Проклятието на инките

28.

Куско, Перу

Булевард „Павитос”

04:26 ч.

19 януари 1908 г.

Капитан Гонсалес беше толкова уморен, че почти не можеше да мисли. Както му бе наредено, бе съ­будил телеграфиста и бе продиктувал съобщение до военния щаб в Лима с искане незабавно да изпратят още хора. Според часовника на Пласа де Армас беше 4:15 сутринта, когато поведе магарето си през про­ливния дъжд по тясната пътека в обора зад скромния си дом. Прилежно разседла добичето и му даде сухо сено.

- Добре се справи - каза той и го потупа по гла­вата.

След като обиколи къщата, за да се увери, че всичко е наред, Гонсалес свали мръсните си дрехи и ги метна на стената до вратата. Стоеше гол под ледения порой и ръцете му трепереха неудържимо, докато се мъчеше да сапуниса мръсната си, пропи­та с вода кожа. Жена му никак не обичаше да внася мръсотия и кал в къщата и той знаеше, че трябва да се измие, преди да влезе, или да си носи послед­ствията.

- Няма ли да спре да вали най-сетне? - промър­мори Гонсалес, докато отключваше вратата. Влезе в студения мрак на малката кухня и затършува по дол­ните шкафове за кърпа. Знаеше, че трябва да запали газената лампа, но не искаше да буди семейството си, за което се надяваше, че спи в съседната стая.

Тристайната къща до градския площад имаше каменни подове и тухлени стени. Бе построена до­бре в сравнение с околните къщи - строителите ѝ бяха същите работници, които издигнаха казарма­та. С останалите от строежа дърво, гипс, три про­зоречни рамки и предостатъчно камък те успяха да изградят сравнително модерен дом. Къщата не беше голяма, но имаше висок таван и отлично по­крит покрив, който се оттичаше лесно, независимо колко вода се изсипваше върху него. Кухнята има­ше печка на дърва, умивалник и модерна хладилна камера, която можеше да запази месото прясно за цяла седмица. Отзад беше навесът за магарето му и курник с десет кокошки. Капитан Гонсалес и жена му се гордееха с дома си и знаеха, че роднините им завиждат.

Гонсалес се подсуши, препаса кърпата около кръ­ста си и седна в тъмното да поразсъждава над онова, през което бе минал през последните няколко дни. После се замисли за убийствата в Куско. Градът на­истина бе завладян от ужасно зло. Докато наближава­ше покрайнините на града, сержантът му го запозна подробно със страховитите събития от изминалата половин седмица. Страхът в очите на Веха бе очеви­ден, когато помоли да се върне при семейството си колкото се може по-скоро, за да се увери, че са добре и че децата му са в безопасност.

Очите му постепенно свикнаха с тъмното и Гон­салес различи чиния с недоядена храна на масата. Беше крайно необичайно жена му да оставя храна по такъв начин - можеше да примами плъхове.

Гонсалес скочи и се хвърли към вратата на спал­нята. Сърцето му биеше така бързо, че не чуваше нищо около себе си освен дъжда, който се стичаше от покрива и се събираше на локви по калната земя около къщата. Вперил поглед в сенките на спалнята, той се изправи пред най-лошите си страхове, докато гледаше надолу към двете легла и лежащите в тях фигури.

- Върна се, Лучо - сънено рече жена му. - Слава Богу!

С въздишка на облекчение Гонсалес провери три­те си малки деца, спящи заедно на малкото легло.

- Върнах се, чикита - каза той на жена си.

- Слава Богу - повтори Сарита. - Из целия град стават убийства и изчезват хора. Всички са уплаше­ни до смърт.

Тя се надигна на лакът и показа пушката, която лежеше под завивките до нея.

Гонсалес взе оръжието и го подпря на стената до леглото.

- Сега всичко ще е наред. - Той легна и погали челото ѝ. - Тук съм, за да оправя нещата. Вече няма да заминавам.

