на слънцето щяха да ги прикриват от покривите, а после да последват Уилсън, когато му дойде времето. Стените на църквата бяха високи към петнайсет метра и беше невъзможно да се покатерят по тях, без да бъдат забелязани. Изписаните прозор­ци и служебните входове бяха залостени и пред тях бяха натрупани чували с пясък. Оставаха само глав­ните порти на катедралата, които бяха подсилени с тежък метален обков и големи месингови болтове. Дори огромната сила на Уилсън не би могла да ги преодолее.

Когато каза на Акла, че е открил обезобразеното тяло на Виване в тъмницата под манастира, Уилсън очакваше тя да изгуби контрол - но Акла остана на­пълно спокойна и съсредоточена, сякаш знаеше, че ще си отмъсти.

В зловещия мрак Уилсън огледа стените и покри­ва на огромната църква с надежда да види сиянието, показващо присъствието на Хелена. Беше я помолил да остане с епископ Франсиско и предполагаше, че тя вече е вътре. Ако не беше, сиянието ѝ трябваше да се появи всеки момент. Огледа площада, като си отбеляза точната позиция на войниците и укрепле­нията им.

Дъждът се лееше свирепо, докато Уилсън чакаше Акла и воините ѝ да станат „един ум“, както тя го на­ричаше - някакъв вид транс. Накрая Акла го потупа по рамото и протегна ръка, сякаш искаше да устано­ви физически контакт с него.

Той стисна студената ѝ длан и погледна в дълбо­ките ѝ махагонови очи.

- Никаква милост - каза Акла. - Ще се бием до­край.

- Аз ще отворя... вие ме покривайте. - Уилсън от­ново поиска да ѝ каже нещо лично, но просто не му идваха думи. Мъже и жени скоро щяха да умрат в битка и емоциите му вече бяха изключени.

Провери меча на лявото си бедро, легна на кал­дъръма и запълзя по корем към потока, течащ към Пласа де Армас. Използвайки цялата си сила, той се хвана здраво и внимателно отпусна полуголото си тяло в буйното течение. Боклуци и тежки предмети го заблъскаха, докато пълзеше напред метър след ме­тър, опора след опора. Познаваше силата и непредсказуемостта на водата и трябваше да напрегне всич­ки сили, за да се държи.

Накрая стигна северното картечно гнездо и се надигна от калната тиня като алигатор, шибан от дъжда.

Стената от чували беше точно пред него.

Уилсън извади меча от ножницата и провери ос­тротата му. Спря за момент, за да се овладее. Тряб­ваше да приложи всичко научено, ако иска да оцелее през следващите секунди. Бъдещето на човечеството зависеше от това дали ще влезе в тройната църква и ще намери Куба на инките.

Пое последен дълбок дъх и усети как силата му се натрупва в него. Време беше да бъде безмилостен.

За момент в съзнанието му се появи образът на Свитъците от Мъртво море в стъклените витрини в „Ентърпрайз Корпорейшън“. Негов дълг бе да успее и нямаше да спре пред нищо, за да го изпълни.

Скочи от позицията си, полетя напред, направи салто и се приземи в центъра на издигнатото гнез­до. Времето сякаш забави хода си, докато мечът му разсече проливния дъжд и преряза гърлото на един войник, преди да се забие дълбоко в черепа на друг. Навсякъде се разхвърча кръв. Уилсън пусна меча и се извъртя да сграбчи третия войник за ушите и рязко да завърти главата му, счупвайки вратните пре­шлени.

Вдигна тежката картечница „Максим“ от трино­гата ѝ и я обърна към църквата. Оръжието се зареж­даше от платнена лента с 500 патрона. Десетки вой­ници вече идваха към него от почти всички посоки - умът на Писаро знаеше къде е.

Куршум избръмча покрай ухото му. Друг одраска бузата му.

От мрака полетяха стрели и се забиха в плът, ко­гато покритите с наметала амазонки се хвърлиха в контраатака. Уилсън дръпна спусъка и отприщи ис­тински ад от дулото. Южното картечно гнездо беше пометено, куршумите раздираха всичко пред него.

