Проклятието на инките

7.

Куско, Перу

Катедралата

14:58 ч.

16 януари 1908 г.

Капитан Гонсалес стоеше на проливния дъжд пред извисяващите се стени на базиликата. Хората му бяха построени на горните стъпала между църк­вата и гневната тълпа, която растеше с всеки час през последните три дни. От време на време капитанът поглеждаше през рамо към безжизненото тяло на Корсел Сантияна, разпнат на църковната камбана­рия. И всеки път, когато го правеше, стомахът му се преобръщаше.

Капитанът беше на средна възраст и познаваше редник Сантияна и брат му Хуан още от момчета. А сега Корсел беше мъртъв, а Хуан Сантияна бе изчезнал загадъчно - никой не го беше виждал от седмици. Погледът на капитана затърси в тълпата и откри майката на Корсел в първата редица, паднала на колене; сълзите пълнеха кръвясалите ѝ очи и се стичаха по бледите ѝ бузи, както се бяха стичали не­прекъснато откакто научи за ужасната съдба на сина си. Стоеше коленичила на същото това място вече близо три дни без храна и вода и гледаше как синът ѝ умира на Христовия кръст, докато безброй гласове от тълпата викаха сквернословия и хули към него. В много отношения беше по-лошо да гледа колени­чилата жена, отколкото смъртта на Корсел. Неговата участ го беше застигнала - а нейният тъжен живот продължаваше.

В сбръчканите си мокри ръце тя стискаше фина молитвена броеница с тежък сребърен кръст. Но­сеха се слухове, че епископ Франсиско я повикал в църквата, за да ѝ покаже зверски обезобразено­то тяло на монсеньор Пера, след което ѝ подарил броеницата на мъртвия свещеник. Никой не бе чул какво ѝ беше прошепнал след това, но тя прос­то беше излязла навън на дъжда и бе паднала на колене точно на мястото, на което се намираше и сега.

Капитан Гонсалес стоеше като статуя в пороя с безизразно смугло лице и с ръце зад гърба. Дори при тези обстоятелства беше въплъщение на дисципли­ната и порядъка с безупречната си синя офицерска униформа с яркочервени нашивки на реверите. Дъж­дът се стичаше от заоблената периферия на шапката, нахлупена на главата му. Излъсканите златни копче­та на подгизналата му куртка бяха разкопчани с из­ключение на най-горното - символ на старши офи­цер от поделението на Куско.

Беше му невъзможно да проумее как се бе стиг­нало до тази ужасна поредица от събития. Това бе последното, което би могъл да очаква от Корсел Сантияна. Гонсалес се обърна и погледна тялото на младия мъж; измъченото изражение на безжиз­неното му лице и ужасно почернелият език отно­во накараха стомаха му да се преобърне. Гонсалес познаваше Корсел Сантияна като богобоязлив и честен човек, който не беше склонен към насилие, още по-малко към брутално убийство като онова, което бе извършено в катедралата. За пореден път през последните три дни капитан Гонсалес затърси упорито в спомените си, но така и не успя да открие и най-малък намек, че разпнатият на камбанарията човек е способен на подобно отвратително престъпление.

- Викат ви в катедралата - каза някакъв глас.

Гонсалес се обърна и видя млад свещеник в черно расо, застанал в дъжда до него. Със спокоен и преме­рен жест свещеникът посочи главния вход.

- Моля, капитане.

- Ей сега идвам - отвърна Гонсалес и закрачи це­ленасочено към лейтенант Капос, давайки си иде­ално сметка, че погледите на мнозина от тълпата са приковани в него.

- Погрижете се никой да не припарва до стъпала­та - каза той. - Тълпата изглежда неспокойна. Тряб­ва отново да се срещна с духовниците вътре.

- Si,капитане - отвърна лейтенантът.

През последните два дни Гонсалес беше викан най-малко шест пъти в катедралата да се среща със свещениците. Те се бояха, че гневните селяни ще на­стояват да получат тялото на Сантияна - и че ако им бъде отказано, ще поемат нещата в свои ръце. По за­повед на епископ Франсиско тежките врати на църк­вата бяха залостени с изключение на онази, която во­деше към страничния неф, отляво на внушителните, издигащи се на четиресет стъпки централни порти, зад които бе извършено ужасното убийство на монсеньор Пера.

Докато влизаше под свода на левия неф, капитан Гонсалес свали шапката си и прокара пръсти през мократа си коса, за да я приведе що-годе в порядък.

- Слава на Исус - промърмори той, прекръсти се и пристъпи в тишината на осветената от свещи църква. Изпита облекчение, че не чува подигравките и ругатните на тълпата, пък било то и само за някол­ко минути.

За негова изненада нямаше сборище на облечени в черно свещеници, както бе при предишните шест случая. Преддверието на нефа пустееше и погледът му се плъзна към другия край на базиликата, който се намираше поне на сто и петдесет стъпки от него. Изпита благоговение при вида на златния олтар на Светата Троица, сияещ на светлината на свещите под могъщите сводове и куполи.

