Проклятието на инките

18.

Андите, Перу

75 км северозападно от Куско

17:10 ч.

17 януари 1908 г.

- Пригответе стрелите! - извика Акла, докато сва­ляше лъка от рамото си, без да забавя крачка. Сонтане опъна лъка си, докато двете изкачваха бързо по­следните стъпала към тунела в скалата, водещ към Моста на кондора.

Потта лъщеше по гърбовете и раменете на двете жени - бяха тичали с пълна скорост близо два часа, без да спират. Ако двамата бели минеха по висящия мост, Акла и воините ѝ щяха да са се провалили в защитата на Вилкапампа от чуждоземните нашест­веници. За първи път някой щеше да проникне в све­щените им земи и вината за това щеше да е нейна. Всички знаеха, че рано или късно ще настъпи денят, когато прогресът на европейците ще прегази защита­та на Девиците на слънцето, но Акла се молеше този ден да не е днес. Беше работила твърде усилено и бе учила твърде дълго, за да позволи това да е момен­тът, който ще даде началото на евакуацията на Куба на инките в долината на Амазонка.

Кубът на инките бе останал защитен в продълже­ние на стотици години и сега отново се намираше под заплаха, както в миналото, когато вицекралят Толедо се опитал да навлезе в долината с войска­та си в търсене на принца на инките, известен като Титу Куси. Тогава, под прикритието на пет безлунни нощи, Девиците воини се придвижвали в сенките и убивали войниците, прерязвайки гърлата им в съня им. Гениалното в стратегията им било не способнос­тта им да убиват, а това, че оставили някои живи. До всеки мъж с прерязано гърло имало един, който бил пощаден. Бързо плъзнала мълвата, че Свещената до­лина се пази от мъртвите духове на владетелите на инките. И така вицекралят Толедо и хората му били принудени да обърнат назад.

„Днес няма да е денят, в който ще падне долина­та“ - твърдо реши Акла.

- Ако умрем в защита на Куба, смъртта ни ще е най-достойна - беше я учила Мамакона Кай Пача. - Кубът не бива никога да попада в ръцете на мъже. Силата му е твърде голяма.

Акла дишаше тежко, докато скачаше нагоре през ситния дъжд и се приземяваше на терасата до Сонтане. Секунди по-късно Ореле и Илна се озоваха до тях. На корниза долу Поликс и Сепла клекнаха да отворят малка кратуна с две яркосини жаби с черни петна на гърбовете. Бяха живи, завързани за долната част на капака. Когато Поликс внимателно предаде отворената кратуна на Илна, четирите жени воини извадиха по една стрела от колчаните си и започнаха леко да докосват гладкия гръб на жабата с бронзовия връх, като внимаваха отделеният секрет да не докос­ва кожата им, тъй като моментално щяха да получат възпаление и подуване.

- Имат само една пушка, карабина „Спрингфийлд“ - прошепна Акла. - Не бива да им се позво­лява да стигнат до гората на облаците. Знаете какви ще бъдат последствията, ако го направят.

Четирите опряха челата си едно в друго със затво­рени очи. Продължиха необичайния контакт почти пет секунди, докато се съсредоточаваха да станат с „един ум“, както ги беше учила Мамакона Кай Пача. Ударите на сърцата и дъхът им влязоха в съвършен унисон.

„Нека богът слънце Инти ви пази“ - каза наум Акла. Останалите отговориха в синхрон.

И четирите отвориха очи едновременно и скочиха на крака. Всяка постави отровната стрела на тети­вата и опъна късия си лък. Дори най-малкото одрас­кване от отровния връх щеше да предизвика сигурна смърт в рамките на пет минути. Попадение в близост до голям кръвоносен съд означаваше смърт за улуче­ния, преди да си е поел пет пъти дъх.

- Днес няма да е денят - прошепна Акла. Другите три повториха думите ѝ.

Движейки се с пълна скорост, четирите жени во­ини влязоха в гъстата бяла мъгла с опънати лъкове. Излязоха от другата страна и изкрещяха като една, когато белите мъже внезапно се озоваха пред очите им. Тетивите избръмчаха едновременно и запрати­ха смъртоносните стрели, които полетяха право към целите си.