Проклятието на инките

60.

Пътеката на инките, Перу

65 км северозападно от Куско - Фуюпатамарка

23:05 ч.

25 януари 1908 г.

Докато се изкачваше по Пътеката на инките към поредното неравно било, Уилсън се запита дали изобщо ще настигне Акла и воините ѝ. Бягаше в тръс по пътеката вече близо двайсет и четири часа. Те със сигурност бяха тръгнали по този маршрут и той бе изненадан от скоростта, с която се придвиж­ваха. Облаците в нощното небе най-сетне се раз­късваха и между тях започваха да примигват звез­ди. Когато издишаше, от устата му излизаше пара в ледения въздух.

Нямаше съмнение, че бе поел огромен риск, оти­вайки в дома на капитан Гонсалес. Освен че Кубът на инките бе изложен на опасност без него, със спа­сяването на жената и децата на Гонсалес Уилсън бе променил историята - както онази, която бе изуча­вал, така и версията, която му разказа Хелена - и ня­маше как да се прецени до какви поражения може да доведе това. Но въпреки последствията Уилсън не можеше да напусне Куско с мисълта, че духът на Писаро ще си отмъсти на беззащитното семейство на Гонсалес.

Спомни си момента, когато замахна с меча към Хуан Сантияна и как отсечената глава тупна на пода.

Уилсън я сграбчи за черната коса, докато кръвта още течеше от отрязания врат и гледаше как от червени зениците стават отново черни. Това бе моментът, ко­гато духът на Писаро най-сетне напусна тялото на Сантияна - и Уилсън се надяваше да е бил заличен завинаги. Нямаше време да съжалява или оплаква отнетия живот на Сантияна - той със сигурност беше докаран до лудост от разпъването на брат си и бе извършител на извратените деяния под подстре­кателството на Писаро. Уилсън бе избрал да съсече Сантияна, макар това да противоречеше на основния принцип на Надзирателя никога да не отнема живот, ако това може да се избегне. В този случай и при тези шантави обстоятелства той беше действал според моралния си дълг. Историята вече беше изкарана от равновесие и пораженията бяха налице.

Капитан Гонсалес не беше изгубил семейството си и проклятието, което преследваше потомците му, бе вдигнато. В резултат на това животът на дон Ерависто щеше да е различен и нямаше да има причини да отмъщава на Хелена. Уилсън си помисли, че ако тя не го беше фраснала - при това през бариерата на времето - той щеше да докосне Куба на инките и щеше да се превърне в слуга на Писаро. В бъдещето на Хелена щеше да извърши убийствата и ужасите, както е твърдял дон Ерависто.

А сега историята бе променена за пореден път.

Задъхан, Уилсън се загледа в тъмното към камен­ната пътека, пресичаща пресъхналото езеро. Назъ­бените планински върхове се извисяваха от всички страни около долината. С активирано нощно вижда­не Уилсън едва различаваше петнайсетината покри­ти с наметала фигури на тъмния фон - изглежда, че числеността на амазонките се бе удвоила, след като бяха напуснали катедралата. Уилсън най-сетне ги на­стигаше.

След като бе напуснал дома на капитан Гонсалес, той беше тръгнал бавно през дъжда към „Панамерикански тихоокеански конгрес“. Вратата беше отворена и Уилсън видя през нея да стърчи обемистият задник на кафяво магаре. Той внима­телно се вмъкна покрай добичето и завари Хайръм на бюрото му с отворена бутилка уиски в едната ръка и цигара в другата. Ироничното беше, че Хай­ръм седеше в същата позиция, в която бе и при пър­вата им среща.

Веднага щом го видя, Хайръм захапа цигарата и протегна ръка към магарето, за да го придърпа още по-близо, сякаш иска да го прегърне.

- Това е Диабло! - каза той с изтощен глас. - Мал­кият гений е намерил обратния път. Поне една добра новина. - Хайръм махна станиола на блокче шоко­лад и даде лакомството на гладното животно, което бързо го изгълта.

Уилсън погледна Диабло и го потупа по гърба.

- Оцелял е - промърмори Хайръм. - А ние се тре­вожехме за теб. Голям късмет е изкарал. Отдавна сме заедно, Диабло.Толкова се радвам, че си жив - каза той с бебешки глас на животното. - Да...толкова се радвам.

Хайръм разопакова ново блокче шоколад и го сло­жи в отворената си длан. По пода се търкаляха десе­тина опаковки.

- Семейството на капитан Гонсалес в безопасност ли е? - попита накрая той.