Капитан Гонсалес откъсна поглед от отсрещната стена и се обърна към централния неф. Там, само на двайсет стъпки от него, върху порестия гранит ясно се виждаше тъмно петно на мястото, където монсеньор Пера беше срещнал ужасния си край. Колкото и да се опитваха да го почистят, порестият камък за­винаги щеше да носи този белег на смъртта. Преди събралите се духовници бяха скривали петното от погледа му и едва сега му се отваряше възможност да го види с очите си.

Гонсалес пристъпи към петното и се огледа във всички посоки за някакви пръски кръв или други следи от борба. Погледът му неизбежно беше при­влечен от позлатения олтар, красящ величествения вход. Дева Мария се взираше в него, държаща в ръце спокойния младенец Исус.

- Как е възможно подобно ужасно нещо да се слу­чи на такова прекрасно и свято място? - прошепна си той.

Откъм сенките се чуха стъпки, които приближа­ваха. Капитан Гонсалес се обърна към звука.

- И аз си задавам същия въпрос - отвърна спокоен глас. Епископ Франсиско изведнъж се появи в харак­терното си алено расо и алената четвъртита шапка, покриваща плешивото му теме.

Изненаданият Гонсалес се отпусна на едно коляно.

- Епископ Франсиско, нямах представа, че ще бъ­дете тук.

- Разбирам, че сте любопитен, подобно на всич­ки ни - каза епископът. Пристъпи напред и спокой­но протегна ръка, за да може капитанът да целуне свещения му пръстен. - Станете, моля - нареди той.

Гонсалес осъзна, че е коленичил само на няколко стъпки от петното на пода и инстинктивно се дръпна назад.

- Искали сте да ме видите? - попита той и неясно защо, сърцето му се разтуптя по-силно.

Епископът изглеждаше напълно спокоен, заста­нал с ръце пред себе си с преплетени пръсти.

- Винаги сте били добър човек - каза той, под­чертавайки всяка дума. - Вие сте добър християнин, който води честен и почтен живот. Познавам семей­ството ви от много години, както познавам безброй други достойни семейства в нашия голям град. От­както се помня, служа на Бог и на тази велика църква с всичко, с което разполагам. Живях целомъдрено, както Бог би искал от мен. Помагах на бедните, да­вах подслон на бездомните, утешавах скърбящите. - Той посочи към високия таван. - И най-важното, връщах вярата на онези нещастници, които бяха изгубили пътя. Светото писание беше моята утеха и наставник.

Капитан Гонсалес неволно си помисли за собст­вените си невръстни деца - двамата си синове и прекрасната си дъщеря, която бе кръстена между тези стени само преди шест месеца. Мисълта за ус­михнатите им лица неочаквано стопли сърцето му, което точно в този момент сякаш не беше на място­то си.

- Носих Христовия кръст през целия си живот независимо от тежестта му - продължи епископ Франсиско, като говореше все по-страстно. - И ни­кога не съм се поколебавал да посегна към меча, ако е необходимо, за да защитя Светия, Неговата църква или любимото Му паство. - Епископът по­сочи с отворена длан към петното на пода. - Но дори с Божията воля на моя страна, в Неговия дом се случиха неща, които хвърлят черна сянка над тази църква. По волята Божия този мрак може да бъде победен само ако се предприемат драстични действия.

Епископът пое дълбоко дъх и направи опит да се успокои. Гласът му отново стана спокоен. Трептя­щата светлина на свещите осветяваше изпитото му лице.

- Разбирам, че от самото начало бяхте против разпването на Корсел Сантияна. И че сте поиска­ли тялото му да бъде свалено от стената на църк­вата.

Последва дълго мълчание, преди Гонсалес да от­говори.

- Точно така, епископе. Селяните вече не могат да сдържат мъката си и нещо трябва да се направи.

- Ще сторя каквото е необходимо - направо от­върна епископът.

- Може да действате според Божията воля - про­дължи Гонсалес, - но не и според закона... а това е проблем и за двама ни.

- Имам пълната подкрепа на паството си! Само се вслушайте в страстните им гласове и ще чуете одо­брението им за моите действия.

- Местните скърбят за смъртта на монсеньор Пера. Те не знаят как иначе да реагират, освен да крещят обиди. Гневни са и го показват. Но не бива да забравяте и че Корсел Сантияна беше много ува­жаван млад мъж. Знаете го. И докато жителите на Куско са гневни, ще им бъде трудно да разберат как е възможно той да е убил монсеньор Пера. В моменти като този Църквата трябва да покаже състрадание и прошка, а не да подклажда омраза.

Епископ Франсиско се усмихна едва-едва.

- Честността ви е оценена, капитане. Вие сте добър човек. Изглежда обаче, че добротата ви пре­чи да видите истината, че Корсел Сантияна е бил обладан от дявола, когато е убил монсеньор Пера. Корсел Сантияна е накълцал лицето и тялото на монсеньора с такава жестокост и омраза, че онова, което беше останало от добрия свещеник, бе почти неузнаваемо. Дори има подозрения, че Сантияна е ял от тялото на монсеньора, толкова много кръв и плът имаше в устата му. Няма спор, че Корсел Сантияна е извършил това ужасно престъпление и че тялото му трябваше да бъде пречистено от обладалия го дявол. - Епископ Франсиско отново пое дълбоко дъх. - Слава на Бога - каза той и се прекръсти.

