Проклятието на инките

29.

Андите, Перу

88 км северозападно от Куско

12:34 ч.

19 януари 1908 г.

- Вече наближаваме - каза Уилсън.

Изкачването дотук бе изтощително. Покритият от джунгла терен беше стръмен и хлъзгав и двама­та трябваше буквално да лазят на четири крака през гъсталака. Изкачването винаги щеше да бъде опасно и да изисква големи умения в катеренето. Зато­ва Уилсън непрекъснато викаше на Хайръм къде да поставя ръцете и краката си. По лицата и на двамата се стичаше пот; Уилсън осъзна, че не могат да про­дължат с това темпо, и спря на един гладък оголен камък, който буквално стърчеше на трийсет стъпки от склона над долината.

Дъждът беше спрял преди известно време и вет­ровете най-сетне утихнаха. Небето тъкмо започваше да става синьо и слънчевите лъчи разкъсаха мъгла­та за първи път от повече от седмица. Гледката на планините, покритите с мъх скали и тристаметровите пропасти бе зашеметяваща, както и на могъщата Урубамба, която се носеше с рев в разпенен галоп в далечината, заобикаляйки стръмната планина. Това определено беше едно от най-красивите места на света. Уилсън знаеше, че изгубеният град на инките е скрит на тесен хребет точно над тях. Изумително, но дори оттук той все още не се виждаше.

Слънчевите лъчи светеха през далечните масиви като сияйни копия, запратени между назъбените, по­крити е ледници върхове. Уилсън свали подгизналото от пот яке и го положи на камъка до себе си.

Хайръм зяпаше в далечината.

- Късметлия съм, че шапката ми още е с мен, меж­ду другото. Едва не я изгубих, докато летях над она­зи река. - Той извади кесията си с тютюн, изтръска водата по нея и внимателно започна да подрежда ця­лото ѝ съдържание върху плоската скала. - Има две неща, които никога не бива да правиш в джунглата. Първо, никога не бива да клечиш над мравуняк на огнени мравки. И второ, никога да не губиш шапката си. Слънцето ще прогори дупка в темето ти на тези височини и ще те докара до лудост.

Уилсън потърка четината на брадичката си и се наслади на слънчевата светлина, галеща лицето му.

- Слава богу, дъждът спря.

- Сега идва ред на влагата - отвърна Хайръм. - Също толкова зле е.

Между дърветата и покрай скалите се стелеше фина мъгла, което означаваше, че влажността е поч­ти сто процента. Уилсън избърса потта от лицето си, съблече ризата и я постла на камъка.

- Влажността е неприятна, но няма по-лошо нещо от дъжда. - Той седна на плоския камък и събу обув­ките и чорапите си. После свали шапката си и про­веси босите си крака през ръба от височина шейсет метра.

Осем години по-рано, когато бе прехвърлен в Мачу Пикчу, валеше дъжд и беше тъмно, така че ня­маше възможност да разгледа. Това беше първата му истинска възможност да види с очите си Вилкапампа. Имаше чувството, че от пристигането му тук бяха минали десет човешки живота. Бе преживял толкова оттогава, че се чувстваше като напълно различен чо­век. Като си помислеше, в известен смисъл дори вече не знаеше кой е. Изведнъж в ума му изникна образът на Хелена. Мисълта за нея го бе утешавала и му бе помагала в безбройните моменти на самота. Той та­чеше спомените за нея и въпреки всичко преживяно част от него беше успяла да си остане същата.

Ако всичко минеше според плана, само след ня­колко часа Уилсън щеше да бъде прехвърлен оттук. Щеше да се върне в „Ентърпрайз Корпорейшън“ и да продължи нормалния си живот, доколкото това беше възможно за един Надзирател. Щеше ли да има друга мисия за него? Само времето ще покаже. И макар да му се искаше да се опъне на началниците си и да им заяви, че повече няма да пътува във времето, дъл­боко в себе си знаеше, че вероятно ще тръгне, ако Свитъците го изискват.

- Наистина ли си мислиш, че Вилкапампа е ей там? - попита Хайръм, който свиваше влажния тю­тюн в цигара.

Уилсън посочи.

- Горе на онова било.

Хайръм присви очи от слънчевата светлина.

- Ей там ли?

- Това е последната неоткрита цитадела в Южна Америка и ти ще станеш нейният откривател, Хайръм.

- Стига това, което казваш, да е истина - отвърна той. - Кажи ми пак, защо не искаш славата за откри­ването за себе си?

- Когато историята се появи във вестниците, Хай­ръм, аз няма да съм тук. Ако си спомняш, такива бяха условията на сделката ни.

- Това не е отговор на въпроса ми.

- Ще ти кажа много скоро - рече Уилсън.

Хайръм облиза влажната хартийка и сви цигарата.

