Проклятието на инките

37.

Андите, Перу

Цитаделата Мачу Пикчу

21:24ч.

19 януари 1908 г.

Нощното небе беше толкова тъмно, че сиянието на Млечния път създаваше бяла ивица, която се прости­раше от хоризонт до хоризонт. На юг ярко примигва­ха звездите, образуващи характерното очертание на Южния кръст и други по-големи съзвездия по небес­ния свод. Кентавър беше голямото съзвездие на юг. На север се виждаше Кораб, корабът „Арго“ на Язон и аргонавтите. Паун и Златна рибка бяха на запад. Най-впечатляващата звезда беше всъщност планета­та Венера, четири пъти по-ярка от всички други не­бесни тела.

Макар че намаляващата луна щеше да изгрее след няколко часа, имаше достатъчно светлина, за да виж­да добре. Реши да стигне до Храма на слънцето от изток, по почти отвесната скала, от която бе скочил. Изкачването беше толкова трудно, че реши, че ама­зонките няма да очакват да доближи цитаделата от тази посока, ако изобщо се върне.

Приземяването на Уилсън в джунглата беше теж­ко. Беше пробил гъстите корони на дърветата и за щастие се оплете в лианите в балдахина. Те се уви­ха около краката и ръцете му и го завъртяха като дервиш, което до голяма степен намали последния сблъсък с останките на някакви стари постройки на инките. При полета през короните една дебела лиана се уви около гърлото му като примка на бесило. Ле­жащ на земята, с пребито от падането тяло, той беше принуден да призове невероятната си сила, за да се освободи от лианата, иначе със сигурност щеше да бъде удушен. Още преди да се изправи, трябваше да се излекува.

Оттогава претърсваше джунглата за храна и пра­веше всичко възможно да възстанови енергията си. Командата за изцеление стопяваше голяма част от резервите му и трябваше да яде всякакви ларви и диви плодове, за да не остане без сили.

Намери опора на отвесната скала и се протегна нагоре като паяк, търсейки следваща опора. Катере­нето беше бързо и за по-малко от минута щеше да стигне до поддържащата стена, отбелязваща горния периметър на източната част на билото. От тъмнина­та под него боботенето на Урубамба отекваше в до­лината. Трудно би чул евентуална атака, но си каза, че може да вижда по-добре от всеки друг на тази сла­ба светлина и се надяваше това да му е достатъчно да запази предимството си.

Наистина ли беше видял Хелена Каприарти да стои в недрата на Храма на слънцето? Можеше да е трик на ума му, манифестация на мислите, усилена от Куба на инките, но колкото повече се вглеждаше в чувствата си, толкова повече се убеждаваше, че на­истина е била тя. Гласът ѝ, страхът и страстта в очите ѝ, начинът, по който настояваше да бяга.

„Трябва да е тя“ - помисли си той.

Почти не забелязваше, че мускулите му горят, до­като се катереше бързо по отвесната каменна стена. Хайръм със сигурност бе заловен и Уилсън се молеше съдбата му да бъде такава, че да го предпази от беди.

Изкатери се тихомълком по подпорната стената като гущер, долепен до камъните и с много бавни движения. Много внимаваше тежестта му да не пад­не върху суха клонка или нещо друго, което може да вдигне шум, доловим над постоянното бучене на ре­ката. Характерният силует на Храма на слънцето от­ново се извиси над него. Уилсън огледа прозорците и високите части на каменните руини по терасите, по­сле насочи вниманието си към горите, които пълзяха по терасирания склон на юг. Спря за няколко секун­ди, за да се увери, че всичко е напълно неподвижно. Отново си напомни, че може да вижда много по-добре от всеки друг, което означаваше, че ще успее да забележи заплахата, преди тя да види него.

Приближи вътрешния храм през високата трева и внимателно заобиколи огромния гранитен клин, кой­то беше блокирал входа. Докато се взираше във въ­трешността на каменната структура, сърцето му заби по-силно от обичайното.

- Хелена - прошепна той. Но отговор не последва.

Отново започна да се пита дали видението му е било истинско или не. Изпълни се с трепет, докато се чудеше дали е взел правилното решение, като избяга от Акла. Отстъпи назад и се загледа към високите сте­ни на Храма на слънцето под ярките звезди в небето.

