Проклятието на инките

35.

Андите, Перу

Цитаделата Мачу Пикчу

17:05 ч.

19 януари 1908 г.

Уилсън си проправи път през високия бамбук, като на места трябваше да се обръща и да гълта корема си, за да мине през гъсто растящите зелени стъбла. Хайръм го следваше по петите и стенеше недовол­но. Минаването през бамбука не беше лесна работа и изискваше търпение и гъвкавост. Слава богу, че не духаше вятър - тогава люлеещите се стъбла имаха навика да те приковават там, където пролуките са прекалено тесни.

Веднага щом се измъкна от гъсталака, Уилсън от­мести високата планинска трева и пристъпи под вну­шителния вход с тежката греда над него. Право напред имаше гигантски къс черен гранит, лежащ в основата на Храма на слънцето. В него имаше изрязан отвор с триъгълна форма. Със секнал дъх Уилсън забърза към неравния камък, за да огледа по-добре. Вътрешното светилище зееше отворено, разкривайки недрата си.

По тялото на Уилсън изби студена пот, когато се опита да възстанови случилото се. Беше очевидно, че черният гранитен клин е паднал неотдавна - беше смазал дърветата и храстите под себе си, които те­първа започваха да изсъхват и умират.

Хайръм се изкачи на падналия блок и също се заг­леда в сенките под храма.

- Не очаквах това - каза той, без да осъзнава сери­озността на ситуацията.

- Лошо - загрижено рече Уилсън.

- Повърхностите са толкова гладки - каза Хай­ръм, загледан в полираните вътрешни стени. Пог­ледна нагоре към белите ашлари на храма, наредени върху черната гранитна основа. - Това енаистинавпечатляващо. - Слънцето осветяваше кулата отзад и блестеше във високите прозорци. - Прав си, Уилсън, това е най-великолепната сграда, която съм виждал. По нея няма дори мъх.

Погледът му се върна към триъгълния отвор в ос­новата.

- Какво е трябвало да има вътре? - Той се премес­ти, за да вижда по-добре вътре. - Виж само качест­вото на камъка.

Уилсън се хвана отчаяно за главата.

- Не трябваше да е така.

- Какво са държали тук? - отново попита Хайръм и се обърна към Уилсън. Личеше си, че трябва да е било нещо наистина важно.

- Златен куб - отвърна Уилсън и разтвори длан, за да покаже размерите му.

- Нали каза, че нямало никакво съкровище?

- Това не е съкровище, което би поискал, Хайръм.

- Златен куб! Звучи ми доста добре! - Хайръм се плесна по бедрото, видимо въодушевен. - Знаех си, че търсиш съкровище. Знаех го от самото на­чало...

- Не разбираш - отвърна Уилсън. - Здравата сме загазили.

- Изглеждаш ми малко пребледнял. - Хайръм отс­тъпи назад, за да го огледа по-добре.

- Чакай малко да измисля какво да правим - от­върна Уилсън. Без Куба на инките времевият пор­тал нямаше да се задейства. Бележките към мисия­та бяха съвсем точни - космическата нишка, която завършваше в Златния куб на бога слънце беше източникът на енергия, който позволяваше на пор­тала на Мачу Пикчу да отвори пролука в земното магнитно поле. Без него Уилсън оставаше тук. Ня­маше как да се върне у дома и мисията бе прова­лена.

Хайръм приближи триъгълния вход през високата до кръста му трева, като се мъчеше да види дали има нещо в сенките.

- Няма златен куб, доколкото виждам. И нишите в стените са празни.

- В тях е имало големи кристали - каза Уилсън.

Хайръм се огледа.

- Някой е отмъкнал имането.

- Без Куба на инките не мога да напусна това мяс­то - промърмори Уилсън.

- Няма ли да заминаваш? - радостно попита Хай­ръм. - Най-сетне добра новина.

Уилсън потърка челото си.

- Някой е проникнал във вътрешния храм и е взел най-безценния предмет в света на инките.