Уилсън кимна.

- Да.

- Слава богу. Имаше ли още убийства?

Уилсън кимна.

- Сантияна е мъртъв.

Хайръм уморено се изправи, порови в един от множеството сандъци и хвърли едно палто на Уилсън, след което го посочи с димящия връх на цига­рата си.

- И цялата онази история, че си пътешественик във времето, е истина, нали?

Уилсън отново кимна.

- Всичко е истина.

- Мислех си, че полудяваш в онази тъмница. - Хайръм изпуфтя. - Трябваше да се досетя. - Той отпи голяма глътка уиски и дръпна здраво от цигарата си.

- Духът на Писаро можеше да прочете мислите ти - каза Уилсън. - Затова се държах така странно долу и дрънках глупости.

- Предполагам, че това обяснява отчасти нещата. Но не всичко.

Хайръм изглеждаше изтощен и раздърпан; сини­ните по лицето му ставаха по-тъмни, по влажните му дрехи имаше петна от кръв. Ръцете му трепереха и си личеше, че още е в шок.

- Леле, ама че ден. - Той отново погледна към Уилсън. - Не мога да повярвам, че си пътешественик във времето.

- И аз не мога - отвърна Уилсън.

- Отсега нататък не тръгвам никъде с теб, каквото и да ми говориш. - Хайръм се замисли за момент. - Цялата тази смърт заради някакъв малък златен куб. - Той пусна допушената цигара на пода и я стъпка. На масата имаше още четири, вече свити. Хайръм веднага драсна клечка и сложи следващата в уста. - Никога не пали цигара от цигара - каза той. - На­правиш ли го... умира моряк. Така казваше дядо ми - умира моряк. - Той замълча. - Прав беше, когато каза, че Кубът на инките е прокълнат...тъп малък предмет. - Грабна бутилката уиски и отпи отново, после я подаде на Уилсън.

Уилсън също отпи и усети как топлината се раз­лива по гърлото му. Едва сега започна да размишлява върху онова, което се бе случило. Ярките образи на мъртвите започнаха да се появяват в ума му, в някои случаи точно в момента, когато им отнемаше живота - кръвта и вътрешностите, ужасните изражения на лицата им. След това си спомни измъченото чувство, което го бе обгърнало, докато пристъпяше към Куба на инките, изгубил всякакъв контрол над себе си, и как епископ Франсиско стоеше и му го предлагаше като някаква огромна награда. Арогантността на Уилсън да сметне, че е недосегаем за влиянието на Куба, едва не доведе до гибелта му.

Хайръм грабна бутилката от ръката му и отпи.

- Пиячката помага, а?

- Ти си герой, Хайръм Бингам. Сега разбирам защо ти си човекът, избран да открие изгубения град Вилкапампа. Защото си единственият, способен да порази Писаро в момента, когато беше най-силен. Ти действа решително тогава, когато другите не биха могли.

- Наръгах свещеник във врата. - Хайръм въздъхна. -Господи, как ще обясня това на следващата си изпо­вед? Какво наказание ще ми наложат според теб?

- Ти спаси всички ни - отвърна Уилсън. - За това не е нужно наказание.

- Сигурно ще ме арестуват - промърмори Хай­ръм. - Какъвто мие късметът.

- Епископ Франсиско загина в наводнението - каза Уилсън. - Така ще бъде съобщено. Капитан Гонсалес ще се погрижи за всичко. Такава ще бъде историята. - Той замълча за момент. - Трябва да се прибереш у дома при Алфреда и момчетата за известно време. Съдбата ти е отредила да откриеш Вилкапампа на 24 юли 1911 г. Искам да изчакаш дотогава, става ли?

- Три години? - промърмори Хайръм.

Уилсън взе писалката му, записа датата и плъзна листа към него.

- Искам да изчакаш до тази дата. Много е важно.

- Алфреда е бременна. Казах ли ти?

Уилсън се усмихна.

- Знам, че е бременна... синът ти ще се нарича Брустър.

- Всичко знаеш, нали? Разбира се, че знаеш. - Хайръм отново погледна Уилсън в очите. - А знаеше ли, че ще се случи всичко това?

- Бъдещето не е фиксирано - отвърна Уилсън. - Всеки от нас има съдба, но единствено индивидуал­ните ни усилия създават нашата реалност. Ти спаси света, когато порази Писаро - за това е необходима огромна смелост. Ти си герой за мен и за всички дру­ги, които бяха там. Ако Писаро беше успял и душата му бе продължила да се прехвърля, никой не може да каже какво щеше да последва.