Внезапно в мрака на вътрешния храм се появи млечнобяло петно с размерите на орех, което се рее­ше във въздуха. Трудно бе да се фокусира върху мал­ката топка, докато се движеше насам-натам. С всеки момент тя растеше и се издължаваше, докато не се оформи човешко тяло, носещо се малко над земята. Светлината продължи да се засилва, докато накрая Хелена се появи пред него като с магия. Стоеше в тъмното, сложила длан на бялото гранитно стъпало, където се бе намирал Кубът на инките.

- Когато казах бягай, нямах предвид да скачаш от скалата в джунглата! - Хелена бе очевидно раздраз­нена. - Тревожех се, че си се пребил.

- И на мен ми е прнятно да те видя - отвърна Уилсън.

- Посочих натам. Трябваше да тръгнеш натам.

- Скачането ми се видя най-добрата възможност.

- Един ден няма да успееш да се изцелиш, Уил­сън, и всичко ще приключи. Трябва да си по-внимателен.

- Тревожех се дали не си плод на въображението ми - отвърна Уилсън. - Но съдейки по реакцията, явно си истинска.

Дълбоко в себе си беше много щастлив, че я вижда.

Хелена въздъхна.

- Преследвам сънища с теб вече повече от два месеца. Имах видение за това място. - Тя се огледа предпазливо. - Видях нещо в този храм и някак раз­брах, че то ще ме доведе до теб.

- Знаеш ли къде е Хайръм Бингам? Онзи кльощавият? — попита Уилсън.

Хелена посочи зад себе си.

- Жените воини понесоха тялото му към би­лото. Знам кой е Хайръм. Беше или мъртъв, или в безсъзнание, когато го помъкнаха натам. След като скочи, жените воини известно време спориха какво да правят. Мисля, че разговаряха на кечуа. Щях да ги последвам, но изгубих връзка. - Хелена замълча за момент. - Преследват те въоръжени жени воини, Уилсън. Ще престанеш ли някога да се забъркваш в неприятности?

- Те са амазонки и аз съм изненадан не по-малко от теб.

- Сигурна съм, че са напуснали града по Пътеката на инките. Тялото на Хайръм определено е горе, в Наблюдателницата.

- Изчакай, докато се върна - каза Уилсън.

- Идвам с теб - отвърна Хелена. - Не се стряс­кай, ако усетиш някакво присъствие до себе си, аз съм. Поради някаква причина можеш да ме виждаш само ако докосвам този камък, но аз мога да виждам и чувам всичко, когато си на не повече от десетина стъпки от мен. Ако се отдалечиш, губя първо звука, а после и образа.

- Сега в бъдещето ли си? - попита Уилсън.

Хелена кимна.

- Остави ме преди малко повече от година. В момента се намирам в Мачу Пикчу, сред руините. Предполагам, че когато и двамата сме на едно и също място в подходящия момент, в съзнанието ми влизат припокриващи се образи. Мога да виждам настояще­то и миналото едно до друго.

- Значи си в Мачу Пикчу?

- Тичам из руините в тъмното. Всички си мислят, че съм напълно откачила. Никога не е скучно, когато участваш и ти, Уилсън.

- Коя е датата?

- Деветнайсети януари две и четиринайсета.

- Същата като тук, само че годината е хиляда де­ветстотин и осма. - Уилсън най-сетне се усмихна. - Радвам се да те видя, Хелена.

- А аз теб, Уилсън. Дълго време чаках този мо­мент.

- Добре ли беше, след като си тръгнах?

Хелена също се усмихна.

- Труден пример за следване си, Уилсън Даулинг. Какво мога да кажа? Всички си мислят, че съм полу­дяла, но не ми пука. - Очите ѝ започнаха да се пъл­нят със сълзи. Тя посочи наляво. - Хайръм Бингам е натам, нагоре по стълбите.

После махна ръка от камъка и бавно избледня.

На Уилсън му бяха нужни само няколко минути да пресече града и да изкачи двайсет и петте тераси до Наблюдателницата. В обраслата цитадела имаше безброй подходящи за скривалище места, но той не обръщаше внимание на опасността. Прие, че пътят напред е чист. През цялото време усещаше присъст­вието на Хелена до себе си, сякаш беше точно до дясното му рамо. Същото усещане беше изпитал, ко­гато кондорът се понесе към него, а и в бараката при железопътната линия три дни по-рано.

