Проклятието на инките

26.

Куско, Перу

Манастирът

00:35 ч.

19 януари 1908 г.

Яхнал малкото си магаре, капитан Гонсалес при­ближи дървените порти на манастира заедно с лей­тенант Капос. Дъждът се сипеше от тъмното небе, когато добичетата спряха на тясната калдъръмена улица. Единствената светлина идваше от прозорците на втория етаж на манастира и от малкия ветроупо­рен фенер, закачен за юздата на животното на Капос. Двамата мъже бяха изтощени - пътуваха вече повече от трийсет и шест часа.

Положението в Куско едва ли можеше да е по-лошо и сякаш всички страхове на капитана се бяха сбъднали. Откакто бяха тръгнали, целият град бе обхванат от отвратително зло, което той не може­ше да разбере. Призрачната гибел, спотайваща се в мрака, отмъкваше невинни. На безброй места ставаха убийства - ужасни деяния, оставящи след себе си разкъсани на парчета мъже, жени и деца. Армията изнемогваше в опити да отговори на призивите за помощ. Военните стражи в покрай­нините на града разказаха, че жителите на Куско са се изпокрили в домовете си с готови оръжия и не можели да спят от страх какво може да им се случи.

Гонсалес въздъхна.

- Ще се срещна сам с епископа - каза той на Капос. - Трябва да се прибереш у дома и да се увериш, че семейството ти е в безопасност.

- Ще остана - отвърна Капос. - Тръгнахме заедно на този проклет поход и заедно ще го завършим.

Капитан Гонсалес се помъчи да събере сили да спори.

- Ако можех още сега да си ида у дома при се­мейството си, щях да го направя. Ако искаш, ти се срещни с епископ Франсиско, а аз ще си тръгна. Гонсалес се усмихна за първи път от дни. - Как ти звучи това?

Капос също се усмихна.

- Сигурен съм, че семействата ни са добре, капи­тане. И двамата трябва да се срещнем с епископа. Ако за сутринта има задачи, в което не се съмнявам, ще се погрижа за тях.

Капитан Гонсалес слезе от магарето и стъпи неси­гурно на хлъзгавия калдъръм. Изпита такова облек­чение, задето се е махнал от седлото, че за момент забрави колко е премръзнал, мокър и уморен. Кра­ката го боляха и беше хубаво да ги разтъпче. Когато приключеше с доклада си, щеше да си отиде направо у дома. Капос щеше да отведе магарето си в казар­мата, където да го нахранят, изчеткат и да си почине заслужено. Гонсалес щеше да заведе своето магаре в обора зад къщата си.

Резето на главния вход на манастира се вдигна и яката врата се отвори със скърцане, разкривайки тъ­мен силует в дълга роба.

- Чаках ви - извика глас, но Гонсалес още не мо­жеше да познае чий.

- Вие ли сте, епископ Франсиско? - отвърна той към силуета.

- Да, дете мое. Очаквах завръщането ви. - Епис­коп Франсиско пристъпи напред в мъгливата светли­на. - Можете да си вървите, Капос. Присъствието ви вече не е необходимо.

Капос и Гонсалес не разбираха как епископът би могъл да знае, че са се върнали в Куско, особено в този късен час. Очакваха, че ще спи в огромната си спалня и ще трябва да изчакат някой от послушници­те да го събуди.

- Изненадан съм да ви видя толкова късно - каза Гонсалес, докато предаваше повода на Капос и се зае да отвърже пушката на Хайръм Бингам от седлото.

- Ръката Божия никога не спи - отвърна еписко­път. - Можете да вървите, Капос. Казах.

Лейтенант Капос изглеждаше смутен, а магарето му пристъпваше назад-напред, сякаш искаше да по­бегне.

- Ще изчакам тук - отвърна той, мъчейки се да укроти животното.

- Отиваш у дома при семейството си - нареди му Гонсалес, докато изкачваше стъпалата на манастира с пушка в ръка покрай кралския герб на Испания, изваян с гордост в камъка. Емблемата сочеше, че сградата принадлежи за вечни времена на испанския крал. Гонсалес махна на верния си лейтенант и се скри от дъжда за първи път от дни.

Манастирът представляваше величествена сграда с над сто стаи на три етажа. Квадратен и с огромен централен двор, той беше дом на повече от четиресет свещеници и послушници, които се обучаваха и живееха тук. Обикновено беше пълен с хора, но в този късен час никъде не се виждаше жива душа.

Гонсалес свали шапката си и прокара пръсти през мократа си коса, преди да затвори големите порти и да пусне тежкото резе. Пооправи, доколкото може, мократа си униформа и провери дали всички копчета на куртката му са закопчани. Когато се обърна, епис­копът стоеше в средата на голямото фоайе с протег­ната напред ръка със златния епископски пръстен. По стените от двете му стени имаше две големи картини. Отдясно бе великолепната Дева Мария, а отляво - спокойната фигура на Йосиф от Назарет, и двамата със сияйни ореоли около главите.

