Проклятието на инките

53.

Куско, Перу

Хотел „Монастерио“

17:35 ч.

24 януари 2014 г.

Небето беше видимо притъмняло, докато Хелена вървеше към хотела, който се намираше само на пет минути път от Пласа де Армас. Беше напълно изтощена и едва сега си даде сметка, че не бе мигна­ла предишната нощ. Облаците упорито се събираха през целия следобед и в далечината се чу гръмотеви­ца. Реши, че е най-добре да се прибере в хотела и да си почине малко, преди да се върне при фонтана на Писаро по-късно вечерта.

Когато влизаше в хотел „Монастерио“ от тясната алея, Хелена забеляза кралския герб на Испания, гравиран гордо в камъка до вратата. Навремето ис­панците бележели по този начин всичко, което при­надлежало на краля. Внушителните кедрови врати бяха високи и подсилени с по-твърда дървесина и ог­ромни месингови нитове. Зад тях имаше две модер­ни стъклени врати с емблемата на хотела върху тях.

Дъждът рукна внезапно и свирепо, докато порти­ерът отваряше стъклената врата. Хана вървеше десет крачки зад тях и пороят го хвана само за няколко се­кунди, но те бяха достатъчни да се намокри до кости.

- По тези места дъждът изобщо не се шегува! - каза той, докато влизаше и изтръскваше водата от тъмната си коса.

Хелена застана зад стъклото и се загледа в дъжда, който беше така свиреп, че по калдъръмената алея вече се бяха образували поточета. Внезапно я из­пълни съжаление при мисълта, че е пропуснала въз­можността да види Уилсън миналата вечер. Нямаше представа какво му се е случило и къде се намира сега. Тя се обърна към пищното фоайе и погледна към двете маслени картини в естествен размер, ук­расяващи високите стени. От дясната ѝ страна беше великолепна Дева Мария, а от лявата - спокойната фигура на Йосиф от Назарет; и двамата бяха обле­чени в дълги, свободно спускащи се одежди и имаха сияен ореол около главите си.

Отвън хотел „Монастерио“ изглеждаше сравни­телно обикновена сграда с двуетажните си варосани стени и голи каменни основи, които със сигурност бяха дело на инките. Едва когато влезе във фоайето, Хелена осъзна, че това е величествена ренесансова постройка на три нива с огромен вътрешен двор, около който имаше широки покрити алеи на две нива с внушителни арки и каменни колони, от които се от­криваше изглед към живописната и добре поддържа­на градина. В самия център се издигаше здрав на вид кедър, чийто ствол и зелени клони се издигаха наго­ре три пъти по-високо от покрива. Портиерът видя какво е привлякло вниманието на Хелена и отбеляза, че дървото било най-старото в Куско.

Избоботи гръмотевица и стените и подът се раз­тресоха. Дъждовната вода се стичаше по теракотените плочки в двора като четириъгълен водопад, от който беше трудно да се види отсрещната страна.

Единствената мисъл на Хелена беше как да се свърже отново с Уилсън.

- Управителят на хотела иска да се срещне с теб - каза Чад, след като се върна от рецепцията с титаниевата карта „Американ Експрес“ на Хелена. – Желае да се извини, че сме заседнали в хотела при Мачу Пикчу.

Зад нея любезно чакаха двама униформени слу­жители от персонала.

- Не искам да се срещам с никого - рязко отвърна Хелена. - Просто вземи ключа.

- Госпожица Каприарти е уморена - каза Чад, като се обърна към служителите. - Аз ще се настаня в съседната спалня, а господин Хана ще вземе стаята от другата страна.

- Не съм сигурен какво търсите - каза Хана на Хелена, - но знам, че ще постигнете целта си, ако положите достатъчно усилия.

- Разбери къде е бизнес центърът - отвърна Хе­лена.

Хана незабавно се отправи към рецепцията, а Хелена влезе в просторното лоби, което можеше да се сбърка със средновековна зала заради раз­мерите и конструкцията си. Каменният под бе зас­тлан с килими, вероятно от вълна на лама. Имаше множество удобни кресла и канапета, разположе­ни по двойки едно срещу друго. В центъра имаше колониална испанска маса с десет стола. Между каменните арки бяха окачени четири кръгли свещ­ника от ковано желязо. Над тях се виждаха голите дъски на горния етаж. В отсрещния край на поме­щението имаше огромна камина, която бе заредена с дърва и очакваше само драсване на клечка, за да се разпали.