- Благодаря, че се върна жив и здрав - прошеп­на тя.

- Трябва да поспиш, чикита. Децата скоро ще ста­нат. Ще поговорим на сутринта.

Тя отново положи глава на възглавницата и затво­ри очи.

- Много се радвам, че си у дома, Лучо.

Гонсалес отпусна умореното си тяло в топлото легло до жена си. Погледна в тъмното към трите си деца и неволно се замисли за Корсел Сантияна и ужасната му съдба. Беше виждал мъртъвци мно­го пъти, но това беше различно. Изражението на лицето на Корсел беше страшно, като на човек, из­губил всичко. Сякаш душата му все още бе в мърт­вото му тяло и мъченията му щяха да продължат вечно.

Епископ Франсиско беше виновен за смъртта на Сантияна. По негова лична заповед църковните кли­сари бяха приковали ръцете и краката на младия мъж към кръста, след което го бяха провесили на стената на катедралата. Що за безумие би допуснало нещо толкова жестоко да се случва в тези модерни време­на. Разпването не бе направило нищо, за да прогони злото - събитията от последните няколко дни бяха неоспоримо доказателство за това. Гонсалес си поз­воли да си помисли, че епископът полудява. Смъртта на монсеньор Пера, а сега и на други хора в Куско му е дошла прекалено.

- Слава на Исус - прошепна Гонсалес, докато гле­даше смътните очертания на малкия кръст на стена­та над леглото на децата му.

Повече от половин час остана да лежи замислен върху онова, което беше видял. От една страна, ис­каше да заспи, от друга, се страхуваше да затвори очи, докато небето не започне да изсветлява, оповес­тявайки наближаването на новия ден. Накрая изто­щението надделя и го отнесе от тревогите му.

Получи силен удар в корема и изкрещя уплашено. Слънчевата светлина се лееше през прозореца, дока­то малкият му син Ортега се стоварваше в скута му. Добре, че не беше ударил детето, преди да осъзнае какво става.

- Липсваше ми, татко! - извика шестгодишният му син, като подскачаше и изпълваше стаята с не­винния си смях.

Голият гръб на Сарита беше притиснат до хълбо­ка на Гонсалес. Гледката и ароматът на блестящата ѝ коса бяха толкова познати, както и всичко друго на това място. Само след секунди и трите му деца се хвърлиха отгоре му, като подскачаха и се смееха - най-големият му син Артуро, който беше на осем, па­лавият шестгодишен Ортега и малката му принцеса Хуанита, която тъкмо бе навършила три. Съчетаната тежест на трите деца отгоре му напомни на Лучо кол­ко схванати са краката и гърбът му от дългото яздене.

- Как само се радвам да ви видя - с дрезгав глас рече той. - Татко беше на дълго пътуване.

Целуна децата си и се обърна към жена си, която му се усмихваше. Погледна през прозореца на спал­нята и видя, че облаците най-сетне са се разпръснали и дъждът е спрял. Още беше ранна утрин и Гонсалес се зачуди дали изобщо е спал, но беше твърде умо­рен, за да реши.

- Татко беше на тежък път - каза той, докато вди­гаше децата едно по едно и ги сваляше на пода. - Идете с майка ви и тя ще ви направи огромна закус­ка! - Надяваше се думите му да окуражат децата да излязат бързо, за да може да заспи, преди да е започ­нал да мисли отново.

- Бързо, деца - каза Сарита и плесна с ръце, за да ги подкани. - Баща ви се нуждае от почивка.

Тя целуна съпруга си по челото и всички излязоха.

Когато Гонсалес се събуди отново, жена му седе­ше на леглото до него с димяща чаша чай с кока в ръце.

- Трябва да изпиеш това - каза тя.

Той надигна измъченото си тяло, нагласи възглав­ницата зад себе си, взе чашата и отпи глътка.

- Мина пладне и отиваме на литургия - каза Са­рита. Беше облякла най-хубавата си черна рокля и черен шал на раменете.