Уилсън приближи характерните високи стени на Наблюдателницата и дълбоко в сърцето си започна да се страхува, че с Хайръм се е случило най-лошо­то. Бяха минали почти пет часа, откакто го бе видял жив за последен път. Задуха лек ветрец, който разлюля дърветата и високата трева. В далечината на хоризонта проблесна светкавица.

Уилсън долепи гръб в стената, пое тихо дъх и над­никна зад ъгъла. Тялото на Хайръм лежеше на земя­та сред високата трева. Глезените и китките му бяха вързани. Не помръдваше.

- О, не - прошепна Уилсън.

Той тихо приближи и постави ръка на гърба му.

- Ъде... бее... дяо... еме? - измънка Хайръм.

Уилсън бързо махна кожената превръзка и извади парцала от устата му.

- Къде беше, дявол да те вземе? Чакам тук от ча­сове! - мрачно рече Хайръм. - Не бих отказал глътка вода.

Уилсън го надигна в седнало положение, разряза вървите на ръцете и краката и му подаде манерката.

- Само не прекалявай.

Хайръм загълта жадно.

- Онези жени ме отвлякоха. - Водата се стичаше по брадичката и мокреше ризата му. - Амазонките.

- Пий бавно - рече Уилсън. - Ще ти прилошее.

- Огромни женища, да знаеш! Гигантски. Борих се с тях, но бяха твърде силни. - Той избърса брадич­ката си. - Започнах да се чудя дали ще се върнеш. Или дали не си мъртъв. - Гласът му вече звучеше малко по-добре. - Буболечки лазеха по лицето ми, Уилсън. Буболечки! - Зачеса се като краставо псе, докато се оглеждаше. - Краката и ръцете ми се схва­наха и лежах и си мислех: „Какво стана със славата и богатствата? Ще умра с натикано в пръстта лице, а в носа и ушите ми ще лазят буболечки“.

- Жив си, това е важното - отвърна Уилсън.

- Беше ужасно изпитание.

- Чакай тук - каза Уилсън.

От устата на Хайръм захвърча вода.

- Не ме оставяй сам! Непрогледна тъмнина е! И ако онези ужасни жени се върнат да ме вземат... или по-лошо?

Той се опита да стане, но краката му бяха изтръп­нали.

- Махнаха се от града - каза Уилсън. - И не са те убили, което е изненада.

- О,много мило. Мислеше си, че ще ме убият ли?

- Май не са искали да ме разстроят.

- Да, бе... толкова се радвам, че не са теразстро­или!

- Винаги е такъв - каза Уилсън през дясното си рамо, доловил присъствието на Хелена. - Все трябва да се грижиш за него.

- На кого говориш? - попита Хайръм.

- Да се върнем, за да продължим разговора си - каза Уилсън към Хелена.

- Какви ги дрънкаш? - извика раздразнено Хай­ръм, като се мъчеше да различи нещо в тъмното. - Има ли някой друг?

- Чакай тук, Хайръм.

- Май полудяваш, Уилсън! - Хайръм се надигна на колене и отново огледа мрака около себе си. - Как­во да правя с проклетите буболечки? - извика той.

Уилсън се движеше бързо по обраслите тераси, за­обикаляше дървета, пробиваше си път през тревата и бамбука към Храма на слънцето. Запъхтян от уси­лието, той се спусна по последните стъпала и при­ближи отвора в основата на гранитния фундамент. След няколко секунди млечнобялата топка светлина се появи и започна да расте и да става по-ярка, дока­то отново не се появи прекрасната фигура на Хелена, докоснала бялото гранитно стъпало.

- Разделени сме от сто и шест години - каза Уил­сън. - С точност до ден.

- Датата е ключовият фактор - съгласи се Хелена.

- Бях тук вчера и не те видях, както и завчера. - Тя се огледа. - Времето е същото тук и при теб. Преди това дъждовете бяха ужасни, реките придойдоха и всички пътища са блокирани.

Уилсън протегна ръка. Хелена изглеждаше тол­кова истинска, сякаш беше физически пред него, но когато се опита да я докосне, ръката му мина през нея. Тя също протегна ръка да го докосне, със същия резултат.

- Защо се случва това? - попита.

Уилсън посочи белите гранитни стъпала.

- Заради предмета, който е стоял точно там, къде­то е дланта ти.

- Кубът на инките - рече Хелена. - Чух разговори­те ви с Хайръм и жената воин.