Димящи гилзи летяха във въздуха, докато Уил­сън покосяваше войниците пред себе си. Навсякъде хвърчеше месо и кръв. Без да маха пръст от спусъка, той се завъртя към тримата войници, които се бяха втурнали към него с щикове напред. Огънят откъс­на краката им и обезобразените им тела паднаха на мокрия калдъръм.

Амазонките се материализираха от мрака. Движе­нията им бяха великолепни и красиви. Във всички посоки полетяха стрели. Един войник беше улучен в окото, друг бе пронизан в корема. Когато наближиха, амазонките извадиха мечовете си и продължиха на­пред, посичайки всеки изпречил се на пътя им.

От гърмежите и дъжда Уилсън не можеше да чуе предсмъртните писъци, които несъмнено звучаха на­всякъде около него. Трасиращи куршуми разсякоха тъмнината. От лявата му страна една амазонка бе на­ръгана с щик. Миг по-късно партньорката ѝ изскочи от мрака и мечът ѝ въздаде мъст.

Друга жена получи куршум в лицето.

Уилсън изскочи от гнездото с тежката картечни­ца в ръце. Без да обръща внимание на профучава­щите куршуми, той изкачи стъпалата към кедрови­те врати на катедралата. Войници го атакуваха от всички страни; амазонките се втурнаха да ги пре­срещнат. Още една беше убита, докато защитаваше Уилсън, и кръвта ѝ плисна на земята. Уилсън из­стреля унищожителен откос към един хвърлил се към него войник, после се обърна и стреля отново, убивайки друг.

Сонтане и Акла бяха от двете му страни, като опъ­ваха лъковете си и пускаха стрела след стрела. Вну­шителните дървени врати вече се извисяваха пред него. Уилсън зае позиция, насочи картечницата към мястото, където предполагаше, че се намира заключ­ващият механизъм, и дръпна спусъка.

Оранжеви пламъци забълваха от дулото и от мо­гъщата врата се разлетяха трески.

Амазонките се стичаха с огромна скорост, правей­ки всичко по силите си да защитят Уилсън. Куршуми и стрели летяха хаотично във всички посоки. През цялото време дъждът продължаваше да се сипе сви­репо от тъмното небе. Картечницата се сгорещяваше в ръцете на Уилсън. През пушека и парата той видя, че е пробил дупка в дървото.

Сонтане тъкмо опъваше лъка си, когато я улучи куршум. Ръцете и краката ѝ се стегнаха, докато от­летя назад към Уилсън и го събори. Той махна пръ­ста си от спусъка, обърна се и видя един войник да насочва пушката си право към него. Край ухото му профуча стрела и се заби в гърдите на мъжа.

Акла дръпна Уилсън и го изправи на крака.

- Стреляй! - извика тя. Безжизненото тяло на Сонтане лежеше на калдъръма, изцъклените ѝ очи бяха отворени широко. Куршумът я беше улучил от­страни в главата и от дупката изтичаше кръв и мозък.

Всичко беше покрито с тела, кръв и вътрешности.

- Стреляй! - отново извика Акла. Уилсън дръпна спусъка и продължи да стреля по вратата. Акла из­тегли меча си, като грабна и оръжието от бедрото на Сонтане. Още войници се нахвърлиха върху тях. С не­вероятната си ловкост Акла избягваше щиковете им и сечеше, клякаше, извърташе се и избягваше ударите.

Лентата свърши и картечницата най-сетне зам­лъкна. Треските още летяха във въздуха, когато Уил­сън взе един чувал с пясък. Събрал всички сили, той го вдигна пред себе си и се втурна напред. Акла опря рамо в гърба му и двамата заедно се блъснаха във вратите.

Чувалът разби сцепеното дърво и Уилсън и Акла се плъзнаха по полирания гранитен под и се блъсна­ха в златния олтар вътре. Жените воини се втурнаха след тях, като тутакси се обърнаха да защитават вхо­да. В църквата проехтяха изстрели, куршуми рико­шираха в пода и се забиваха във вътрешните стени. Амазонките прекатуриха един олтар и го избутаха напред като барикада.

