Проклятието на инките

10.

Андите, Перу

50 км северозападно от Куско

23:23 ч.

16 януари 1908 г.

Уилсън отвори металния капак на консервата с вградената отварачка. Механизмът беше оригинален и досега не беше попадал на подобен. За всяка правоъгьлна консерва имаше запоена малка отварачка и не се налагаше да забива ножа си в метала и да го затъпява излишно.

Огънят най-сетне се бе разгорял на дървения под и Уилсън и Хайръм бяха принудени да седят с при­ведени глави, за да не дишат пушека. За щастие той започваше да се разрежда с изсъхването на дървеси­ната, но огънят продължаваше да пращи и съска като гневна котка, а от време на време се чуваше силен пукот, когато влагата внезапно се освобождаваше от дървото.

Уилсън подуши консервата - сардините мирише­ха ужасно, но той знаеше, че трябва да яде, и затова забоде с вилицата си мазната плът и я изгълта. На вкус не беше толкова зле, стига да свикнеш с ми­ризмата.

Огънят гореше върху купчина камъни, които Уил­сън бе разположил внимателно, за да не подпали дъсчения под и в същото време да даде възможност на пламъка да диша. Единственото достатъчно сухо място за огън беше в самата барака. Беше намерил сухи подпалки под колибата, но те не бяха достатъч­ни за топлината, която им трябваше. В отчаянието си той изля малко от безценната газ на ветроупорния фенер върху подгизналите дърва, но и това не помог­на. Цялото изживяване се вгорчаваше допълнително от Хайръм, който постоянно се оплакваше от студа и колко е уморен.

- Излизането в планината насред дъждовния се­зон е пълна глупост - мърмореше той. - Казах ти, че трябва да изчакаме.

Заради огъня Уилсън беше принуден да излезе навън в тъмното и да търси още дърва. За щастие попадна на стар бор и успя да отсече няколко съчки. Борът гореше по-добре мокър, защото смолата му се възпламеняваше лесно. Няколко минути по-късно беше обратно в бараката и с помощта на още малко газ огънят най-сетне тръгна.

Уилсън протегна натъртените си длани към тан­цуващите пламъци, за да ги изсуши. През послед­ните десет часа трябваше да пляска Диабло по зад­ницата, за да накара инатливото малко магаре да върви по калната пътека. Камшикът не действаше, смушкването с пети в хълбоците също. Дори кога­то тръгнеше, Диабло вървеше бавно не повече от минута, след което отново спираше. Един час след потеглянето на Уилсън му идеше да зареже Диабло, но Хайръм настоя магарето му да остане с тях и обеща, че нататък щяло да стане по-сговорчиво. Но ако изобщо имаше някаква промяна, тя беше към по-лошо.

Огънят се разгоря хубаво и Хайръм най-сетне спря да се оплаква и се облегна на седлото си с ди­мяща цигара в едната ръка и бутилка „Тенеси“ в другата. За нула време се съблече, оставайки само по парцаливо бельо, и провеси мокрите си дрехи на гредите, без да го е грижа за пушека.

- До кой връх се намира Вилканампа? - попита Хайръм.

- Наричат го Мачу Пикчу на кечуа, което означава Старият връх - отвърна Уилсън.

Хайръм се загледа в пламъците.

- Старият връх... харесва ми. - Той отпи глътка уиски. - Жалко, че вече си има име. Така се става истински прочут, когато кръстят връх на името ти. Президентът Макинли ще живее вечно, след като най-високият връх в Щатите е наречен на него. В Аляска е, нали знаеш? А той дори не е стъпвал там!

Подаде бутилката на Уилсън, но той отказа с махване на ръка.

- Ще ти помогне да се стоплиш - каза Хайръм и отново подаде бутилката. - Хайде, пийни!

Уилсън отпи бърза глътка и му върна бутилката. Топлината на уискито се плъзна по гърлото му - приятно усещане, след като бе мокър и премръзнал тол­кова дълго.

- Прав беше за магарето - призна Уилсън. - Вбе­сяващо малко копеле.

Хайръм се ухили.

- Страхотно удоволствие е да гледам сблъсъка на неговата воля с твоята.

- Утре можеш ти да го яздиш.

- Не, благодаря - отвърна Хайръм. - Искаше магарета, дадох ти магарета. Аз решавам кое да яздя. Стига за това, кажи ми отново колко прочут ще стана.

- Колкото Томас Джеферсън - отвърна Уилсън.

Хайръм се усмихна.

- Томас Джеферсън... Дори не ми пука дали лъ­жеш - каза той и се облегна назад. - Просто ми ха­ресва мисълта да съм прочут. Мисля, че определено би ми отивало.

- Ще бъдеш известен като откривател на изгубе­ния град на инките - продължи Уилсън. - Нещо не­чувано и невиждано досега.