- Аз съм богобоязлив човек, епископе, и не ис­ках да покажа неуважение. Но законът не позволя­ва разпъване на кръст, независимо колко ужасно е престъплението. Този човек дори бе лишен от съдебен процес, който според мен беше наложи­телен.

- Корсел Сантияна е виновен! - извика епис­копът и гласът му отекна във всички посоки. - Това е единственият начин, по който душата му да бъде пречистена! Само така Сантияна ще може да отиде на небето след подобно злодеяние. Жи­веем в мрачно време, капитане. Навсякъде около нас дебне ужасно зло. На злите хора и злите де­яния трябва да се отговори със сила. - Той посочи сводестия таван. - Бог е спасителят на душите и Той няма да остане неуважаван нито от вас, нито от когото и да било! В края на краищата, тази църква е нищо без вярата и подкрепата на своите последователи. Паството трябва да се застъпи за църквата си. Готов ли сте да го направите онова, което е необходимо?

По челото на Гонсалес изби пот.

- Винаги съм подкрепял Църквата, епископе. Както неведнъж съм казвал на прелатите ви, аз съм тук, за да ви казвам какъв е законът, а не да ви го налагам.

- И въпреки това не сте съгласен с действията ми?

Гонсалес помълча, преди да отговори. Десетки мисли минаваха едновременно през главата му.

- Не искам да показвам неуважение, но смятам, че тялото на Корсел Сантияна най-сетне трябва да бъде свалено, за да се сложи край на омразата и нещата да започнат да се уталожват. Майката на Корсел е в тълпата. За бога, трябва да спрете това безумие.

- Смятате, че трябва да покажа състрадание ли?

- Да, епископе.

- Състраданието е за слабите. Живеем в мрачни времена и подобни дребни доводи нямат тежест, ко­гато врагът е самият Дявол. Знайте, че ще направя каквото е нужно, за да защитя тази света църква. И ако обичате децата си и искате да видите как растат здрави, от този момент нататък ще подкрепяте без­прекословно действията ми.

Капитан Гонсалес го погледна в очите. И тогава видя слабия червеникав пламък в студените, тъмни зеници на епископ Франсиско. Гледката беше така потресаваща, че Гонсалес си помисли, че му се е привидяло.

- Тялото на Корсел Сантияна ще остане прикова­но за стените на тази църква осем дни - нареди епис­коп Франсиско, сочейки с костеливия си пръст към капитан Гонсалес. - На осмия ден ще бъде свален и пречистеното му тяло ще бъде погребано в църковното гробище. Това е волята Божия и ще се по­грижите всяко Негово желание да бъде изпълнено. Стражата отвън да се удвои и войниците ви да носят заредени пушки. Всеки, който се опита да доближи до църквата, да бъде арестуван. Ако нещата излязат от контрол, имате позволението ми да използвате та­кава сила, каквато сметнете за необходимо.

- Ще направя каквото поискате - с разбунтуван стомах отвърна Гонсалес. В действителност не знае­ше защо отговори по този начин, но потта по челото му казваше, че това е единственото решение, което може да вземе. Единственото, което чувстваше, бе собственият му страх - същото чувство, което изпитваше, когато си мислеше как пада в бързо течаща вода.

Епископът бавно го обиколи в кръг.

- Има още една задача, която трябва да изпълните - каза той. - Въпросът е изключително сериозен и трябва да бъде посрещнат със също толкова сериоз­ни действия. Трябва да издирите бял чужденец... чо­век на име Уилсън Даулинг. Дошъл е в Куско от чуж­да страна, пристигнал е с влака днес сутринта. Сега е в компанията на онзи американец, Хайръм Бингам. Предполагам, че го познавате? Трябва да им попре­чите да стигнат до подножието на Андите. Тръгнали са натам, за да търсят изгубения град Вилкапампа. Даулинг е непознат, който иска да подкопае Църква­та на Исус Христос. Трябва да бъдете предпазливи с него, особено при тези сериозни обстоятелства. Из­ползвайте сила, за да го спрете. Когато задържите и двамата, ще ми ги доведете.

- Откъде знаете за тези хора? - попита Гонсалес.

- Бог лично ми проговори и това е нещо, което не може да се поставя под въпрос. Никога.

Капитанът отново видя червено пламъче дълбоко в черните зеници на епископ Франсиско - този път нямаше грешка. Гонсалес се взираше право напред, с напрегнати мускули и разтуптяно сърце. Беше обър­кан като човек с вързани очи, когото са завъртели в кръг.

- Ще сторя каквото заповядате - най-сетне отвър­на той. - Лично ще задържа двамата чужденци. Ко­гато са в ръцете ми, ще ви ги доведа.

- Направихте единствения разумен избор - отвър­на епископът.

106 години

напред в бъдещето