- Я ми кажи едно. - Хайръм го посочи. - Кубът ценен ли е или не?

- Кубът на инките може да разрушава светове - каза Уилсън.

- Стига глупости.

- Говоря сериозно, Хайръм.

Хайръм го погледна изненадано и наклони глава настрани.

- Е... който и да е взел златния куб, се е постарал да остави името си на стъпалата. Такова нещо не се вижда всеки ден.

Уилсън се втурна напред. В средното стъпало бяха издълбани две имена с тринайсетсантиметрови главни букви:

Хайръм посочи имената.

- Не мислиш, че тези Хесус и Хуан ще успеят да се обявят за откриватели на Мачу Пикчу вместо мен, нали?

- Те са последните на света, които бих искал да бъдат откриватели - с ужас рече Уилсън. - Отпри­щили са сила, която не могат да разберат и със сигур­ност са прокълнати.

- Прокълнати ли? - Хайръм отдръпна пръста си от полирания бял гранит. - Трябва да кажа, че тук наистина си е страшничко. А и мирише лошо. - Той се огледа, сякаш всеки момент щяха да ги нападнат. - Мразя миризливи места.

- На твое място не бих стоял там.

Хайръм се озърна назад към него.

- Защо?

- Защото от злото, което е било затворено тук, може да е останало нещо.

Хайръм се опули.

- Сериозно ли говориш?

Уилсън посочи горното стъпало.

- Кубът на инките е бил затворен на това място в продължение на близо петстотин години. Намирал се е точно тук. - Той посочи едва видим квадрат на стъпалото. - Напълно логично е да се приеме, че са останали следи от злото.

Хайръм се запрепъва навън, като тръскаше ръце, сякаш се опитваше да махне полепнала по пръстите си кал.

- Това вече звучи наистина плашещо. Нещо про­тив да ида там и да свия цигара, докато измислиш какво да правим?

Уилсън клекна да прочете издълбаните в стъпало­то имена.

- Нали не мислиш, че и ние сме прокълнати? - подвикна Хайръм. - Не сме взели Куба, така че и двамата сме чисти, нали?

Уилсън огледа черните гранитни основи - търсе­ше следи от нещо, което би могло да отвори камъка. Погледна отново надписа на стъпалото.

- Сантияна... това беше името на нещастника, раз­пънат на катедралата - Корсел Сантияна.

Хайръм четкаше камъка, на който се канеше да седне.

- Прав си, фамилията е същата.

- Трябва да върнем Куба на мястото му - заяви Уилсън.

Хайръм седеше на стълбите над високата трева. Беше свил цигарата си и се канеше да драсне клечка.

- От онова, което разказа за Куба, не съм сигурен, че е разумно, не мислиш ли? Поне знаем имената на онези, които са го взели.

Уилсън забеляза осем дупки от бургии, разполо­жени на равни интервали при горния край на три­ъгълния вход. Отмести тревата и огледа падналия камък. По него също имаше дупки. Той вдигна зарязана дъска от евкалипт - наоколо бяха разхвърляни няколко. Дървото беше силно раздуто.

- Разбрах как са отворили. - Уилсън изчака, но не получи отговор. - Хайръм? - повика той.

Погледът му се спря върху горящия край на зах­върлената цигара, лежаща на стъпалото, на което Хайръм беше седял само няколко секунди по-рано. Тънката струйка дим мързеливо се виеше нагоре в неподвижния въздух.

Разбрал веднага, че нещо не е наред, Уилсън се обърна във високата трева и се втурна към натрупа­ните камъни по източния край на долината. От дру­гата страна имаше дълбока пропаст към джунглата долу, а след това още триста метра до реката.

- Знам, че е при вас! - извика той с всички сили. - Този човек играе важна роля в съдбата на Вилкапампа!

Секундите се изнизваха, но единственото, което чуваше, беше собственото му учестено дишане.