Гонсалес приближи бързо и падна на колене да целуне страстно пръстена. Краката го боляха толко­ва, че колениченето бе мъчително, но той не се изда­де с нищо.

- Простете, отче, идвам с още лоши новини.

- Провалили сте се в залавянето на белия чужде­нец на име Уилсън Даулинг - каза епископ Франси­ско. - Това е огромна грижа за мен.

Гонсалес нямаше дори време да се запита откъде епископът би могъл да знае това.

- Отче, аз съм по-загрижен за случващото се в Куско. За убийствата и изчезналите хора. Сякаш воалът на злото се е спуснал над пазения ни досега град.

Епископ Франсиско рязко дръпна ръката си, по­казвайки колко е недоволен.

- Ще ми кажете каквото искам да знам! - грубо рече той. - Изпратих ви на важна мисия да заловите враговете на Църквата. Ще изпълнявате моите на­реждания, капитане, докато не кажа друго.

- Съжалявам, отче. Прав сте, разбира се. - Все така на колене, Гонсалес му поднесе очуканата пуш­ка, като я държеше с двете си ръце. - Това е тяхно - каза той.

- Изпратих ви на мисия да доведете онези мъже, а вие ми носите пушката им? - Епископът се обърна и закрачи по полутъмния коридор към централния двор. - Това ли е всичко, което имате за мен? - из­вика той.

Гонсалес внимателно подпря пушката на стената и ускори крачка, докато не се озова малко зад епис­копа.

- Моля ви, отче, нека обясня какво стана. - Вода­та, капеща от дрехите му, оставяше диря по камен­ния под. - Както пожелахте, потеглихме с въоръжен контингент в преследване на мъжа на име Уилсън Даулинг и спътника му Хайръм Бингам. Чужденците се движеха бързо в лошото време, калта и тъмнината. Много по-бързо, отколкото можех да си представя, сякаш ги гонеше самият дявол. - Гонсалес млъкна за момент, за да събере мислите си. - Яздихме цяла нощ, без да спираме, но когато стигнахме бараката при железопътната линия, чужденците вече ги няма­ше. Претърсихме района и за наш ужас открихме, че две от магаретата им са били осакатени и убити. Жи­вотните бяха умрели от ужасна смърт. Водачите ми казаха, че това е дело на местни индиански воини. Не ги видяхме, но следите им бяха навсякъде, сякаш бяха полудели.

Сега епископът изглеждаше разтревожен.

- Продължихте ли да ги следвате, след като от­крихте убитите им магарета? - попита той.

- Последвахме ги до район, наричан от водачите ми Свещената долина. Чували ли сте за това място?

Епископът поклати глава.

- Продължихме по пътеката чак до скалите при реката, но междувременно чужденците бяха изчез­нали, със сигурност загинали при опита да прекосят стария висящ мост на инките над бързеите. Именно там намерихме пушката.

Епископът се обърна и погледна към вътрешния двор.

- Не са мъртви - каза той към мрака.

- Мостът бе изтръгнат от основите си от силата на водата. Водачът ми смята, че индианските воини са проследили белите мъже до моста и са ги принудили да опитат да преминат. Всичките им следи се изкач­ваха нагоре, но нито един не се е върнал обратно. Един от хората ми намери индианска стрела. Само от едно докосване до примитивната отрова на върха ръката му се поду като крастава жаба в горещ ден.

- Чужденците не са мъртви - повтори епископът.

- Но, отче, има ясни доказателства...

- Един от войниците ви, Бонито Родригес, е из­чезнал по обратния път към Куско. Нали така?

- Откъде е възможно да знаете това? - отвърна Гонсалес.

- Бил е отвлечен и убит - обяви епископът. - От тъмни фигури, които трудно се виждаха. Мисля, че бяха жени. Жени със студени сърца.

Бонито наистина бе изчезнал на връщане, но ка­питан Гонсалес нямаше представа какво е станало с него. Просто си беше помислил, че се е изгубил по пътя.

- Казвате, че е бил убит?

Епископ Франсиско кимна.

- Съзрях го във виденията си. По същия начин, по който усещам, че двамата бели не са мъртви, а про­дължават да вървят към Вилкапампа.

Едва сега Гонсалес за първи път успя да се вгледа наистина в лицето на епископ Франсиско - изглеж­даше блед и зле, очите му бяха хлътнали, а кожата му имаше зеленикав оттенък. Гонсалес реши, че по­ложението в Куско определено се е отразило на гла­вата на Църквата. Това трябваше да е причината да изглежда така ужасно.

- Добре ли сте, отче? - попита той.

Внезапно на лицето на епископа се изписа ужасен гняв.