Уилсън вдигна очи и видя Богородица да се взи­ра в него отгоре, взела Младенеца Христос в ръцете си. Гледката го остави без дъх - безметежното изра­жение на бялото като алабастър лице беше в пълна противоположност с касапницата и унищожението, развихрили се на това свято място.

Жените воини разсичаха с мечовете си позлате­ното дърво, докато олтарът не се освободи и не пад­на, повличайки със себе си Богородица и Христос. Уилсън им помогна да избутат огромното дървено съоръжение. Други амазонки влетяха от дъжда миг преди олтарът да препречи входа.

- Намери Куба! - извика Акла.

Много от воините ѝ бяха лошо ранени - куршуми и щикове бяха поразили съвършената им плът, но на нито едно лице не бе изписан страх или болка. Всич­ки бяха със спокойните изражения на опитни воини в разгара на битка.

Поликс носеше кожената торба с кристалната кутия в нея; амазонката беше цялата в кръв. Сепла беше убита и Поликс бе заела мястото ѝ.

Още куршуми влетяха в църквата, докато ама­зонките заемаха позиция да отбраняват импровизи­раната барикада. Те преглеждаха малкото си оста­нали оръжия и стрели и ги разпределяха поравно помежду си.

Уилсън видя слабо бяло сияние в средата на ко­ридора.

- Насам! - трескаво извика Хелена. - Епископът е там! Капитан Гонсалес се крие в горния край на стълбите при олтара. Въоръжен е. Дебне те в засада!

- Къде е Кубът на инките? - попита Уилсън.

- Близо е - отвърна Хелена. - Усещам го, но още не съм го открила.

- Трябва да го намериш, Хелена!

- Първо трябва да спреш Гонсалес! - Хелена клек­на и нарисува с пръст карта на пода, за да покаже на Уилсън къде точно се крие капитанът.

- Акла, трябваш ми! - извика Уилсън.

Задъханата Хелена остави Уилсън и закрачи по пустия коридор. В църквата цареше пълен мрак и тя използваше светлината на свещите от видение­то си, за да вижда накъде отива. Нищо в църквата не се бе променило особено през изминалите 106 години.

Чад и Хана се оплакваха, че не виждат. Чад вклю­чи лазерния мерник на пистолета си, който поне мо­жеше да ѝ каже на какво разстояние са преградите пред пътя ѝ.

Хелена се движеше методично по коридорите и отчаяно се мъчеше да разбере къде е изчезнал епис­коп Франсиско. Претърсваше сенките ниша по ниша с надеждата да го открие заедно с Куба, който със сигурност беше у него.

Приближи ризницата и надникна вътре. Епископ Франсиско стоеше в средата, с ръце зад гърба. Хайръм Бингам бе коленичил в краката му със сребърен кинжал в ръка.

Веднага щом влезе, внезапно я връхлетя гадене на вълни.

- Осмеляваш се да оскверняваш Божия дом! - из­крещя с пълно гърло свещеникът. - Осмеляваш се да водиш злите курви, наричащи се Девици на слънце­то, в това най-свято място!

Уилсън се промъкна в сенките на централния неф между пейките, на които обикновено седеше хорът.

- Ти си този, който осквернява това място, Писаро. Действаш от името на Бог, но деянията ти са бо­гохулни.

Епископът се закиска.

- Мислиш, че си ме хванал натясно! Днес ще по­чувстваш пълната тежест на моята мъст. Ще те на­карам да платиш за безполезните действия, които предприе срещу мен. Отмъщението на Бог и на Исус Христос ще се стовари върху теб.

- Капитан Гонсалес! - извика Уилсън. - Не бива да пазите душата, обитаваща тялото на епископ Франсиско. Той не е свещеник, а убиец!

Уилсън излезе на светло.

Капитан Гонсалес се появи над златната ба­люстрада на олтара, насочил пистолет към него.

Но преди да успее да дръпне спусъка, стрелата на Акла изсвистя и го улучи в дясното рамо. Гонсалес изкрещя и револверът му падна през парапета. Той изгуби опора и се запремята по стълбите. Акла се озова над него, опряла меч в гърлото му.

- Не го убивай! - извика Уилсън.

- Епископ Франсиско е в ризницата! - извика гла­сът на Хелена от мрака. - Хайръм Бингам също е там!