Усети, че зад него има някого; свали шапката си и се обърна... но нямаше никого! Не знаеше дали да бяга, или да остане на място. Не беше сигурен какво става.

Чу ясно свистене във въздуха, обърна се и видя, че огромният черен кондор се спуска към него, раз­перил ноктите си! Хвърли се зад подпорната стена и птицата прелетя точно над него, а неподвижните ѝ криле разцепиха въздуха, докато кацаше на гранит­ния камък, който доскоро беше скривал Златния куб на бога слънце.

Уилсън предпазливо надигна глава над тревата.

Гигантският кондор гледаше право в него със съсредоточените си черни очи и разперени криле. Птицата нададе силен крясък - продължителен звук, който накара Уилсън да запуши ушите си. После сви великолепните си черни криле и остана да стои на­пълно неподвижно.

- Ама че дивотия - промърмори Уилсън.

Женски глас внезапно наруши тишината.

- Опрели сме нож в гърлото на приятеля ти! Или ще се предадеш, или ще му отрежем главата! - Уил­сън никога досега не беше чувал по-агресивен тон.

В горната част на Храма на слънцето се появи впечатляваща амазонка с боядисани в зелено лице и кожа. Вървеше уверено по външния край на безу­пречно положените ашлари. В дясната си ръка държеше къс лък. Намираше се на петнайсет метра над него и слънцето светеше в гърба ѝ, но въпреки това Уилсън я разпозна веднага.

- Няма да го наранявате - извика той. - Приятелят ми е важен за това място, макар че още не разбирате защо.

- Аз ще реша дали ще живее, или ще умре - от­върна амазонката.

- Можех да убия теб и воините ти при Моста на кондора - извика Уилсън. - Съветвам те да не го за­бравяш.

- За Девиците на слънцето е чест да умрат в за­щита на Вилкапампа - гордо рече тя. - Не очаквай милост в замяна!

Уилсън хвърли поглед към вътрешния храм.

- Провалили сте се в защитата на Вилкапампа и само ще влошите положението, ако действате при­бързано.

- Не би трябвало да си тук, Уилсън Даулинг. Ро­лята на народа ми е да защитава свещения град на всяка цена. Ти си натрапник!

Нямаше време да мисли откъде знае името му.

- Някой е влязъл във вътрешния храм,преди да пристигнем - каза той.

Амазонката кимна.

- Така е. И единствената причина все още да ди­шаш е, защото Aпy изпрати кондора в твоя защита.

Голямата птица все така стоеше на масивния гра­нитен клин и остреше клюна си в камъка, лъскавите ѝ черни пера блестяха в мъгливата следобедна свет­лина.

- Кубът на инките у вас ли е? - извика Уилсън.

Амазонката стоеше неподвижно. Лицето ѝ беше в сянка и бе трудно да види изражението й.

- Кубът на инките е изгубен - най-сетне отвърна тя.

- А онези, чиито имена са издълбани на стъпалото?

- Хесус Веларде е мъртъв. Убит в планините - каза тя.

- А другият разпънатият на катедралата ли е? - попита Уилсън.

- Разпънатият на кръста е Корсел Сантияна - отвър­на тя. - Братът на онзи, чието име е издълбано в камъка.

- Братът ли?

- Именно чрез Корсел Сантияна тайните на Вил­капампа и на Куба на инките бяха разкрити на света на хората.

- И откъде Корсел Сантияна се е сдобил с това знание? - попита Уилсън.

Последва кратко мълчание.

- Знанието е дошло от сестра ми - отвърна накрая тя. - Воинът Виване се довери на Корсел Сантияна - и беше предадена!

- Вътрешният храм е бил отворен, като в гранита са били пробити дупки, в които са пъхнати дърва - каза Уилсън. - Дървото е било намокрено, докато се разшири. Камъкът не е издържал.

- Много стар метод, на който са ни учили, в случай на нужда ние самите да извадим Куба - отвърна тя.