- Със сигурност енергията на Куба поддържа тази връзка между нас. - Той пристъпи към нея. - Пом­ниш ли как ти разказах за образуването на вселената милисекунда след Големия взрив, когато са се поя­вили всички неща? Как цялата вселена се изпълнила с мрежа от мощни тръби от енергия, наречени кос­мически струни? Как именно струните позволяват съществуването на измерението време?

- Помня всичко, което ми каза - отвърна тя.

- Една от тези космически струни свършва в предмета, известен като Куба на инките. Според легендата първият инка, Манко Капак, се появил от во­дите на езерото Титикака със Златен жезъл. Жена му Мама Окло пък носела Златен куб. И двата предмета били крайна точка на една космическа струна. Кога­то Златният жезъл бил неочаквано унищожен, Кубът на инките станал всемогъщ. Започнал да обладава душите на хората. Според предсказанието Кубът на инките трябвало да бъде скрит завинаги, в противен случай щял да погълне човечеството, каквото и да означава това. В средата на петнайсети век владете­лят Пачакути построил тази крепост в най-негостоприемните планини на Южна Америка. И Кубът на инките бил затворен в този каменен затвор, пазен от енергийни кристали. Докато тези двама мъже - Уил­сън посочи издълбания в средното стъпало надпис, - не го освободили в нищо неподозиращия свят.

- Знаеш ли къде е Кубът?

- Предполагам, че в Куско. Или поне е бил там. Разпънали са на кръст един човек и са го провесили на стената на Ла Катедрал, голямата църква на цен­тралния площад.

- Разпятието - рече Хелена. - Знам за него.

- Не е част от историята, която аз изучавах - от­върна Уилсън.

- Научих от един пътник във влака за насам. Тога­ва и аз чух за първи път. Няма го в нито една книга.

Уилсън посочи надписа на средното стъпало.

- Разпнатият човек е брат на Хуан Сантияна, кой­то е взел Куба на инките. В бъдещето, от което идвам, разпъването изобщо не се е случвало. И структурата, в която стоиш, никога не е била отваряна.

- Според книгата на Хайръм Бингам мястото е точно такова - каза Хелена. - Но в текста му не се споменава за разпятие.

- Имаш книгата на Хайръм ли?

- Четох я, докато те чаках да се появиш.

Уилсън потърка брадичката си.

- Виждаш ли надписа и в бъдещето?

Хелена присви очи.

- Надписът не се е променил. Но огромният ка­мък зад теб вече го няма. Също дърветата и бамбука. Всичко е разчистено и каменните сгради са рекон­струирани. Ей там има нова стена - посочи тя.

- Хайръм споменава ли ме в книгата си?

Хелена поклати глава.

- На коя дата открива Мачу Пикчу?

- На двайсет и четвърти юли хиляда деветстотин и единайсета. Повече от три години от времето, в което се намираш в момента.

- Имаме си работа с променена история - зами­слено рече Уилсън. - А споменава ли за амазонките?

Хелена отново поклати глава.

- Нито дума.

- Жените воини са защитниците на Вилкапампа - рече Уилсън. - Потомки на първоначалните Девици на слънцето.

- Опитваха се да те убият - каза Хелена. - Бях сред руините и ги гледах. Стрелите им са отровни, видях как мажат върховете. - Тя разпери палеца и показалеца на едната си ръка. - В един момент бях на такова разстояние от тях. Ако беше останал на място, сега щеше да си мъртъв.

- Ами жената, която стоеше горе на сградата? Онази Акла?

- Доближих я едва след като скочи. Беше ядосана на другите, в това съм сигурна. Сигурно защото не успяха да те убият.

Уилсън си представи силното лице на Акла.

- Искаше да се срещна с Мамаконите, оракулите на Девиците на слънцето, на някакво място на име Питкос.

Хелена изглеждаше разстроена.

- Казвам ти, онези жени искаха да те убият! Изоб­що не се съмнявам.

- Те разполагат с информация, която ми е нужна - отвърна Уилсън. - Акла каза, че Кубът на инките щял да стане по-силен с течение на времето и аз ѝ вярвам. - Той прокара пръсти през кестенявата си коса. На хоризонта проблесна светкавица. - Но не съм сигу­рен как да следвам дирята им.

- Ако ги подгониш през планините, няма да мога да дойда с теб - каза Хелена. - Няма да смогна.