Изстрелите откъм входа зачестиха, чу се звън на мечове и писъци.

- Велик ли се наричаш, Писаро? - извика Уилсън. - А се криеш като последен страхливец!

Хайръм Бингам се втурна от ризницата с вдигнат нож и безизразно лице.

Уилсън му подложи крак и с лекота го препъна. Главата на кльощавия мъж се удари в пода и той ос­тана да лежи в несвяст.

- Ти си страхливец, Писаро! Караш другите да из­пълняват желанията ти, а би трябвало да го правиш сам! - Уилсън виждаше червените очи на епископа да горят в тъмното.

- Никак не ми харесва да действам чрез слаба­ци - каза епископът, докато излизаше с накуцване на светло, протегнал кокалести ръце към Уилсън. - Следващото тяло, което ще обладая, е твоето.

- Той държи Куба! - извика сияйният образ на Хелена.

Уилсън погледна обладания от злия дух епископ.

- Народът на Перу те мрази, Писаро. Действал си от името на Бог... но без състрадание. В мига, в който си убил Атауалпа, мрачното ти място в историята ти е било отредено завинаги. Убил си жена му и децата му пред очите му.

- Той не прие единствения истински Бог!

- Ти си чудовище и си запомнен като такъв.

- Аз спасявах душата на Атауалпа, за да може да отиде в Рая. Затова ме е изпратил Бог.

- Ти си провал и историята завинаги ще произне­се присъдата си. Кубът на инките, който криеш зад гърба си, няма да е достатъчен да поправи престъ­пленията ти. Днес ти си намери майстора. Аз съм неуязвим за силата на Куба - каза Уилсън. - И затова ще се провалиш. Не можеш да погледнеш в ума ми и Кубът не може да овладее тялото ми.

- Мислиш си, че си неуязвим за Куба ли? - с мрачна усмивка рече Писаро.

В този миг Хелена усети, че Уилсън няма никаква защита срещу мощното влияние на Куба.

- Това е нещо, което трябва да видиш - прошепна Писаро. Епископ Франсиско протегна ръка и разтво­ри пръстите си.

Веднага щом погледът му падна върху блестящия Куб на инките, Уилсън замръзна. Искаше да го до­косне - никога не бе изпитвал такова изгарящо жела­ние. Кубът беше сияен, с резки линии и си личеше, че е тежък. Сякаш му говореше, надсмиваше му се, настояваше да пристъпи напред. Щеше да бъде си­лен, ако го поеме в ръце - знаеше го.

Акла захвърли наметалото си и се втурна с писък към епископа.

Уилсън се обърна и замахна с юмрук, стовар­вайки мощен удар върху нея. Тя падна в несвяст на пода, а мечът ѝ се плъзна по гранита в краката на епископа.

Очите на Писаро горяха като въглени.

- Ела и ще го получиш.

- Не! - извика Хелена. Тя се опита да изблъска Уилсън назад, но ръцете ѝ минаха през него. - Из­върни се!

Уилсън пристъпи напред. Всичко се беше раз­мазало от обзелата го страст и емоции. Искаше да почувства тежестта на Куба в ръката си. Искаше да почувства силата му.

Хелена застана между Уилсън и Куба. По лицето ѝ се стичаха сълзи.

- Ще се превърнеш във всичко, което ненавиждаш!

Очите на Уилсън бяха изцъклени.

- Докосни Куба и всяко твое желание ще се сбъд­не - с дълбок глас каза епископът. - Двамата заедно ще владеем света.

Протегнатите пръсти на Уилсън бяха само на сан­тиметри от куба.

„Толкова е прекрасен“ - помисли си той.

Хелена започна да повръща жлъч, когато Кубът я доближи. Ужасният предмет беше не по-голям от дланта на епископа. Близостта му я подбуждаше да побегне, толкова ужасна сила се излъчваше от него. Единствено чувствата ѝ към Уилсън ѝ дадоха сили да остане на мястото си.

Уилсън всеки момент щеше да осъществи кон­такт. И да бъде изгубен завинаги.

Хелена се хвърли напред и докосна първа Куба.