На една от масите седеше някаква тийнейджърка и пиеше нещо от жълта чаша. Гледаше телевизия на айфона си - американски комедиен сериал, ако се съ­деше по гласовете.

- Знаете ли къде е бизнес центърът? - попита я Хелена.

Момичето вдигна очи.

- Ъъ... да. - Тя посочи. - Пресичате двора. - Ак­центът ѝ беше нюйоркски. - Бизнес центърът е от другата страна и надолу по стълбите. Можете да зао­биколите отстрани.

Хана се върна с брошура в ръка. Хелена посочи към двора.

- Знам къде е. Да вървим.

Шумът на дъжда бе оглушителен, а влажността едва се търпеше, когато излязоха на покритата алея. Хана вървеше до нея и се мъчеше да чете брошурата, без да изостава от Хелена.

- Пише, че хотелът бил построен върху дворец на инките. - Трябваше да повиши глас, за да бъде чут. Той се огледа и отново се зачете. - Мястото навре­мето се наричало Амару Кхала. - Произношението определено му създаваше проблеми. - Пише, че това била една от най-впечатляващите сгради на инките в Куско. Испанците я разрушили, за да използват ка­мъните за други постройки.

На лъскава табела до вратата пишеше „Бизнес център“. Малката рецепция пустееше и Хелена се спусна по застланото стълбище. Коридорът бе добре осветен, подът беше покрит с килими, а по винено­червените стени висяха барокови картини на испан­ски конкистадори на коне в бойни доспехи. Изне­надващо, но подземният коридор беше доста дълъг и Хелена реши, че вече не се намират под хотела. Биз­нес центърът беше отляво и представляваше просто помещение със сравнително нисък таван, а коридо­рът продължаваше нанякъде.

Бизнес центърът бе разделен на четири клетки, всяка с дървено бюро, кожено кресло, компютър и принтер. Помещението беше пусто, така че Хелена седна на бюрото най-далеч от вратата. Извади писто­лета и го постави на масата до себе си. С едно докос­ване на шпацията компютърът оживя и на екрана се появи уебсайтът на хотела. Заредуваха се великолеп­ни снимки на двора, на рецепцията и на просторните стаи и апартаменти.

Хелена отвори Гугъл, написа „24 януари 1908 Куско“ и пусна търсенето. На екрана се появиха ре­зултатите.

На днешния ден -24 януари

Проливният дъжд поради Ел Ниньо в

района на Куско отнел живота на най-малко

126 души...

На Хелена ѝ се зави свят. Беше погледнала света на Уилсън и времето се бе оказало същото като сега, така че беше логично да се очаква, че и тук улиците ще се наводнят по-късно вечерта.

Сто двайсет и шест жертви.

„Много голям брой“ - помисли си Хелена. Тя щракна на връзката, но освен драматичното заглавие нямаше почти никаква допълнителна информация.

Написа „Времето в Куско“ в полето за търсене.

Резултатът се появи на екрана: „100% вероятност за валежи с наводнения в отделни райони“. Синоптичната карта показваше зона с ниско налягане меж­ду Андите и тихоокеанския бряг. Определено става­ше дума за Ел Ниньо.

Хелена остана загледана в екрана за известно време, после набра „Капитан Лучо Гонсалес“, но резултатите бяха свързани единствено с някакъв ар­жентински футболист, капитан на първодивизионен отбор. Нямаше нищо за перуански военен в Куско.

Тя продължи да опитва, като търсеше всяка връз­ка, за която можеше да се сети. Написа „Разпятие Куско“, но не откри нищо. „Разпятие Куско Корсел Сантияна“ - пак нищо. После въведе „Хуан Сантияна 1908“. Появиха се десетки резултати и стра­ници във Фейсбук, но нищо свързано с името върху камъка в Мачу Пикчу. После въведе „Хуан Сантияна Мачу Пикчу“. Стотиците резултати бяха интересни:

Мачу Пикчу | Снимки

www.travelblog.org > South America >

Peru > Cusco > Machu Picchu

Мачу Пикчу.Подписите на първите двама души, открили в действителност

Мачу Пикчу, Хесус Веларде и Хуан Сантияна...