Гонсалес поклати глава.

- Не и днес, Сарита.

- Неделя е! - каза тя със спокойна усмивка.

- Мисля, че е по-добре да не ходим на църква днес - отвърна Гонсалес. - Не и днес. - Той посочи към Пласа де Армас. - Тялото на Корсел Сантияна още е приковано пред очите на всички. Не искам децата да отиват там, чикита.

- Можем да закрием очите на двете малки, как­то правят другите родители. А за Артуро няма какво да се тревожим, той вече на няколко пъти изтича до площада с приятели, за да го видят.

- Нали ти казах, че не бива да ходи там! - ядоса се Гонсалес.

- Не можех да го спра - отвърна тя. - Той е голям и прави каквото си поиска, особено когато те няма. - Сарита сложи ръка на гърдите на съпруга си. - Денят е чудесен, Лучо. Първият хубав ден от много седми­ци. Децата са облечени и готови. Мисля, че трябва да идем. Какво ще си помислят всички, когато ка­питанът на гвардията не заведе семейството си на литургия? Ти си олицетворение на силата за тях.

- Не ме интересува какво ще си помислят - въз­дъхна Гонсалес. - А и те дори не знаят, че съм се върнал.

Сарита го погледна.

- Отиваме на църква, Лучо. Какво ще си поми­сли Господ, е по-важно от това какво ще си помислят хората. Няма да позволя отношенията ми с Него да бъдат повлияни от ужасното убийство, извършено от Корсел Сантияна.

- Не става въпрос за Корсел Сантияна. - Гонсалес се прекръсти. - Епископ Франсиско престъпи зако­на, като нареди разпъването на човек без съд и при­съда. Не мога да допусна да ме виждат как прощавам подобно поведение, пък било то и на епископа.

- Войниците ти пазят църквата, Лучо. Вече си за­месен.

- Нямам друг избор! Дълг на гвардията е да защи­тава църквата независимо от всичко. Отиването на литургия е нещо различно.

- Лучо - меко рече тя, - ти вече си простил разпването, като изобщо си го допуснал. Нима не разбираш?

- Не можем ли да идем в друга църква, например в „Иглесия сан Кристобал“?

- Не отивам в друга църква, Лучо. Това е църква­та, в която се оженихме и където са кръстени деца­та ни, както и самите ние преди тях. Няма да ходя другаде.

Гонсалес искаше да каже на жена си какво е видял в очите на епископа и с какъв страх го бе изпълнило видяното, но поради някаква причина просто не мо­жеше да го направи. Сякаш странното зло, спуснало се мистериозно над Куско, го бе лишило от реши­мостта да спори с нея.

- Отиваме в катедралата - строго рече Сарита. - Както правим всяка неделя през последните десет години. Умират хора и Бог и Църквата се нужда­ят от нас повече от всеки друг път. Ще идем да се молим за децата си и един за друг. Ще се молим за душата на монсеньор Пера, за душата на убиеца му Корсел Сантияна, както и за душите на онези нещастници, погубени от загадъчното зло, бродещо нощем по улиците. Това би искал от нас Бог в тези мрачни времена.

- Може и да си права - отвърна Гонсалес.

- Винаги съм права за такива неща. - Сарита сто­еше до леглото и изглеждаше прекрасна както вина­ги. На шията ѝ висеше простият сребърен кръст, кой­то ѝ бе подарил, когато се запознаха. Беше истинска жена, каквато е била винаги, с чудесна мека кожа и дружелюбни лешникови очи. Косата ѝ се спускаше до кръста и когато слънцето я осветяваше пряко, ся­каш сияеше. - Имаме много неща да пазим, Лучо.

Гонсалес се усмихна.

- Права си, имаме много неща, за които да сме благодарни.

Сарита посочи тъмносинята му униформа, поло жена прилежно на леглото на децата.

- Следобедната литургия е в два. Ако се приготвиш веднага, ще стигнем точно навреме.