- Как се казваш, воине?

- Аз съм Акла - гордо рече тя. - Трибун на Деви­ците на слънцето. Защитници на древния град Вил­капампа. Пазители на Куба на инките.

Уилсън не можеше да разбере защо бележките към мисията не го бяха предупредили за жените во­ини и свързаната им с града роля.

- Трябва да ме послушаш - каза той. - Хайръм Бингам не бива да пострада. Съдбата му е свързана с това място.

Огромният кондор внезапно разпери могъщите си криле и скочи напред. Полетя директно към Уилсън и го принуди отново да приклекне в тревата. Гигант­ската птица полетя над долината, зави наляво да хва­не топъл въздушен поток и постепенно се издигна в небето.

- Ще дойдеш с мен в Питкос! - извика Акла. Трябва да се явите пред Мамаконите... оракулите на Девиците на слънцето. Те ще решат съдбата ви.

Странна светлина внезапно привлече вниманието на Уилсън. В триъгълния вход на Храма на слънцето се появи издължен образ - точно на мястото, където бе лежал Кубът на инките. Отначало светеше слабо и беше трудно да се определи какво точно представля­ва. Уилсън го наблюдаваше с периферното си зрение, за да не издаде на жената воин горе, че вниманието му е отвлечено.

„Каква е тази странна светлина?“ - запита се той, докато образът ставаше все по-ярък.

- Кубът на инките ще стане по-могъщ с течение на времето - продължи Акла. - Нямаш друг избор, освен да дойдеш с мен.

Секундите минаваха и във входа постепенно се очертаваше някаква женска фигура, но колкото и да се опитваше, Уилсън не можеше да я разгледа ясно. Фигурата беше млечнобяла и се движеше, сякаш се намираше зад стена от набраздена от вятъра вода. Уилсън беше като хипнотизиран от движещата се светлина и вече не можеше да скрие интереса си.

- Нямаш избор - повтори Акла.

Светещият образ се премести към полирано­то стъпало, където се бе намирал Кубът на инките. Внезапно се появи ясна фигура - Хелена Каприарти, притиснала длан върху горното стъпало.

- Обграден си! - извика тя. - Трябва да бягаш!

Уилсън стоеше с увиснала челюст.

Хелена беше облечена в черно - риза с навити ръ­кави под ловджийски елек и дочени панталони с го­леми джобове. Русата й коса бе прибрана назад под бейзболна шапка.

- Трябва да бягаш! Веднага! - повтори тя. - При­ближават те от двете страни - три жени воини с опъ­нати лъкове!

Той погледна към Акла - беше ясно, че не чува гласа на Хелена. Да не би Кубът на инките да му пра­ви номера? Вперил поглед в познатите очи на Хеле­на, Уилсън бе залят от емоции.

Дланта ѝ все така докосваше бялото гранитно стъ­пало, сякаш това поддържаше връзката помежду им. Нямаше никаква логика, но Уилсън инстинктивно знаеше, че трябва да е тя.

- Върни се след четири часа! - извика Хелена и трескаво посочи към северното стълбище. -Върви!

Уилсън се обърна кръгом и спринтира към под­държащата стена. С един скок полетя към долината на Урубамба, разперил ръце като птица. Две стрели профучаха покрай него - едната одраска якето, а дру­гата се размина на косъм с бузата му.

Извъртя се във въздуха и се понесе надолу към плътния зелен балдахин на трийсетина метра под него. Въздухът свистеше в ушите му, той усещаше как адреналинът му се натрупва.

Времето забави хода си както всеки път, когато се изправяше пред смъртта. На още триста метра на­долу бързеите на придошлата Урубамба прорязваха долината. Небето беше ясносиньо. Яркото слънце осветяваше високата част на планинския масив, го­рите долу тънеха в изумруден мрак. Гледката беше невероятно красива.

Изведнъж се озова сред короните на дърветата. Сблъсъкът бе неминуем. И определено щеше да боли.