- Даваш много обещания, но никога не обясняваш какви са мотивите ти. Много е смущаващо.

- Повярвай ми - рече Уилсън. - Най-добрият на­чин да те накарам да пазиш тайната ми е да ти кажа истината.

- Защото е прекалено шокираща ли?

- Нещо такова.

- Тогава ми я кажи сега... Стигнах дотук, нали?

Уилсън махна капачката на манерката и отпи дъл­га глътка студена вода.

- Ако ти кажа прекалено рано, ще решиш, че съм полудял.

Хайръм драсна клечка и запали цигарата си.

- Мисля, че лудият в случая съм аз... заради това, че изобщо се съгласих да дойда с теб на това място.

Уилсън се усмихна.

- Мисля, че след време ще си спомняш с обич за пътуването ни заедно.

- Съмнявам се, Уилсън. - Хайръм се наслаждава­ше на вкуса на цигарата си. - Видя ли какви изуми­телни тела имаха онези амазонки? Леле.

- Само не започвай пак...

- Това ще си го спомням с обич. За теб обаче не съм толкова сигурен.

- Онези жени искаха смъртта ти. Убиха магарета­та ти, забрави ли?

Хайръм отново дръпна от цигарата си.

- Така е... жестоки малки кучки. Не мога да повяр­вам, че те са го направили. Горкият малък Диабло. Както и да е... По принцип не си падам по високите жени, но в техния случай кой знае?

- Не си такъв, какъвто очаквах - поклати глава Уилсън.

- А какво очакваше?

Уилсън сви рамене.

- Просто си мислех, че ще си различен.

- Започваш да говориш като жена ми - разсмя се Хайръм. - Тя още не може да повярва, че са ме по­канили в Йейл да чета лекции по история на Южна Америка. Да беше видял физиономията на Алфреда, когато ѝ казах, че ще живея в Перу, за да откривам древни градове на инките. И в ада няма да намериш толкова ярост, колкото у жена, която току-що е нау­чила, че съпругът ѝ се мести в Перу.

- Само изчакай да научи, че си открил Вилкапампа.

- А ти къде ще си, Уилсън?

- Ще съм си отишъл.

- Къде?

- У дома.

- В Австралия ли?

Уилсън се усмихна.

- Да... Ще се върна там.

- У дома при гласуващите жени на Австралия. Желая ти късмет. Това си е рецепта за катастрофа, помни ми думите. На жените не бива да се дава власт.

Уилсън се излегна на гладката скала под лъчите на слънцето.

- Ще си починем тук около час, докато се изсу­шим, после продължаваме. Искам да бъдеш свеж, за да се насладиш на откритието си.

Хайръм отново дръпна от цигарата си и също се излегна.

- Част от мен още си мисли, че горе няма да има нищо. Само каменни колиби и обор за лами. Един­ственото ми откритие ще е, че си се заблудил.

- Градът е горе, уверявам те.

Хайръм смачка цигарата в камъка и хвърли фаса в мократа джунгла.

- Инките трябва да са били абсолютно луди - каза той, загледан в планинския терен. - Защо им е да строят град чак тук? Невъзможно е да се стигне до него. И е опасно. Така де, виж само това място! Отвесни скали и реки. През зимата сигурно е адски студено, а през лятото е ужасно влажно или вали.

- Не са искали градът да бъде открит - отвърна Уилсън. - Унищожили са цялата си писменост, за да запазят мястото в тайна.

Хайръм потърка четината си.

- Признавам, имали са прекалено развита култу­ра, за да нямат писменост. Но аз съм виждал само онези въженца кипу с възелчетата и разноцветните нишки. Но днес никой не знае как се четат.

- Инките са имали азбука с четиридесет и два знака - каза Уилсън. - Всички жреци и благородници са можели да четат и пишат. Писали са върху хартиени свитъци и са имали библиотеки, в които са пазели познания, трупани стотици години наред. А после, в средата на петнайсети век, всичко написано било унищожено.

- Само за да защитят това място ли? - попита Хайръм.

С периферното си зрение Уилсън забеляза огро­мен кондор, кръжащ над долината на топлите тече­ния. Птицата беше гигантска, равномерно черна с яркожълти пера в основата на шията и много дълги, подобни на пръсти пера на върха на крилете.

- Кондор - каза той.

Хайръм погледна небрежно небето.

- Да, голяма е птичката. - Той отново се съсредо­точи върху Уилсън. - Сигурен ли си, че няма съкро­вище?

- Нищо, което си заслужава да имаш - отвърна Уилсън. - За щастие самото откриване на Вилкапампа ще ти осигури предостатъчно слава и богатство, за да ти стигнат до края на живота. Трябва да ми се довериш... не ти трябва злато, за да бъдеш богат и прочут. Достатъчно е само да кажеш на света какво си открил и останалото ще бъде история.