Хайръм сбърчи чело.

- Просто от любопитство, щом това откриване на Вилкапампа е толкова важно и с него вървят толкова възхвали и почести, защо ти самият не го оповестиш на света?Тиби могъл да се увенчаеш със славата.

- Това не е моята съдба, а твоята - отвърна Уил­сън.

- Ти пък какво знаеш за съдбата ми?

- Знам повече, отколкото си мислиш - рече Уилсън.

- Какво трябва да означава това?

- Ще го кажа по този начин... във вселената има една по-висша тъкан. И ти си част от откриването на Вилкапампа, независимо дали ти харесва или не.

- Откъде можеш да знаеш каква е съдбата ми? Какво изобщо означава това? Част от какво? За как­ва „тъкан“ говориш? - Хайръм направи кавички с пръсти, за да наблегне на думата „тъкан“. - Откъде изобщо знаеш къде се намира Вилкапампа? Откъде знаеш, че жена ми е бременна? Много странен човек си, Уилсън Даулинг.

- Достатъчно е да знаеш, че аз също имам своя­та роля в откриването на Вилкапампа. Ще те заведа там... а ти ще свършиш останалото. Повече не мога да ти кажа. - Уилсън посочи Хайръм с пръст. - И никога не бива да споменаваш името или ролята ми.

Хайръм наклони глава настрани.

- Не мога да реша дали говориш дивотии или не. Наистина не мога. В много отношения звучиш толкова достоверно. Обикновено детекторът ми за глупости е доста ефективен. - Хайръм въздъхна. - Предполагам, че времето ще покаже.

В нощта избоботи гръм, силният дъжд не преста­ваше да барабани по обшивката на покрива.

Хайръм се огледа.

- Да открием тази барака си беше късмет, призна­вам го. - Нямаше как да разбере, че Уилсън знаеше за съществуването на бараката още преди да тръгнат от Куско. Бележките към мисията я описваха като мястото, на което да прекарат нощта.

Огънят силно изпука и един жив въглен излетя, като пропусна Уилсън на милиметри и се удари в стената. Уилсън го вдигна с вилицата си и го хвърли обратно в буйния огън. Обърна седлото, за да изсу­ши другата му страна, и отново седна. През цялото време усещаше погледа на Хайръм върху себе си.

- Атлет ли си? - попита Хайръм.

- Не, не съм - отвърна Уилсън.

- Целият си само мускули. - Хайръм издиша дъл­га струя дим и хвърли цигарата си в огъня. - Моето телосложение е много по-добре пригодено за дълго­срочни пътешествия из пустошта на Южна Америка. Веднъж не ядох цяла седмица... бас държа, че ти не би успял.

Уилсън погледна хилавия мъж от другата страна на огъня, с бледата му кожа и щръкнали ребра.

- Имаш вид на човек, на когото малко повече хра­на не би се отразила зле.

Хайръм отпи поредната глътка уиски.

- Австралиец си, нали?

Уилсън кимна.

- Да.

- Чувам, че сте дали право на жените да гласу­ват. Първите в света! - подигравателно рече той и се разсмя.

- Новозеландците бяха първи - поправи го Уил­сън.

- Новозеландците? - изненада се Хайръм. - На­истина ли?

- Те бяха първи. Ние сме втори.

- Така или иначе, и в двата случая е глупост - раз­палено рече Хайръм. - Досадните борци за правата на жените са плъзнали навсякъде из Щатите. Голяма беля са. Много голяма. Ако питаш мен, никога няма да получат избирателни права у дома. В Съединени­те щати жените са повече от мъжете според преброя­ването отпреди осем години, а това означава, че биха контролирали всичко.

- И какво му е лошото на това?

Хайръм го посочи с бутилката.

- Майтапиш се, нали?

- И мъжете, и жените ще имат право на глас - обя­ви Уилсън. - Това е бъдещето, към което вървим.

- Пълни глупости! - отвърна Хайръм. - Нико­га няма да се случи. - Той замълча за момент и се вгледа в Уилсън. - Наистина се надявам да разбираш повече от откриване на изгубени градове на инките, отколкото от политика, защото е ясно, че за нея нищо не знаеш. Можеш ли да си представиш жени да упра­вляват света? - Той отново се изсмя. - Навсякъде ще има вази с цветя и всяка маса ще е с плетена покрив­ка. Никой няма да може да казва онова, което ми­сли в действителност. Мъжете ще трябва да вършат половината домакинска работа. Модата ще стане от първостепенна важност. Ще настъпи пълен хаос! Да не говорим за края на месеца!

- Всичко се променя - рече Уилсън. - Това е един­ственото сигурно нещо, на което съм се натъквал.

Хайръм отново започна да свива цигара.