- Не задавайте глупави въпроси... слушайте!

Гонсалес отново си спомни аленото пламъче, кое­то бе видял дълбоко в зениците на епископа. В мо­мента не го виждаше, но долавяше страховития кон­фликт в човека пред себе си.

- Какво желаете от мен? - попита Гонсалес и инстинктнвно се извърна от страх да не види отново проблясването.

Газената лампа осветяваше само едната страна на лицето на епископ Франсиско.

- Ще поискате от Лима да бъдат пратени още войници, които да защитят Църквата и последователите ѝ.

- Вече не са ли изпратили? - изненада се Гонса­лес.

- Чаках завръщането ви.

Капитан Гонсалес кимна.

- Много хора са изчезнали, а други са били наме­рени убити. Както казвате, нужни са подкрепления. Много съжалявам за случилото се с племенницата ви - искрено рече той. - Беше прекрасно момиче. - При тези думи лицето на епископа се изкриви в такава болка, че гледката направо късаше сърцето. - Зная, че беше специална за вас - добави Гонсалес.

Епископът за момент изгуби дар слово, толкова силна бе мъката му.

- Казах ви, отче, тялото на Корсел Сантияна тряб­ва да бъде свалено от стената на църквата. - На път през Пласа де Армас капитан Гонсалес беше минал покрай разложеното, разкапващо се тяло, което още бе заковано за кръста. Черните гарвани бяха изкълва­ли очите на Корсел, но черният му език бе непокът­нат. Гневните тълпи, които се събираха на площада три дни по-рано, ги нямаше с изключение на майката на Корсел, която още бдеше в мрака, паднала на ко­лене до широките стъпала.

Епископ Франсиско пое дълбоко дъх и възвърна самообладанието си.

- Тялото ще остане на стената - остро рече той. - Не ми споменавайте повече за него, капитане. Само аз мога да говоря от Божието име по тези въпроси.

- Отче, злото, вилнеещо в града, със сигурност е свързано с разпятието. Свалете тялото. Вярвам, че ако размислите, изцелението най-сетне ще може да започне. Давам ви думата си, че ще преобърна планини, но ще открия виновниците за тези ужасни убийства...

- Аз съм ръката, която върти меча Божий! - пре­късна го епископът с дълбок глас, от който косъмче­тата на тила на Гонсалес настръхнаха. - Не ми спо­менавайте отново този въпрос или ще си понесете последствията! Ще доведете още войници от Лима - продължи той. - Ще изпратите незабавно телегра­ма от пощата.

Макар че това означаваше да буди телеграфиста, Гонсалес нямаше намерение да спори с човека пред себе си. Най-висшият представител на Църквата в Южна Америка се бе произнесъл. Но това не беше всичко - Гонсалес се страхуваше от епископ Франси­ско поради причини, които не разбираше. Само пре­ди седмица той смяташе, че никога не би се уплашил от жив човек, независимо колко силен, решителен или могъщ е той - но всичко това се промени в мига, в който видя алените пламъчета дълбоко в черните зеници на епископ Франсиско.

- Когато пристигнат, ще поставите гарнизони по железопътните линии на северозапад - продължи епископът. - Ще заповядате на войниците си да за­стрелят Даулинг и Бингам на място, ако се върнат. Разбрахте ли?

- Да, отче. - Гонсалес реши да не спори, независи­мо какво беше мнението му за безумните заповеди.

- Мрачни са времената за Куско - монотонно рече епископ Франсиско. - Трябва да сме готови за борба със силата, изправена срещу нас. Умряха невинни, много от които срещнаха смъртта си в топлотата и уюта на собствените си легла. Ако не искате същата участ да сполети вас и семейството ви, ще изпълня­вате нарежданията ми безпрекословно. Този Даулинг е неделима част от ужасното зло, което връхлита като сянка, преди жертвата да бъде поразена. Той ще се опита да се върне в Куско, за да открадне нещо, което не е негово. Този човек е зъл - най-отвратителният от всички, ходили някога по лицето на Божията земя.

Епископът излезе от засводения коридор на про­ливния дъжд. От местата, където кожата му беше оголена, се надигна странна пара.

- Обичате ли семейството си? - попита той.

По гръбнака на Гонсалес преминаха тръпки.

- Обичате ли семейството си? - повтори епископът.

- Обичам Църквата, отче, но както Господ е наре­дил, обичам съпругата и децата си повече от всичко. Повече от собствения си живот.

- Бихте ли умрели за тях? - попита епископът.

- Без да се замислям.

Епископ Франсиско като че ли се усмихна, но зъ­бите и очите му тънеха в сянка, поради което гледка­та се получи зловеща.

- Вие сте отличен войник на Църквата. Човек като вас може да се изправи срещу всякакво предизвика­телство и то само ще ви направи по-силен. Затова Бог ви е избрал да сте дясната ми ръка.