- Видя ли онези очи като мъниста? - Хайръм по­сочи с два пръста. - Изобщо не ми харесваше...изоб­що. Искам да кажа... не съм убиец... но изобщо не ми харесваше. - Той отпи отново.

- Ти си герой, Хайръм Бингам. И е напълно подо­баващо да бъдеш запомнен като човека, открил изгу­бения град Вилкапампа.

Хайръм вдигна бутилката и отново отпи.

- Пия за това. - Той подаде уискито на Уилсън и внимателно разопакова още един шоколад, който беше погълнат от Диабло. -Толкова се радвам, че си добре - каза Хайръм на животното. -Да, наис­тина.

- Благодаря за всичко, което направи, Хайръм. И те моля да не забравяш уговорката ни - добави Уил­сън. - Никога не ме е имало.

- Спокойно - отвърна Хайръм. - Вече се опитвам да забравя цялата история. След време дори аз няма да поискам да повярвам, че съм срещал пътешестве­ник във времето като теб.

Уилсън се затича по равната пътека. На изток лун­ният сърп тъкмо се подаваше над хоризонта и освети значително терена. С това темпо щеше да настигне амазонките само за няколко минути.

В главата му нахлуха мисли за Хелена. Не беше сигурен дали е оцеляла от шока след докосването на Куба на инките. Изпълни го мрачно предчувствие, когато си я спомни как лежи неподвижно на пода на църквата. Нямаше представа дали е жива или мърт­ва, но се утеши с факта, че образът й не беше изчез­нал, докато не затвориха Куба.

„Трябва да е оцеляла“ - каза си той.

Именно благодарение на нея бе избегнал контакта с Куба на инките. За пореден път беше налице, когато имаше нужда ог нея, и това определяше чувствата му към Хелена. Ако Уилсън имаше право само на едно желание, то щеше да е да намери начин да стигне до нейния свят и да бъдат отново заедно.

Щом чуха приближаващите се стъпки, Девиците на слънцето се разделиха и се проснаха на земята. Когато видяха, че е Уилсън, петнайсетте жени се на­дигнаха от сенките да го поздравят.

- Слава на боговете, че се върна - каза Акла и на обикновено сериозното ѝ лице се появи усмивка. Тя пристъпи към Уилсън и леко го тупна в гърдите. - Казах на всички, че ще се върнеш. - Сложи ръка на рамото му. - Семейството на капитана добре ли е?

- Добре е.

- А Сантияна?

- Главата му вече не е закрепена на раменете.

Акла кимна.

- Постъпи правилно, като се върна. - Тя погледна заобиколилите ги амазонки, чиито бронзови нагръд­ници блестяха на лунната светлина. - Всяка от нас е изгубила партньорката си. Ние сме последните от вида си. Според законите ни, когато партньорката ни умре, вече не можем да влизаме в битка. Управлени­ето на Девиците на слънцето временно е прекратено. Желанието ни е да дойдеш при нас в Питкос, за да ни помогнеш да възстановим повреденото.

Уилсън погледна в тъмните очи на Акла и си спомни страстната нощ, прекарана с нея и Чиело. Изживяването бе невероятно, но не беше онова, кое­то искаше за себе си.

- Не мога да се върна с вас - рече Уилсън.

- Трябва - отвърна Акла. - Мамаконите казаха така.

- Намерението им е да ме задържат завинаги при вас. Знаеш го - сериозно рече Уилсън. - Надявам се да ми позволите да използвам Куба на инките за по­следен път във Вилкапампа, за да си тръгна от това място. Да се върна в моя свят. - Образът на Хелена не напускаше мислите му. - При жената, която оби­чам. Подобно на сестра ти Виване, въпреки всичко съм верен на друга. - Той замълча за момент. - Всеки от нас трябва да се бори за онова, в което вярва.

Лунният сърп най-сетне се издигна над неравния хоризонт и сенките на амазонките паднаха върху Пъ­теката на инките.

- Трябва да занеса Куба в Питкос - каза Акла. - Нямам избор.

Изведнъж пронизителен крясък на кондор прони­за нощното небе. Всички вдигнаха погледи към ги­гантската птица, която сви огромните си черни кри­ле, размаха ги веднъж и кацна на пресъхналото езеро само на десетина стъпки от тях. Лунната светлина се отразяваше в очите й и те светеха в бяло в мрака. Ни­кой не помръдна, когато невероятната птица разпери криле и отново изкряска.

Уилсън погледна към Акла.

- Май Aпy отново е на моя страна.