- Знам две неща, които никога няма да се проме­нят. Религията ще продължи да съществува и ще си остане най-ценното нещо на света. През целия си жи­вот съм се занимавал с история, изучавал съм много епохи и най-различни империи. Всички те имат две общи черти - религията и златото. Именно затова ги е имало инките, същото важи и за конкистадорите. Това е причината и за железопътната линия, която строят край колибата - за да събират души и богат­ство, било то във формата на захарна тръстика, въ­глища или друго. Всичко в крайна сметка се измерва в злато.

Уилсън посочи с вилицата раницата с консервите сардини и печен боб.

- Наистина трябва да хапнеш нещо.

Хайръм вдигна бутилката си.

- Всичко, от което се нуждая, е тук.

Дъждът продължаваше да се сипе върху колиба­та. Уилсън обърна дрехите си, за да изсъхнат добре. Застанал в гъстия пушек, той нямаше как да не си помисли за ролята, която играеше в събитията около Мачу Пикчу. Древният град беше портал към други светове, а работата му беше да заведе Хайръм Бингам до руините му, така че изгубеният град на инки­те най-сетне да бъде представен на модерния свят. И изобщо не можеше да разбере защо именно Хай­ръм Бингам е човекът, който щеше да се прочуе с откриването му - той изглеждаше странен избор. Но така или иначе, Уилсън беше тук да изиграе роля­та си и след осем години чакане най-сетне мисията му наближаваше края си. Животът му бе неразрив­но преплетен със сили, които почти не разбираше, но въпреки това не се съмняваше, че миналото може да повлияе на бъдещето и бъдещето от своя страна може да повлияе на миналото. Той беше Надзирате­лят и работата му беше да действа според мисиите, кодирани в Свитъците от Мъртво море. Те бяха до­кументите, които насочваха съдбата му. Миналото трябваше да бъде пазено от бъдещето, а бъдещето - от миналото. Такъв беше редът на нещата.

След няколко дни Уилсън най-сетне щеше да на­пусне тази епоха. Порталът на Мачу Пикчу щеше да е изходът му от този странен и изпълнен с невежество свят и той можеше да си отдъхне, знаейки, че е завел успешно Хайръм Бингам до съдбата му и сла­вата, която вървеше с нея.

Внезапно косъмчетата на ръцете му настръхнаха и по цялото му тяло преминаха тръпки. Изпита чув­ството, че го гледат от мрака.

Погледът му нервно се насочи към пустите ъгли на бараката. Виждаше единствено танцуващата свет­лина на огъня, рисуваща нереални, непрекъснато променящи се нюанси на златното по голото дърво. Дъждът продължаваше да вали и вятърът връхлита­ше тънките стени, като ги караше да скърцат и стенат. Идеше му да отиде до вратата и да погледне навън, но знаеше, че там няма никого - само трите магаре­та, вързани за халката на дръжката. Ако се уплашеха, щяха да се задърпат и вратата щеше да се отвори. Но противно на всяка логика, чувството не можеше да се сбърка с нищо - някой го гледаше. Усещаше го.

Блесна светкавица, която за миг разкри малките цепнатини между дъските. После избоботи басов гръм, от който бараката потрепери.

Уилсън инстинктивно протегна ръка към буйния огън - усещаше силно присъствие в помещението, някъде от другата страна на трептящите пламъци. Силует ли виждаше през дима? Сърцето му биеше бясно и не можеше да го накара да се успокои, кол­кото и да се опитваше.

Там определено имаше някого!

- Ще се изгориш! Дръпни се! - викна му Хайръм.

Уилсън отдръпна ръка малко преди да е влязла в пламъците. Странното усещане изчезна така внезап­но, както се бе появило. Уилсън се загледа в буйния огън и нажежените въглени, които падаха между плоските камъни върху дъските на пода.

- Да не си откачил? - Хайръм грабна пушката си и заобиколи огъня. Предпазливо отвори дървената врата с цевта и надникна в проливния дъжд. Когато се увери, че магаретата са добре, отново затвори и пусна резето. - Какво гледаше? - Той посочи с оръ­жието към огъня.

- Стори ми се, че видях нещо - отвърна Уилсън.

- Какво?

Уилсън поклати глава.

- В крайна сметка не съм видял нищо.

Хайръм подпря пушката на стената, обърна сед­лото, за да се изсуши и другата му страна, и седна.

- Надявам се да не стане така, че да съжалявам, задето съм излязъл в пущинака с теб, Уилсън Даулинг. Странна птица си, спор няма.

Дълбоко в себе си Уилсън знаеше, че е доловил нещо истинско. Нечие присъствие в бараката - и чието и да бе, то го гледаше внимателно. Събитията бяха извън контрол, знаеше го. Трябваше да стигне до Мачу Пикчу колкото се може по-бързо и да излезе от тази епоха, преди положението да е станало още по-сложно.