Хайръм Бингам може и да се сочеше като офици­ален откривател на Мачу Пикчу, но се оказваше, че тези двама метиси са посетили изгубения град преди него.

Джон Хана стоеше на пост при вратата с лице към коридора и четеше съсредоточено брошурата на хо­тела.

Докато пишеше, на Хелена внезапно ѝ прималя. Странно усещане, сякаш се нуждаеше от храна или беше яла нещо, от което ѝ прилошаваше. Пое дълбо­ко дъх да се успокои, опря длани на бюрото и вне­запно пред очите ѝ причерня. Връзката с миналото се задействаше.

В мрака около нея се разнасяше слабият звук на стъпки. Хелена долепи длани до лицето си, като се мъчеше да се успокои. Звукът бе характерен - под­ковани обувки върху каменен под, бавна, тътреща се походка - много бавна, което само засилваше ужаса, който изпитваше, докато стъпките приближаваха. Откъм входа се появи слаба оранжева светлина, коя­то ставаше все по-ярка и по-ярка.

Потисна желанието да извика и трябваше да съ­бере всички сили, за да се върне в настоящето и да види никелирания пистолет на масата пред себе си.

Грабна оръжието и тръгна предпазливо към вратата; видението ту я прехвърляше в миналото, ту я връща­ше в настоящето.

Смушка с пръст Хана в гърдите.

- Каквото и да говоря или правя, отговаряй само ако кажа името ти. - След това остави видението да я върне в миналото и надникна зад ъгъла към прибли­жаващата светлина.

Хана захвърли брошурата и също извади писто­лета си.

Образите превключваха между минало и настоя­ще, светлина и мрак и трябваше да се съсредоточи, за да не изгуби напълно ориентация. Чуваше стъп­ките по каменния под толкова ясно, сякаш бяха само на няколко крачки от нея. И гласове. По стълбите се спускаше характерното сияние на ветроупорен фе­нер - едно-единствено оранжево пламъче. Фенерът се носеше от мъж, облечен в нещо като одежди на католически свещеник. Хелена не можеше да го раз­гледа ясно, защото лицето му беше скрито в сянката от дръжката на фенера.

Някъде откъм стълбите се разнесе мъжки глас - говореше на испански.

- Трябва да го убием незабавно - успя да си пре­веде Хелена. Мъжът носеше военна униформа и но­сеше пушка.

- Ще го ескортирате до църквата, както поисках - отвърна свещеникът. - Ако се съпротивлява, ще го убиете.

- Vamonos! - извика войникът.

Десетки стъпки затрополиха надолу по стълбите. Хелена излезе в коридора, насочила пистолета към приближаващите мъже. С изключение на свещени­ка, всички останали бяха перуански войници. Лица­та им бяха мрачни. Нямаше логична причина Хелена да вдига оръжието си към хора, които бяха 106 годи­ни назад в миналото, но въпреки това тя го направи. Проблемът беше, че действията ѝ изкарваха акъла на Хана и той бе коленичил до нея, насочил пистолета си в същата посока.

Свещеникът с фенера се затътри бавно по голия каменен коридор, в който нямаше килими, осветле­ние и картини. По каменния под се бяха образували локви.

Хелена погледна назад в помещението, което сега беше бизнес център. Светлината беше достатъчна да види, че то няма врата - стаята беше празна и сте­ните бяха покрити с плесен. Ако Уилсън бе някъде тук, логично бе да се предположи, че е по-нататък по коридора. Хелена се затича в тъмното, водена от сла­бата светлина на фенера. След няколко метра стигна до тежка дървена врата. Имаше я както в миналото, така и в настоящето. Хелена посегна към дръжката и отвори.

В миналото вратата си остана затворена, но тя успя да мине право през нея.

Отново се озова в пълен мрак освен слабата иви­ца светлина, проникваща под вратата. Уилсън беше наблизо, усещаше го.