Сякаш милион волта ток удариха тялото ѝ. През очевидната си болка тя стисна юмрук и фрасна Уил­сън в лицето с всички сили. Този път ударът беше солиден и той отлетя назад и се плъзна по пода.

Трябваше му известно време да дойде на себе си. Сияйният образ на Хелена се свлече, сякаш животът я бе напуснал.

Погледът на Уилсън отново се спря върху Куба на инките. Той бавно се изправи на крака, като дишаше тежко, брадичката го болеше от необяснимия удар, който беше получил.

- Ела и вземи Куба - подкани го Писаро. Хелена лежеше неподвижна на пода.

Уилсън приближи крачка след крачка, неволно привлечен отново към Куба. Протегна ръка, но този път вниманието му се насочи към сияещото тяло на Хелена на пода. Тя не дишаше.

Уилсън спря и впери поглед в нея.

- Ела! - каза Писаро.

От мрака се появи фигурата на капитан Гонсалес с меча на Акла в ръка - от рамото му се лееше кръв, стрелата на амазонката още стърчеше от раната. Той вдигна бляскавото оръжие да порази Уилсън.

- Убий го! - каза Писаро.

Хайръм внезапно се надигна, завъртя се и заби малкия сребърен кинжал дълбоко отстрани в гърлото на епископ Франсиско. Свещеникът нададе ужасен писък и изпусна Куба. Невъзможно тежкият предмет падна върху гранитния под със звън на нещо, тежа­що петдесет пъти повече.

Епископ Франсиско изтръгна кинжала от врата си и го насочи към Хайръм. От раната бликаше кръв.

- Осмеляваш се да нападнеш Писаро - каза той с окървавени устни.

- Никога не съм те харесвал!- изкрещя в отговор Хайръм.

Капитан Гонсалес внезапно зави, блъсна Хайръм настрани и посече епископа, като разряза свещени­ческите одежди и остави дълбока рана в кокалестите му гърди. Епископът залитна и падна.

Кубът на инките лежеше на пода. Тримата мъже стояха над него, хипнотизирани от великолепието му. И тримата искаха да го докоснат, да го държат и бавно пристъпиха напред с протегнати ръце.

Изведнъж той изчезна.

Акла беше хвърлила наметалото си върху Куба. С внезапното разваляне на магията капитан Гонсалес рухна изтощен на пода, а Акла изблъска Уилсън и Хайръм. Стрелбата се ожесточи, звуците на смъртта се засилиха, докато войниците отчаяно се мъчеха да се доберат до църквата.

Уилсън коленичи до сияйния образ на Хелена. Тя лежеше по гръб и изглежда някой ѝ правеше сърде­чен масаж, но Уилсън не можеше да види кой.

В гърлото на епископ Франсиско гъргореше кръв.

- Предаден от най-близкия ми - каза той, гледай­ки към капитан Гонсалес. Червените му очи горяха. С гадна усмивка той започна да рисува със собстве­ната си кръв голям ален кръст на пода. - Знаеш ли какво ще стане, ако бъда убит? - Разсмя се, прити­снал ръка към окървавените си гърди. - Душата ми се прехвърля в друг! - Епископът отново се изсмя и изплю кървава храчка. - Ще си отмъстя, Гонсалес - изгъргори той. - Семейството ти ще умре... и ти ще гледаш.

И с тези думи зениците му станаха черни.

- Не! - изкрещя Гонсалес. - Господи, не!

Франсиско го сграбчи за ризата и го придърпа към себе си.

- Ти ме спаси - прошепна епископът. - Благодаря, синко. Благодаря ти.

Капитан Гонсалес докосна с длан челото му.

- В кого се прехвърли духът на Писаро? - попита той. - Трябва да ми кажете...

- Хуан Сантияна - с мъка изрече епископът. От устата му бликаше кръв и се стичаше по брадичката.

- Използва Сантияна. - Кръвясалите очи се насълзи­ха. - Той е съсъдът, в който ще отиде Писаро.

Епископът изхриптя още веднъж и замлъкна.

Капитан Гонсалес скимтеше.

Поликс се втурна с отворена торба.

Акла посочи с пръст Уилсън.