- Това е цената, която ще трябва да платим - рече Уилсън.

- Не бива да тръгваш след амазонките.

- Те са най-добрата ми възможност. Трябва да стигна до Питкос и да науча какво знаят. - Уилсън сложи ръце на кръста си. - Трябва да разбереш, Хе­лена. Без Куба на инките съм затворен тук. Кубът за­хранва прехвърлящия портал.

- Значи си заседнал тук?

- Точно така. Трябва да намеря Куба на инките.

- Аз знам пътя до Питкос - отговори Хелена.

- Откъде?

- Пише го в книгата на Бингам. Намира се на запад, където река Тинкочака се влива в Урубамба. Има планина на име Амарупата. Крепостта се намира на върха ѝ. Надморската височина е по-голяма, отколкото тук, и е заобиколена отвсякъде с отвесни скали. Има само един път до нея, от запад.

- Благодаря, Хелена.

- Нали си даваш сметка, че ако дръпна ръката си от камъка, няма да можем да общуваме повече? Това може да е последният път, когато се виждаме.

Уилсън постави длан на същото място, което до­косваше Хелена.

- Трябва да намеря Куба, ако искам да се махна оттук.

- Защо не дойде да ме вземеш? - неочаквано по­пита Хелена.

- Никога не съм обещавал, че ще се върна. Дори не осъзнавах, че бих могъл.

- Никога не си казвал, но знаеше, че се надявах.

- Не знам какво да кажа.

Уилсън усети топлината от гранитното стъпало, която се излъчваше през върховете на пръстите му, и отдръпна ръката си. Усещането бе странно, сякаш го бе ударил слаб ток. Определено имаше някаква остатъчна енергия от Куба.

- Трябва да ти кажа нещо - с разтревожено из­ражение каза Хелена. - Може би то е причината за всичко това. По пътя насам един мъж на име дон Ерависто извади оръжие и се опита да ме убие. - Преди Уилсън да успее да реагира, Хелена му даде знак да я остави да довърши. - Той ми разказа за разпятието в Куско. Каза, че моята смърт е единственият начин да си отмъсти за убийството на неговото семейство преди повече от век.

- Кой е убил семейството му? - попита Уилсън.

- Ти - отвърна тя.

- Невъзможно.

- Дон Ерависто знаеше всичко, Уилсън. Предска­за, че ще установя контакт с теб. Знаеше, че си бил тук в миналото с Хайръм Бингам. Каза, че ще ти по­могна с информация, което и правя. Според него ти ще убиеш близките на честен мъж, докато спят в лег­лата си - жената на Лучо Гонсалес и двете му малки деца, като оставиш живо само най-голямото момче, което ще бъде свидетел на ужасното деяние. Каза, че си извършил невъобразими неща, че си ги изнасилил и си се гаврил с тях.

Уилсън бе зашеметен от чутото.

- Това е нелепо.

- Знам, Уилсън. Но дон Ерависто твърдо вярва, че ти си убиецът и аз съм ти съучастничка. Вярва достатъчно, за да се опита да ме убие. Трябваше да ти го кажа, за да можеш да се защитиш.

- Никога не съм чувал за Лучо Гонсалес - каза Уилсън.

- Той е капитан от перуанската армия в Куско.

- Защо ми е да убивам семейството му?

- Кубът на инките докарва хората до безумие, Уилсън. Възможно е това да е причината. Трябва да внимаваш, когато си близко до него. Ако наистина може да обладава душите на хората, сигурно няма да си в състояние да контролираш какво ще се случи.

На Уилсън му призля.

- Не е много утешително някой да ти каже, че ще убиеш и ще се гавриш с невинна жена и децата ѝ.

- Трябва да останеш съсредоточен - строго рече тя.

- Ако съм близо до Куба на инките, сигурно ще можем да общуваме.

Хелена погледна каменното стъпало, на което се е намирал Кубът.

- Това може да ни помогне, когато настъпи вре­мето. Трябва да се уговорим да се срещнем - рече тя. - На място, на което знаеш, че ще бъдеш. Някъде в Куско. Някъде на открито, където лесно мога да те видя.

- Историята е излязла от равновесието си - каза Уилсън. - И освобождаването на Куба е причина све­товете ни да се преплетат отново. Трябва да внима­ваш, Хелена. Ако ролята ти е да ми помогнеш, ти също може би си все още в опасност.