- Всички трябва да се извърнете.

Сияйната фигура на Хелена Каприарти продължа­ваше да лежи неподвижно на пода. Едва сега Уилсън осъзна, че тя бе прекрачила бариерата от 106 години, за да докосне Куба на инките. Челюстта го болеше от крошето, което му беше нанесла.

Акла отвори обсидиановата кутия с блестящата ѝ кристална облицовка. Тя пое дълбоко дъх и дръп­на наметалото си от Куба. Двете с Поликс вдигнаха тежкия предмет с тежки щипци и внимателно го по­ложиха в кристалното гнездо.

Акла затвори капака и образът на Хелена внезап­но изчезна. Стрелбата при входа на църквата момен­тално спря. Изглежда сражението бе преустановено.

Дълго време цареше пълна тишина.

- Имам нужда от цигара - промърмори Хайръм.

Уилсън вдигна Гонсалес на крака, обърна го и счупи дългата стрела, която още стърчеше от рамо­то му. Капитанът бе блед и очевидно беше изгубил много кръв.

- Кубът на инките трябва да иде в Питкос - каза Акла.

- Трябва да го занесете във Вилкапампа - отвърна Уилсън.

Акла го погледна в очите с окървавен меч в ръка.

- Не мога да направя това. Трябва да занесем Куба в Питкос, преди кристалите да са отказали. Нямам представа с колко време разполагаме.

Уилсън избърса кръвта от бузата си - порязаното отдолу вече беше зараснало.

- Кубът трябва да отиде във Вилкапампа, за да на­пусна това място. Знаеш го.

- Единствено Мамаконите могат да позволят това - заяви Акла.

Поликс заключи капака, внимателно прибра обси­диановата кутия и метна торбата на гърдите си.

- Трябва да спасим семейството ми - каза Гонса­лес, чиито крака трепереха под собствената му те­жест. - Хуан Сантияна ще ги нарани. Моля ви, се­ньор, твърде слаб съм, за да им помогна. Трябва да го направите вместо мен. - Отчаяните му очи оглеж­даха църквата за някой, който да му се притече на помощ.

- Духът на Писаро може ли да оцелее без Куба? - обърна се Уилсън към Акла.

- Не съм сигурна - отвърна тя. - Способността да контролира мислите на другите изчезва, докато кристалите около Куба са активни. Но ако духът на Писаро вече се е преселил в Хуан Сантияна, възможно е той все още да го контролира.

- Писаро заплаши семейството ми - през сълзи прошепна Гонсалес. - Всички го чухте. Спасих ви, като поразих епископа. Трябва да ми се отплатите. Имам жена, Сарита. И три деца. Артуро е на осем, Ортега на шест, а малката Хуанита е едва на три. Моля ви, трябва да ми помогнете!

Акла поклати глава.

- Не можем да ви помогнем, капитане. Съжаля­вам. Единственият ни приоритет е безопасността на Куба.

Гонсалес сграбчи Уилсън за рамото.

- Живея на булевард „Павитос“, на кръстовището с „Лечугал“. Не е далеч. Моля ви, сеньор.

Уилсън го задържа да не се свлече на пода.

- Съжалявам, и аз не мога да ви помогна.

- Трябва да ми помогнете! - замоли се Гонсалес.

Воините на Акла я бяха наобиколили - бяха оста­нали само седем.

- Нуждаем се от силата ти, Уилсън Даулинг, ако искаме да защитим Куба на инките. - Акла го посочи с окървавения си меч. - Трябва да дойдеш с нас.

- Ще изгълтам цяла бутилка уиски - каза Хайръм, който очевидно беше изпаднал в ступор. - Господ ми е свидетел, че го заслужавам. Това място... - Той погледна надолу към безжизненото тяло на епископ Франсиско и окървавения кинжал на каменния под. - Господи, какво направих?

Капитан Гонсалес не пускаше ръката на Уилсън.

- Трябва да спасите семейството ми. Вие сте единствената ми надежда. Моля ви, сеньор, дечица­та ми...

- Съдбата им вече е решена - отвърна Уилсън. - Нищо не мога да направя. Съжалявам, капитане, но ще се наложи да ги спасявате сам.